6.

Ню Йорк сити


Четири след полунощ, събота. Лейтенант Винсънт Д’Агоста си проби път през тълпата и се пъхна под полицейската лента, след което се отправи към тялото, проснато на тротоара пред един от многобройните еднакви индийски ресторанти на Ийст стрийт № 6. Отдолу се бе събрала широка локва кръв, която отразяваше червените и морави неонови светлини в мръсния прозорец на ресторанта със сюрреалистичен блясък.

Престъпникът беше прострелян най-малко шест пъти и беше мъртъв. Напълно мъртъв. Лежеше сгърчен на една страна, с една широко разперена ръка и отхвръкнал на пет-шест метра пистолет. Следователят, изпратен на местопрестъплението, бе опънал един метър, за да измери разстоянието между отворената ръка и пистолета.

Трупът беше на слаб бял човек, трийсет и няколкогодишен, с рядка коса. Приличаше на счупена пръчка с изкривените си крака, с едното издърпано към гърдите коляно, а другото опънато назад, и с разперените си встрани ръце. Двете ченгета, които бяха стреляли, набит чернокож и жилав испанец, се бяха дръпнали встрани и разговаряха с един служител от отдела за вътрешни разследвания.

Д’Агоста се приближи, кимна на служителя от вътрешния отдел и се ръкува с ченгетата. Те бяха потни и неспокойни.

Дяволски гадно е, помисли си Д’Агоста, да трябва да убиеш някого. Никога не можеш наистина да го преживееш.

— Лейтенант – каза едното от ченгетата, нетърпеливо да обясни отново, – този тип току-що беше обрал ресторанта и тичаше по улицата. Ние се идентифицирахме, показахме значките си и тогава той изпразни пистолета си срещу нас, кучият му син, стреляше и бягаше… по улицата имаше цивилни и ние нямахме избор, трябваше да го спрем. Нямахме избор, човече, нямахме избор…

Д’Агоста хвана рамото на мъжа и го стисна приятелски, поглеждайки името му.

— Окампо, недей да се потиш за това. Направил си каквото е трябвало. Следователят ще го покаже.

— Имам предвид, онзи стреляше така, сякаш няма да има утре…

— За него няма да има. – Д’Агоста се дръпна настрани със следователя. – Някакви проблеми ли?

— Съмнявам се, сър. Напоследък винаги има изслушване на свидетели. Но в случая всичко изглежда ясно. – Той затвори бележника си шумно.

Д’Агоста понижи глас:

— Погрижи се тези момчета да получат някаква консултация с психолог. И се увери, че са се свързали с адвокатите на профсъюза, преди да говорят.

— Ще го направя.

Д’Агоста погледна замислено към трупа.

— Колко е отмъкнал?

— Двеста и двайсет приблизително. Шибан наркоман, виж го, напълно съсипан от хероина.

— Тъжна работа. Някакви документи за самоличност?

— Уорън Забриски, живеел е във Фар Рокауей.

Д’Агоста поклати глава и хвърли поглед към сцената. Беше от ясно по-ясно: две ченгета, и двете от малцинствата; мъртъв бял престъпник; свидетели на случилото се; всичко уловено от охранителните камери. Отворен и затворен случай. Нямаше да има протестни демонстрации или обвинения в полицейска бруталност. Стрелецът си беше получил заслуженото – всички неохотно биха се съгласили с това.

Той се огледа. Въпреки студа отвъд полицейската лента се беше събрала голяма тълпа, рокери от Ийст вилидж и йъпстери[15], метросексуални и както и там другояче, по дяволите, да се наричаха в наши дни. Съдебните следователи още работеха по тялото, екипът парамедици изчакваше настрани, детективите разпитваха собственика на обрания ресторант. Всички си вършеха работата. Всичко беше под контрол. Безсмислен, глупав случай, който щеше да създаде виелица от писмена работа, разпити, рапорти, анализи, сандъчета с доказателства, изслушвания, пресконференции. И всичко заради двеста въшливи за доза наркотик.

Тъкмо се чудеше колко ли време ще мине, преди елегантно да се измъкне, когато чу вик и видя суматоха в другия край на оградения с лента район. Обърна се ядосано – само за да се озове очи в очи със специален агент Пендъргаст, преследван от две униформени ченгета.

