Трескави сънища

18.

Пендъргаст пожела лека нощ на Морис, вземайки остатъците от бутилката „Романе-Конти“ 1964, която беше отворил на вечеря, и тръгна по отекващия централен коридор на имението „Пенумбра“ към библиотеката. Северно от Мексиканския залив се бе разразила буря и вятърът стенеше около къщата, блъскаше капаците на прозорците и извиваше голите клони на околните дървета. Дъждът шибаше в стъклата и тежки, набъбнали облаци закриваха пълната луна.

Той се приближи до остъкления библиотечен шкаф, в който стояха най-ценните семейни книги: второ издание на първата Шекспирова книга в голям формат; двутомния Речник на Джонсън от 1755-та година; копие от шестнайсети век на „Пребогатия живот на граф дьо Бери“ с оригиналните цветни илюстрации от Лимбург. На четирите тома от голямоформатното издание на Одюбон „Птиците на Америка“ бе отделено специално място в отделно чекмедже в основата на шкафа.

Като надяна чифт бели памучни ръкавици, той извади четирите огромни книги и ги сложи една до друга върху масата в центъра на библиотеката. Всяка беше с размер почти 0.90 х 1.20 м. Обърна се към първата и я отвори с изключително внимание на първата глава: „Диви пуйки, мъжки“. Поразителната рисунка, толкова свежа, колкото в деня, когато птицата е била видяна, беше като жива и изглеждаше така, сякаш може да изскочи от страницата всеки миг. Този комплект, един от само двестате, беше изписан директно от Одюбон от собствения прадядо на Пендъргаст, чийто натруфен екслибрис и надпис още украсяваше последните страници. Най-ценната книга, произведена някога в Новия свят, тя струваше почти десет милиона долара.

Той бавно разгърна страниците: жълтоклюната кукувица, коприварчето, пурпурната сипка… една след друга, гледаше ги с око на познавач, лист подир лист, докато стигна до страница 26: папагал Каролина.

Бръкна в джоба на сакото си и извади една бележка, която той беше написал.

Той сгъна листа и го остави настрана отново, след което си наля чаша бургундско. Когато я гаврътна, едва ли бе в състояние да оцени вкуса на забележителната реколта.

Сега беше сигурен – за свое огорчение, – че първата му среща с Хелън не е била случайна. И все пак му бе трудно да го повярва. Положително връзката на семейството му с Джон Джеймс Одюбон не е била причината тя да се ожени за него, нали? Той знаеше, че тя го обича – и въпреки всичко ставаше все по-ясно, че жена му е водила двоен живот. Горчива ирония; Хелън бе единственият човек на света, на когото можеше да се довери, пред когото можеше да се разкрие – и всичко това, докато е имала тайни от него. Когато си наля втора чаша вино си помисли, че поради тази вяра никога не би я заподозрял, нещо което би видял веднага у всеки друг приятел.

Знаеше го. И все пак това бе нещо, което не можеше да се сравни с останалите въпроси, които почти му крещяха:

Какво е стояло зад несъмнения интерес на Хелън към Одюбон – и защо толкова се е стараела да скрие интереса си към художника от него?

Каква беше връзката между интереса на Хелън към прочутите гравюри на Одюбон и един малко известен вид папагали, измрели преди почти век?

Къде беше първата зряла картина на Одюбон, мистериозната „Черна рамка“ и защо Хелън я е търсила?

И най-озадачаващото и най-важното: защо този интерес на Хелън бе причинил в крайна сметка смъртта й? Защото, макар и не много сигурен за останалото, Пендъргаст беше категоричен – извън всякакво съмнение, – че някъде, скрит зад тази завеса от въпроси и подозрения, се крие не само мотивът за нейната смърт, но и самите убийци.

Оставяйки настрана чашата, той стана от креслото и отиде до телефона на съседната маса. Вдигна го и набра един номер.

Оттатък вдигнаха след второто позвъняване.

— Д’Агоста.

— Здравей, Винсънт.

— Пендъргаст. Как си?

— Къде си в момента?

— В хотел „Копли плаза“, отмарям. Имаш ли представа колко души на име Адам са посещавали ЕмАйТи по времето, когато жена ти е следвала там?

— Не.

— Трийсет и един. Успях да стигна до шестнайсетия. Никой от тях не я познава. Петима от останалите са извън страната. Други двама са починали. За останалите осем не се знае нищо: изгубили им следите, казват от университета.

— Нека оставим приятеля Адам на заден план засега.

— Нищо против. Е, накъде после? Ню Орлиънс? Ню Йорк, може би? Бих предпочел да прекарам малко време с…

— На север от Батон Руж. Имението „Оукли“.

— Къде?

— Отиваш в имението „Оукли“, на границата със Сейнт Францисвил.

Дълга пауза.

— И какво ще правя там? – попита Д’Агоста с подозрителен глас.

— Ще изследваш двойка препарирани папагали.

Друга, още по-дълга пауза.

— А ти?

— Аз ще съм в Гранд хотел Бейю. По следите съм на една изчезнала картина.