Трескави сънища

60.

„Калтроп“, Луизиана

Проехтя бърза серия от изстрели, когато Хейуърд се хвърли встрани, мигновено последвани от тътена на пушката. Тя падна тежко на земята, усещайки последиците от облака сачми, който избухна покрай нея. Изтърколи се, като извади междувременно оръжието си. Но фалшивият доктор вече се беше обърнал и тичаше към паркинга, а бялата престилка се развяваше след него. Тя чу още изстрели и скриптене на гуми, когато един Ролс ройс влетя в паркинга. Видя Пендъргаст, който се беше подал от прозореца на шофьорското място, да стреля с пистолета си като каубой от галопиращ кон.

С писък на спирачки Ролсът нахлу в алеята. Още не спрял, Пендъргаст изскочи от колата и изтича към нея.

— Добре съм! – каза тя, като се опитваше да се изправи. – Добре съм, по дяволите! Вижте – той бяга!

Докато говореше, тя чу да се запалва невидим двигател на паркинга. Една кола се отдалечи със скърцане на гуми и скоро червените светлини на стоповете изчезнаха от алеята.

Агентът й помогна да стане.

— Няма време. Последвайте ме.

Той мина през двойната врата и двамата изтичаха покрай създалата се вече сцена на нарастваща паника и тревога: един охранител се беше навел зад бюрото си и викаше по телефона, рецепционистът и няколко служители лежаха проснати по очи на пода. Без да им обръща внимание, Пендъргаст щурмува другата двойна врата и хвана първия лекар, когото срещнаха.

— Кодът в три двайсет и три – каза той, показвайки значката си. – Било е опит за убийство. Пациентът е бил инжектиран с някакво лекарство.

Докторът, почти без да мигне, произнесе:

— Ясно. Да вървим.

Тримата изтичаха по стъпалата към стаята на Д’Агоста. Вътре група лекари и сестри работеха съсредоточено и почти безмълвно. Мигаха лампички, чуваха се тихи аларми. Д’Агоста лежеше в леглото неподвижен.

Лекарят влезе спокойно в стаята.

— Моля всички за внимание. Пациентът е бил инжектиран с лекарство, което е трябвало да го убие.

Една от сестрите вдигна глава.

— Но… как…?

Лекарят я прекъсна с жест.

— Въпросът е: кое лекарство предизвиква същите тези симптоми?

Последва врява, разгорещена дискусия, размахаха се таблици и статистически данни. Докторът се обърна към Пендъргаст и Хейуърд.

— Тук няма какво повече да правите. Ако обичате, изчакайте отвън.

— Искам да изчакам тук – каза Хейуърд.

— Напълно невъзможно. Съжалявам.

Хейуърд се обърна и в този момент се включи друга аларма; тя видя електрокардиограмата на монитора да преминава в права черта.

— О, боже! – избухна тя. – Моля ви, позволете ми да остана тук, моля ви…

Вратата се затвори решително и Пендъргаст я отведе встрани.

Чакалнята беше малка и стерилна, с пластмасови столове и един-единствен прозорец, който гледаше навън в нощта. Хейуърд застана до него, втренчила невиждащи очи в черния правоъгълник. Умът й работеше трескаво, но не стигаше до никъде, като повреден мотор. Устата й беше суха, ръцете й трепереха. По бузата й се отрони сълза – от безсилие и ярост.

Тя усети ръката на Пендъргаст върху рамото си. Отстрани я и се дръпна.

— Капитане? – долетя тих глас. – Може ли да ви напомня, че тук е имало опит за убийство – срещу лейтенант Д’Агоста. Както и срещу вас.

Хладният глас проби мъглата на яростта й. Тя тръсна глава.

— Вървете по дяволите и ме оставете на мира!

— Трябва да започнете да мислите по този проблем като полицай. Нуждая се от помощта ви, и то сега.

— Повече не ме интересуват проблемите ви.

— За съжаление, това вече не е мой проблем.

Тя преглътна, взирайки се в тъмнината, стиснала юмруци.

— Ако той умре…

Студеният, почти хипнотизиращ глас продължи;

— Това не е в нашите ръце. Искам да ме слушате внимателно. Искам от вас за момент да бъдете капитан Хейуърд, а не Лора Хейуърд. Има нещо важно, което трябва да обсъдим. Веднага.

Тя затвори очи, чувстваше се вцепенена до мозъка на костите си. Нямаше енергията дори да му откаже.

— Изглежда – каза Пендъргаст, – че имаме работа с убиец, който също така е и лекар.

