Трескави сънища

16.

Ню Орлиънс

Дезмънд Типтън обичаше това време на деня повече от всяко друго, когато вратите бяха затворени и заключени, посетителите си бяха заминали и всяко едно нещо си беше на мястото. Това беше тихият период, от пет до осем, преди пиянстващите туристи да нахлуят във Френския квартал като монголските орди на Чингис хан, опустошавайки баровете и джаз клубовете, наливайки се с коктейли „Сазерак“[20] до забрава. Можеше да ги чуе отвън всяка нощ, пиянските им гласове, крясъци и инфантилни кавги, заглушени само донякъде от древните стени на къщата на Одюбон.

Тази вечер специално Типтън беше решил да изчисти восъчната фигура на Джон Джеймс Одюбон, която беше централният експонат и една от причините за посещение след музея. В диорама в естествена големина, големият естествоизпитател седеше в кабинета си край камината със скицник и писалка в ръка, и рисуваше мъртва птица – алена чинка – на една маса. Типтън взе една прахосмукачка и перушинена четка за прах, и прескочи плексигласовата преграда. Започна да чисти дрехите на Одюбон, прокарвайки малката прахосмукачка нагоре-надолу, а после я обърна към брадата и косата, докато смъкваше мръсотията от красивото восъчно лице с четката.

Чу се звук. Той спря и изключи прахосмукачката. Звукът се повтори: чукане по входната врата.

Раздразнен, Типтън натисна бутона и продължи чистенето – само за да чуе по-настоятелно чукане. Това продължаваше почти всяка вечер: пияни слабоумници, които, след като прочетяха табелката за исторически обект, закачена отстрани на вратата, кой знае защо започваха да чукат. Случваше се от години, все по-малко и по-малко посетители през деня, все повече чукане и веселби през нощта. Единственият отдих беше няколкото месеца след урагана.

Поредно настоятелно чукане, отмерено и силно.

Той остави ръчната прахосмукачка, измъкна се иззад преградата и тръгна към вратата на поскърцващите си от артрита, разкривени крака.

— Затворено е! – извика той през дъбовата врата. – Махнете се или ще извикам полицията!

— Я, не сте ли вие, господин Типтън? – дойде глухият глас.

Побелелите вежди на Типтън се вдигнаха от смайване.

Кой можеше да е? Посетителите през деня никога не му обръщаха внимание, докато той усърдно избягваше да влиза в разговори с тях, седейки намусено на бюрото, заровил лице в изследванията си.

— Кой е? – попита Типтън, след като се съвзе от изненадата.

— Може ли да продължим този разговор вътре, господин Типтън? Навън е доста студено.

Типтън се поколеба, след това отключи вратата и видя слаб джентълмен в тъмен костюм, блед като призрак, сребристите му очи блестяха в сумрака на притъмняващата улица. Имаше нещо мигновено разпознаваемо в мъжа, нещо, което не можеше да се сбърка.

— Господин… Пендъргаст? – осмели се той, почти шепнейки.

— Самият той. – Мъжът влезе вътре, пое ръката на Типтън и се ръкува хладно и кратко.

Типтън само гледаше с немигащи очи.

Пендъргаст посочи посетителския стол срещу бюрото.

— Може ли?

Уредникът побърза да кимне и агентът се настани, прехвърляйки крак връз крак. Типтън мълчаливо седна в своя стол.

— Изглеждате така, сякаш току-що сте видели призрак – каза Пендъргаст.

— Ами, господин Пендъргаст… – започна Типтън, мислите му препускаха, – аз мислех… мислех, че семейството е загинало… Нямах представа… – изпелтечи той накрая и млъкна.

— Слуховете за моята смърт са силно преувеличени.

Типтън започна да рови в джоба на жилетката на вълнения си костюм, състоящ се от три части, извади носна кърпичка и попи челото си. – Радвам се да ви видя, толкова се радвам… – Поредно попиване.

— Чувството е взаимно.

— Какво ви доведе тук, ако мога да попитам? – Типтън направи усилие да се съвземе. Той беше куратор в къщата на Одюбон от почти петдесет години и знаеше много неща за семейство Пендъргаст. Последното нещо, което бе очаквал, беше да види някой от тях отново, в плът и кръв. Помнеше ужасната нощ на пожара сякаш беше вчера: тълпата, виковете от горните етажи, пламъците, които се извиваха към нощното небе… Макар да беше изпитал леко облекчение, когато оцелелите членове на семейството напуснаха района: Пендъргастови винаги го караха да се страхува, особено онзи странен брат, Диоген. Беше чул слухове, че Диоген е умрял в Италия. Беше чул също, че Алойзиъс е изчезнал. В едно обаче беше сигурен: това бе семейство, обречено на измиране.

— Дойдох да посетя малкия ни имот отвъд улицата. И тъй като бях наблизо, реших да се отбия и да засвидетелствам уважението си към един стар приятел. Как вървят музейните дела в наши дни?

— Имот? Искате да кажете…

— Точно така. Паркингът, където някога беше Рошеноар. Така и не можах да се разделя с него – по сантиментални причини. — Това бе последвано от тънка усмивка.

Типтън кимна.

— Разбира се, разбира се. Колкото до музея, можете да видите, господин Пендъргаст, кварталът се е променил към по-лошо. Нямаме много посетители напоследък.

— Наистина се е променил. Колко приятно е да видя, че къщата-музей Одюбон си е все същата.

— Опитваме се да я поддържаме.

