Трескави сънища

45.

Саут Маунтин, Джорджия

Пътят се откъсна от гората и излезе на върха на планината. Джъдсън Естерхази спря на края на откритата поляна точно навреме, за да види как слънцето застава над обраслите с борове хълмове, заливайки мъгливата вечер с яркочервен блясък; далечно езеро блещукаше бяло-златно в гаснещата светлина.

Той спря, вдишвайки. Тъй наречената планина беше такава само на име, всъщност бе малко повече от обикновено възвишение. Самото било беше дълго и тясно като скала, обрасло с висока трева, с гранитна плешивина, върху която се издигаха останки от пожарна кула.

Естерхази се огледа. Билото беше празно. Той излезе измежду жълтите борове и тръгна по буренясалия пожарникарски път към кулата; най-после стигна под заплашителната й сянка. Облегна се върху една от ръждясалите метални подпори, бръкна в джоба си, извади лулата си и кесийка с тютюн. После бавно напълни лулата, натъпка тютюна с палец и миризмата на „Латакия“ се издигна към ноздрите му. Когато свърши, почисти няколкото паднали парченца от ръба, натисна за последен път, извади запалка от същия джоб, щракна и прокара пламъка над чашката й в серия бавни, плавни движения.

Синият дим се изви в дрезгавата светлина. Докато пушеше, Естерхази видя една фигура да се показва в далечния край на полето, откъм юг. Към върха на Саут Маунтин водеха няколко пътя, всеки идваше от различна посока.

Ароматът на скъпия тютюн, ободряващият ефект на никотина и успокояващият ритуал отпуснаха нервите му. Той не гледаше приближаването на фигурата, вместо това държеше фокусиран погледа си на запад, към оранжевото зарево над възвишенията, където слънцето стоеше само миг преди това. Не откъсна очи оттам, докато не чу съскащото движение на обувки през тревата, хрипкавото поемане на въздух. След това се обърна към мъжа – мъж, когото не беше виждал от десет години. Новодошлият изглеждаше малко по-различно, откакто го помнеше: с двойна брадичка, с поразредена коса, но все още със силно телосложение и мускулест. Беше обут в скъпи непромокаеми обувки и памучна карирана риза.

— Добър вечер – поздрави мъжът.

Естерхази свали лулата си и кимна леко за поздрав.

— Здравей, Майк – отвърна той.

Мъжът стоеше на фона на вечерното сияние, чертите му бяха неясни.

— Е – започна той, – звучи така, сякаш си се заел да разчистиш малка бъркотия, а вместо това бъркотията е станала по-голяма.

Естерхази нямаше намерение да позволи да му се говори така – особено пък Майкъл Вентура.

— Нищо, свързано с този човек – Пендъргаст – не е „малка бъркотия“ – произнесе той дрезгаво. – Точно за това съм мечтал през всичките тези години. Нещо трябваше да се направи и аз го направих. Уж работата трябваше да бъде свършена от теб. Но ти несъмнено щеше да забъркаш още по-голяма каша.

— Не смятам. Това е от този вид работа, която върша най-добре.

Дълга тишина. Естерхази пое тънка струйка дим, после го изпусна бавно, опитвайки се да запази вътрешното си равновесие.

— Мина много време – каза Вентура. – Да не започваме лошо.

Естерхази кимна.

— Въпросът е, че… Ами, мислех, че всичко отдавна е минало. Че е погребано.

— Никога няма да е отдавна минало. Не и докато се разправяме със Спениш Айлънд.

По лицето на Естерхази се появи израз на безпокойство.

— Наред ли е всичко?

— Както можеше да се очаква.

Поредна тишина.

— Виж – каза Вентура с по-мек тон. – Знам, че не ти е лесно. Ти направи голямата жертва; ние сме ти много благодарни.

Естерхази дръпна от лулата.

— Да оставим това – каза той.

— Окей. Нека сега разбера. Вместо да убиеш Пендъргаст, си убил партньора му.

— Д’Агоста. Щастлива случайност. Трябваше да се приключи с него. Погрижих се и за още двама такива – Бласт и Блеклетър. Двама, които отдавна трябваше да бъдат извадени от обръщение.

Вентура плю в тревата в отговор.

— Не съм съгласен и никога не съм бил. На Блеклетър му се плащеше добре, за да мълчи. А Бласт е свързан непряко.

— Няма значение, трябваше да се приключи с него.

Вентура само поклати глава.

— А сега гаджето на Д’Агоста е тук. И случайно е най-младият капитан в отдел „Убийства“ в НПУ.

— Е?

Естерхази измъкна лулата от устата си и заговори хладно:

— Майк, представа нямаш – наистина мисля, че нямаш представа – колко опасен е този човек Пендъргаст. Познавам го добре. Трябваше да действам незабавно. За съжаление, не успях да го убия при първия опит. Което ще направи втория много по-труден. Разбираш, нали? Или той – или ние.

— Колко може да знае?

— Намерил е „Черната рамка“, знае за болестта на Одюбон и по някакъв начин е разбрал за семейство Дуейн.

Рязко поемане на въздух.

— Майтапиш се с мен. До каква степен знае за Дуейн?

— Трудно е да се каже. Беше в Сънфлауър. Посети къщата. Упорит е и е умен. Може да се предположи, че знае – или ще научи – всичко.

— Кучи син. Как, по дяволите, са разбрали?

— Нямам идея. Пендъргаст не само е блестящ детектив, но този път е и мотивиран – невероятно мотивиран.

Вентура поклати тава.

— Малко се съмнявам дали не пълни ушите на онази капитанка от отдел „Убийства“ с подозренията си, както направи с партньора си, Д’Агоста. Боя се, че е само въпрос на време, преди да посетят онзи наш общ приятел.

Пауза.

— Смяташ, че това разследване е официално?

— Не изглежда така. Не ми се вярва и други да са намесени.

Вентура помисли за момент, преди да заговори отново:

— Значи сега приключваме работата.

— Точно така. Ликвидирай Пендъргаст и онази капитанка. Направи го сега. Убий ги всичките.

— Ченгето, което си улучил, Д’Агоста – сигурен ли си, че е мъртъв?

— Така мисля. Получи .308 куршум в гърба. – Джъдсън се намръщи. – Ако не си умре сам, ще трябва да му подадем една ръчица за помощ. Остави това на мен.

Вентура кимна.

— Ще поема останалото.

— Направи го. Трябва ли ти някаква помощ? Пари?

— Парите са последната ни грижа. Знаеш го. – И Вентура се отдалечи през полето към розовото вечерно небе, докато тъмният му силует не изчезна сред боровете отсреща.

Джъдсън Естерхази прекара следващите петнайсет минути облегнат на пожарната кула, като пушеше лулата си и мислеше. Най-после се отмести и я чукна няколко пъти в металната подпора. След това я прибра в джоба си, хвърли един последен поглед към гаснещата светлина на запад, обърна се и тръгна надолу по пътеката, към шосето от другата страна на възвишението.