Тя стисна още по-силно очите си. Беше уморена от всичко, уморена от живота. Ако Вини умреше… Опита се да изхвърли тази мисъл от съзнанието си.

— Бяха взети изключителни мерки за запазване в тайна местоположението на Винсънт. Както изглежда, евентуалният убиец е имал специален достъп до картоните на пациентите, медицинските доставки и фармацевтичните регистри. Съществуват само две възможности. Първата е, че той или тя са членове на екипа, който по настоящем лекува Винсънт, но това би било крайно невероятно съвпадение: те всички са били грижливо проверени. Другата възможност – и онази, която според мен е реалната в случая – е, че Винсънт е бил открит след проследяване на свинската сърдечна клапа, използвана за последната му операция. Нападателят му може дори да е кардиохирург.

Когато тя не каза нищо, той продължи:

— Осъзнавате ли какво означава това? Означава, че Винсънт е бил използван като примамка. Извършителят преднамерено е причинил смъртоносна кома, знаейки, че ще ни подмами да дойдем да го видим. Естествено, той е предполагал, че ще дойдем заедно. Фактът, че не го направихме е единственото, което ни спаси.

Тя продължи да стои обърната с гръб към него, криейки лицето си. Примамка. Вини, използван за примамка. След кратко мълчание Пендъргаст продължи.

— Не можем да направим нищо повече за момента. Междувременно, сигурен съм, че направих решаващ пробив. Проучих убийството на Джун Броуди и открих някои интересни съвпадения. Както знаем, самоубийството е станало само седмица след смъртта на Слейд в пожара. Около месец след това съпругът на Джун казал на техни съседи, че заминава зад граница и повече никой не го видял. Къщата била затворена и най-накрая продадена. Опитах се да го проследя, но следата вече беше напълно изстинала – освен това не мога да намеря никакви свидетелства, че е напуснал страната.

Хейуърд бавно се обърна въпреки волята си.

— Джун е била привлекателна жена. И изглежда, че е имала дългогодишна връзка със Слейд.

— А, ето че се сещате! – сопна се Хейуърд. – Не е било самоубийство. Съпругът й я е убил и е офейкал.

— Има два факта срещу това предположение. Първият е предсмъртното писмо.

— Заставил я е насила да го напише.

— Както знаете, няма признаци на напрежение в почерка. А и има и нещо друго. Не много преди нейното самоубийство, Джун Броуди била диагностицирана за особено скоротечна форма на амиотрофична латерална склероза: болестта на Лу Гериг. Това така или иначе би я убило доста бързо.

Хейуърд помисли.

— Болестта би могла да е в полза на хипотеза за самоубийство.

— Убийство – промърмори Пендъргаст. – Самоубийство. Може би не е нито едното, нито другото.

Хейуърд игнорира типичния коментар в стил „Пендъргаст“.

— Частният ви детектив, Хъдсън, беше убит, докато разследва Броуди. По всяка вероятност това означава, че който и да стои зад всичко това, не ни иска по следите й. Което прави Джун Броуди личност от ключово значение за нас.

Пендъргаст кимна.

— Наистина.

— Какво друго знаете за нея?

— Произходът й не се отличава с нищо особено. Семейство Броуди са били навремето доста богати – петролни пари, – но през 1960-та година петролът свършва и за тях настъпват трудни времена. Джун израства в недоимък, учи в местния общински колеж, завършва като медицинска сестра, но практикува специалността си само няколко години. Може би професията не й е подхождала или просто е искала по-висока заплата като лична секретарка на директор. Във всеки случай приема работата в „Лонджитюд“, където работи през остатъка от живота си. Омъжва се за гаджето си от гимназията, но, изглежда, скоро открива по-интересен обект в лицето на Чарлс Слейд.

— А съпругът?

— Или не е знаел, или се е помирил. – Пендъргаст измъкна кафявата папка от сакото си и й я подаде. – А сега, моля ви, погледнете това.

Тя я отвори и намери няколко пожълтели вестникарски изрезки, пъхнати в найлонови джобове, заедно с една карта.

— Какво е това?

— Току-що казахте, че Джун Броуди е от ключова важност. И аз съм съгласен. Но си мисля, че тук по-скоро има нещо друго от ключова важност – географията.

— География?

— Блатото Блек Брейк, за да съм по-точен. – Пендъргаст кимна към изрезките.

Тя ги прелисти бързо. Бяха предимно местни вестникарски истории за легенди и суеверия около Блек Брейк: за загадъчни светлини нощем, за един водолаз, който изчезнал, истории за заровени съкровища и призраци. Беше чувала много подобни слухове като по-малка. Блатото, едно от най-големите в Юга, беше известно с лошата си слава.

