Трескави сънища

7.

Ролс-ройсът се понесе по Парк авеню, късните таксита просветваха покрай тях като размазани жълти петна. Д’Агоста седеше отзад с Пендъргаст, чувстваше се неловко и се опитваше да не поглежда любопитно към агента на ФБР. Този Пендъргаст беше нетърпелив, размъкнат и – най-забележителното! – откровено емоционален.

— Кога го разбра? – осмели се той накрая да попита.

— Днес следобед.

— Как стана?

Пендъргаст не отговори веднага, погледна през прозорците, когато ролсът зави рязко по 72-ра улица и се насочи към парка. Той остави празната чаша от бренди, която беше държал, без да й обръща внимание по време на цялото пътуване към жилищната част на града – на мястото й в малкото барче. После си пое дълбоко дъх.

— Преди дванайсет години двамата с Хелън бяхме помолени да убием един лъв-човекоядец в Замбия – лъв с необичайна червена грива. Точно като друг такъв, който е създавал проблеми преди четирийсет години в района.

— Защо са помолили точно вас ?

— До голяма степен заради професионалното разрешително за ловуване. Длъжен си да убиваш всякакви зверове, които заплашват селото или лагера, ако властите го поискат. – Пендъргаст още гледаше през прозореца. – Лъвът беше убил германски турист в един сафари лагер. Хелън и аз тръгнахме от нашия лагер и отидохме там, за да се справим с него.

Той взе бутилката бренди, погледна я и я върна пак на стойката. Голямата кола сега се движеше през Сентрал парк, приличните на скелети клони отгоре ограждаха като в рамка едно заплашително нощно небе. – Лъвът ни атакува от прикритието си, нападна мен и следотърсача. Когато се втурна обратно към саваната, Хелън стреля по него и явно не е улучила. Отиде да помогне на следотърсача… – Гласът му се поколеба и той спря, опитвайки да се овладее. – Отиде да помогне на следотърсача, но лъвът изскочи от храстите за втори път. И я отвлече навътре. Това беше последният път, когато я видях. Жива, имам предвид.

— О, боже! – Д’Агоста усети, че го разтърсват тръпки на ужас.

— Днес следобед в старата ни семейна къща разгледах пушката й. И открих, че – в онази сутрин преди дванайсет години – някой е извадил патроните от нея и ги е заменил с халосни. Тя не е пропуснала изстрела – защото просто не е имало истински изстрел.

— По дяволите… Сигурен ли си?

Сега Пендъргаст отклони очи от прозореца и го изгледа настоятелно.

— Винсънт, щях ли да ти разказвам това – щях ли да съм тук в момента, – ако не бях абсолютно сигурен?

— Съжалявам.

Настъпи кратък миг мълчание.

— И си го открил точно днес следобед в Ню Орлиънс?

Пендъргаст кимна кратко.

— Наех там частен джет.

Ролсът излезе от 72-ра на Дакота. Още не бе спрял напълно, когато Пендъргаст излезе. Мина покрай портиерната и през сводестия каменен проход на входа за коли, без да обръща внимание на тежките дъждовни капки, които падаха по тротоара. Д’Агоста го последва, подтичвайки, докато агентът пресичаше широкия вътрешен двор, покрай подрязаните растения и ромолящите бронзови фонтани, към тясно фоайе в югозападния ъгъл на жилищната сграда. Той натисна бутона за асансьора, вратите се отвориха с шепот и те влязоха вътре мълчаливо. Минута по-късно вратите отново се отвориха към малка площадка, в дъното на отсрещната стена се виждаше една-единствена врата. Тя явно нямаше заключващи механизми, но когато Пендъргаст прокара върховете на пръстите си по повърхността с привичен жест, Д’Агоста чу характерното изщракване при освобождаването на застопорена пружина. Пендъргаст отвори вратата и пред тях се разкри приемната: мъждиво осветена, с три боядисани в розово стени, а четвъртата – облицована в черен мрамор, по който се стичаше тънка завеса от течаща вода.

Пендъргаст посочи към черните кожени дивани наоколо.

— Разполагай се. Ще се върна веднага.

Д’Агоста седна, докато агентът се плъзна през тясна врата в една от стените. Той се облегна и вдъхна тихия ромон на водата, растенията бонзай, мириса на лотосов цвят. Стените на сградата бяха толкова дебели, че до слуха му едва достигаше външният шум. Всичко в стаята изглеждаше замислено да създава спокойствие. И въпреки това спокойствието беше последното нещо, което чувстваше в момента. Запита се отново как щеше внезапно да обяви, че излиза в неплатен отпуск и да се сбогува – с шефа си, и особено с Лора Хейуърд.