Пендъргаст стана и сплете ръце на гърба си.

— Имате ли нещо против? Разбирам, че е затворено в момента, но все пак бих искал да направя една обиколка. В името на старите времена, тъй да се каже.

Типтън стана припряно.

— Разбира се. Моля ви да ме извините за диорамата на Одюбон, тъкмо я почиствах. – Той изглеждаше покрусен, когато видя, че е оставил прахосмукачката в скута на Одюбон, с подпряна на ръката му четка от перушина, сякаш на шега се бе опитал да изтипоса великия мъж като чистачка.

— Спомняте ли си – каза Пендъргаст – изключителната изложба, която подредихте преди петнайсет години, за която ви бяхме дали назаем нашето издание?

— Разбира се.

— Беше доста тържествено откриване.

— Така беше. – Типтън си спомняше всичко много добре: стреса и ужаса от разглеждащите тълпи от хора, които се мотаеха с чаши вино в ръка из залата. Беше красива лятна вечер с пълна луна, но той бе прекалено изтормозен, за да й обърне внимание. Това бе първата и последната специална изложба, която някога бе подреждал.

Пендъргаст се плъзна към задните стаи, надничайки в стъклените шкафове със снимки, рисунки и препарирани птици, спомените на Одюбон, писмата и скиците. Типтън го последва отзад.

— Знаете ли, че точно тук се запознах с жена ми? На самото откриване.

— Не, господин Пендъргаст, не знаех. – Типтън се почувства неловко. Пендъргаст изглеждаше странно въодушевен.

— Съпругата ми – Хелън – сигурно и тя се е интересувала от Одюбон?

— Да, съвсем определено.

— Посещавала ли е… музея след това?

— О, да. И преди, и след това.

— Преди?

Остротата на въпроса сепна Типтън.

— Ами да. Тя често идваше и си отиваше, работеше над нейното изследване.

— Нейното изследване – повтори Пендъргаст. – И това е било дълго преди да се срещнем, така ли?

— Най-малко шест месеца преди откриването. Може и повече. Тя беше прекрасна жена. Бях шокиран, когато чух…

— Точно така – дойде отговорът, прекъсвайки го. После мъжът сякаш омекна или поне се взе в ръце. Този Пендъргаст е странен тип, помисли си Типтън, точно както и другите. Ексцентричността беше нещо напълно в реда на нещата в Ню Орлиънс, градът беше известен с нея – но това бе нещо съвсем различно.

— Никога не съм знаел особено много за Одюбон – продължи Пендъргаст – И така и никога в действителност не разбрах напълно тези нейни изследвания. Вие помните ли ги?

— Малко – каза Типтън. – Тя се интересуваше от времето, прекарано от Одюбон тук през 1821-ва година с Луси.

Пендъргаст спря до един тъмен стъклен шкаф.

— Имаше ли нещо по-специално около Одюбон, към което да е проявявала любопитство? Планирала ли е например да пише статия или книга?

— Вие би трябвало да знаете по-добре от мен, но аз наистина си спомням, че ме е питала повече от един път за „Черната рамка“.

— „Черната рамка“?

— Прочутата изгубена картина. Онази, която Одюбон нарисувал в санаториума.

— Простете ми, познанията ми за Одюбон са толкова ограничени. За коя изгубена картина ми говорите?

— Когато Одюбон бил млад, се разболял сериозно. Докато се лекувал, нарисувал една картина. Както изглежда, изключителна картина – първото му наистина велико платно. По-късно то изчезнало. Любопитното е, че никой, който го е видял, не е споменал какво е изобразено – само че било поразително, като живо, и сложено в боядисана в черно рамка. Нарисуваното явно е изгубено за историята. – Стъпил на позната почва, Типтън усети, че нервността му леко намалява.

— И Хелън се е интересувала от него?

— Всеки, който изучава Одюбон, се интересува от него. Било е началото на онзи период от неговия живот, който достига до своята кулминация в „Птиците на Америка“, най-великото произведение по естествена история, публикувано някога. „Черната рамка“ е била – така поне казват хората, които са я видели — първата му истински гениална картина.

— Разбирам. – Пендъргаст млъкна, лицето му стана замислено. След което внезапно се изправи и погледна часовника си. – Е! Радвам се, че се видяхме, господин Типтън. – Той хвана ръката му в своята и Типтън се смути, установявайки, че сега е дори по-студена от преди, когато бе влязъл, сякаш мъжът беше изстиващ труп.

Типтън изпрати агента до вратата. Когато Пендъргаст я отвори, той най-после събра кураж да зададе въпроса си.

— Господин Пендъргаст, случайно още да притежавате семейния екземпляр на големия том…?

Пендъргаст се обърна.

— Да.

— Ах! Позволявам си дързостта и се надявам да простите откровеността ми – в случай, че по някаква причина поискате да намерите добър дом за безценното издание, такъв, в който ще се грижат добре за него и публиката ще му се наслаждава, естествено, за нас би било най-висша чест… – Той остави гласа си да заглъхне с надежда.

— Отбелязвам си го. Лека вечер, господин Типтън.

Типтън изпита облекчение, че не се налага да подава ръката си за втори път.

Вратата се затвори и той заключи и пусна резето, после остана дълго време до вратата, размишлявайки. Съпруга, изядена от лъв, родители – изгорени до смърт от буйстваща тълпа… Ама че странно семейство. И, както изглежда, ходът на годините не го беше направил ни най-малко по-нормално.