— Помислете – каза Пендъргаст, прокарвайки пръст по картата. – От едната страна на Блек Брейк имате „Лонджитюд Фармасютикълс“. От другата – Сънфлауър и къщата на семейство Дуейн. Имате семейство Броуди, които живеят извън Малфурш, малък град на езерото в източния край на блатата.

— И?

Пендъргаст потупа леко папката.

— И точно тук, посред Блек Брейк, имате Спениш Айлънд.

— Какво е това?

— Семейство Броуди притежават ловен лагер в средата на Блек Брейк, наречен Спениш Айлънд. Без съмнение става дума за остров в смисъла на делта на река: район от по-висока, по-гъста тиня. Самият лагер е бил построен върху колони и креозотни пилони. Фалирал през 1970-та. Лагерът бил затворен и никога не го отворили отново.

Хейуърд го погледна.

— Следователно?

— Вижте тези истории. Всичките са взети от местни вестници в малките градчета, граничещи с блатото: Сънфлауър, Ита Бена и особено Малфурш. За пръв път забелязах тези истории, когато преглеждах вестникарските архиви на Сънфлауър, но тогава не си помислих нищо. Ако проследите по картата тези истории, обаче, ще откриете, че те всички са странно ориентирани към едно и също място – Спениш Айлънд, в самото сърце на блатото.

— Но… но това са само легенди. Колоритни легенди.

— Където има дим, има и огън.

Тя затвори папката и му я върна.

— Това не е полицейска работа; това е игра на предположения. Нямате и един категоричен факт, който да сочи Спениш Айлънд като място, което представлява интерес в този случай.

Лек проблясък се появи в очите на Пендъргаст.

— Преди пет години група природозащитници изчистили едно старо, незаконно сметище в блатото отвъд Малфурш. Знаете ги тези сметища навсякъде из Юга, където хората стоварват старите си коли, хладилници, всичко, което не им трябва. Едно от нещата, които изтеглили от тинята, било автомобил. Естествено, тръгнали по следите на регистрационния номер, за да открият собственика. Но не го намерили.

— На кого е била колата?

— Била регистрирана на Чарлс Броуди. Съпругът на Джун. Последната кола, която е притежавал. Бих предположил, че това е била колата, която е шофирал, когато е казал, че отива… зад граница.

Хейуърд замръзна, отвори уста да заговори, но после я затвори.

— А има и друго – нещо, което ме безпокоеше, откак го видях тази сутрин. Помните ли онзи изгорял кей, който видяхме в „Лонджитюд“? Онзи зад Комплекс шест?

— Какво за него?

— Защо, за бога, на „Лонджитюд Фармасютикълс“ ще му е нужен кей на блатото Блек Брейк?

Хейуърд помисли за момент.

— Възможно е да е отпреди „Лонджитюд“.

— Възможно е. Но на мен ми изглежда от същото време като корпорацията. Не, капитане: всичко – особено този кей – сочи към Спениш Айлънд като наш следващ междинен пристан.

Вратата на чакалнята се отвори и докторът се отправи към тях. Още преди Хейуърд да успее да попита, той заговори.

— Ще се оправи – каза мъжът, почти неспособен да овладее въодушевлението си. – Разбрахме го навреме. Павулон, силен мускулен релаксант. Това е било лекарството, с което е бил инжектиран. Имаше липсващи количества от медицинските запаси.

Хейуърд усети мигновено, че й се завива свят. Тя хвана единия стол отстрани и се свлече върху него.

— Слава богу.

Докторът се обърна към Пендъргаст.

— Не знам как точно сте разбрали, че в системата му е впръскано нещо, но това ви предположение му спаси живота.

Хейуърд погледна към агента от ФБР. Това не й беше хрумнало.

— Обадихме се на местните власти, разбира се – продължи докторът. – Ще са тук всеки момент.

Пендъргаст пъхна папката в сакото си.

— Отлично. Боя се, че трябва да тръгваме, докторе. Изключително спешно е. Ето визитната ми картичка; дайте я на полицията да ми се обадят. И нека наредят непрекъсната охрана за пациента. Съмнявам се, че убиецът ще направи друг опит, но човек никога не знае.

— Да, господин Пендъргаст – кимна докторът, вземайки картичката му, украсена с емблемата на ФБР.

— Нямаме време за губене – каза Пендъргаст, обърна се и се отправи към вратата.

— Но… какво ще правим сега? – попита Хейуърд.

— Отиваме на Спениш Айлънд, разбира се.