Това бе десет минути преди Пендъргаст да се появи отново. Агентът беше избръснат и се бе преоблякъл в изгладен черен костюм. Освен това изглеждаше много по-овладян, много повече като предишния Пендъргаст – въпреки че Д’Агоста можеше още да види силно напрежение под повърхността.

— Благодаря, че ме изчака, Винсънт – каза той, кимайки. – Да започваме.

Д’Агоста го последва по дълъг коридор, осветен мъждиво като приемната. Погледна любопитно наляво и надясно: библиотека; стая, окичена с оригинални картини от пода до тавана; винарска изба. Пендъргаст спря пред единствената затворена врата в коридора, отвори я със същото странно движение на пръстите по дървото. Стаята отвъд едва побираше сложените в нея маса и два стола. Голям стоманен трезор, приличен на банков, най-малко четири стъпки широк, доминираше една от страничните стени.

Пендъргаст отново направи знак на Д’Агоста да седне, после изчезна в коридора. След известно време се върна с кожена чанта „Гладстон“ в ръка. Сложи я върху масата, отвори я и извади стойка с епруветки и няколко шишета със стъклени запушалки, които подреди грижливо върху полираното дърво. Ръката му трепна веднъж – само веднъж – и епруветките прозвъннаха тихо в отговор. След подреждането на апаратурата Пендъргаст се обърна към трезора и с пет-шест завъртания на шайбата го отключи. Когато отвори тежката врата, Д’Агоста видя вътре решетка с метални контейнери, неразличаващи се от сейфове. Пендъргаст избра един, извади го и го постави на масата. После затвори трезора и седна срещу Д’Агоста.

Дълго не помръдна. По едно време се чу тътен, глух и далечен, и това изглежда го върна към действителността. Той извади бяла копринена кърпичка от кожената чанта и я постла на масата. След това плъзна металната кутия по-близо, вдигна капака й и с пинсети извади отвътре две неща: снопче груби червени косми; пръстена, който той внимателно махна с голата си ръка с жест, толкова несъзнателно нежен, че Д’Агоста усети как сърцето го пронизва.

— Това са нещата, които взех от трупа на Хелън – каза Пендъргаст. Непрякото осветление подчертаваше хлътнатините на изпитото му лице. – Не съм ги поглеждал от дванайсет години. Венчалната й халка… и кичура, който е отскубнала от лъва, докато я е разкъсвал. Стискаше го в ранената си лява ръка.

Д’Агоста примига.

— Какво се каниш да правиш? – попита той.

— Ще проверя едно подозрение. – Пендъргаст отвори бутилките със стъклени запушалки и изсипа подбраните прахчета от тях в епруветките. После с помощта на чифт пинсети издърпа известно количество от червеното снопче и пусна последователно по няколко косъма във всяка епруветка. Най-накрая измъкна малко кафяво шишенце от чантата, което завършваше отгоре с гумен капкомер. Отвъртя капкомера и отмери по няколко капки от течността във всяка епруветка. В първите четири епруветки нямаше никаква реакция. Но в петата течността веднага стана бледозелена, цветът на зелен чай. Пендъргаст я гледа внимателно известно време. После, като използва една пипета, взе малка проба от течността и я изсипа върху малка лентичка хартия, която взе от чантата.

— РН 3.7 – каза той, разглеждайки лентичката. – Което отговаря точно на слаба киселина, необходима за отделянето на пигмента от листото.

— Какво листо? – недоумяваше Д’Агоста. – За какво става дума?

Пендъргаст отмести очи от хартиената лентичка към него и после обратно.

— Мога да продължа с опитите, но няма смисъл. Гривата на лъва, който уби съпругата ми, е била третирана с извлек от листата на растението Lawsonia inermis. Познато най-вече като къна.

— Къна?! – — повтори Д’Агоста. – Искаш да кажеш, че гривата на лъва е била боядисана червена?

— Именно. – И Пендъргаст вдигна отново очи. – Проктър ще те откара у вас. Мога да ти дам три часа, за да си приготвиш необходимите неща – и ни минута повече.

— Моля?

— Винсънт, отиваме в Африка.