— Хей, вие…! – извика едно от ченгетата, като хвана грубо Пендъргаст за рамото. С пъргаво движение агентът се освободи, измъкна значката си и я пъхна в лицето на служителя.

— Какво, по…? – заекна онзи и отстъпи. – ФБР. Той е от ФБР.

— Какво прави тук? – попита другият.

— Пендъргаст! – провикна се Д’Агоста и тръгна към него бързо. – Какъв вятър те довя тук, по дяволите? Това убийство не е точно от вида, който ти…

Пендъргаст го накара да млъкне с раздразнителен жест, разсичайки въздуха между тях с ръка. На неоновата светлина лицето му беше толкова бледо, че изглеждаше почти призрачно, беше облечен както обикновено като богат собственик на погребално бюро в ушития си по поръчка черен костюм, негова запазена марка. Само че този път той изглеждаше някак различен – много различен.

— Трябва да говоря с теб. Сега.

— Разбира се. Веднага щом приключа тук…

— Имам предвид сега, Винсънт.

Д’Агоста впери очи в него. Това не беше хладният, сдържан Пендъргаст, когото той познаваше толкова добре. Това беше страна на агента, която никога преди не бе виждал – сърдит, безцеремонен, с бързи резки движения. И не само това, но – забеляза Д’Агоста при по-внимателно оглеждане – обикновено безукорният му костюм сега беше измачкан.

Пендъргаст го хвана за ревера.

— Искам да те помоля за услуга. За повече от услуга. Ела с мен.

Д’Агоста беше прекалено изненадан от неговата страстност и жар, и се подчини. Изоставяйки сцената на престъпление под погледите на колегите си ченгета, той последва Пендъргаст покрай тълпата надолу по улицата към спрелия Ролс ройс на агента. Проктър, шофьорът, седеше зад волана с преднамерено празно изражение.

Д’Агоста практически трябваше да тича, за да вървят успоредно.

— Знаеш, че ще ти помогна с всичко, с каквото мога…

— Не казвай нищо, не говори, докато не ме изслушаш.

— Добре, разбира се – добави бързо Д’Агоста.

— Влизай.

Пендъргаст се плъзна зад преградата, Д’Агоста се качи след него. Агентът отвори един панел във вратата и се появи малък бар. Като взе една малка гарафа от шлифован кристал, той наля три пръста бренди в една чаша и изпи половината от него; сребристите му очи блестяха силно.

— Това не е обикновена молба. Ако не можеш, или не искаш да го направиш, ще те разбера. Но не трябва да ме измъчваш с въпроси, Винсънт – нямам време. Аз простонямам – време. Изслушай ме и ми отговори.

Д’Агоста кимна.

— Искам да напуснеш работа. Може би за една година.

Една година?!

Пендъргаст пресуши останалата част от питието.

— Може да са месеци или седмици. Няма как да знам колко време ще отнеме това.

— Кое „това“?

Известно време агентът не отговори.

— Никога ли не съм ти говорил за починалата си съпруга Хелън?

— Не.

— Умря преди дванайсет години, когато бяхме на сафари в Африка. Беше нападната от лъв.

— Исусе. Съжалявам.

— По онова време вярвах, че това е ужасен инцидент. Сега съм сигурен, че нещата не стоят точно така.

Д’Агоста чакаше.

— Вече знам, че е била убита.

— О, боже.

— Следата е студена. Нуждая се от теб, Винсънт. Нужни са ми твоите умения, опита ти на улицата, познаването ти на работническата класа, начина ти на мислене. Нужна ми е помощта ти да проследим човека – или хората, – които са го направили. В хода на работата аз, разбира се, ще ти плащам всички разходи и ще се погрижа за заплатата ти и здравните ти осигуровки.

В колата надвисна тишина. Д’Агоста беше изумен. Какво би означавало това за кариерата му, за отношенията му с Лора Хейуърд… за бъдещето му? Това беше безотговорно. Но всъщност – много повече от това. Беше напълно откачено.

— За официално разследване ли става въпрос?

— Не. Ще сме само ти и аз. Убиецът може да е навсякъде по света. Ще действаме изцяло извън системата – извън всяка система.

— А когато намерим убиеца? Тогава какво?

— Ще се погрижим да въздадем правосъдие.

— Което ще рече?

Пендъргаст си наля още бренди в чашата с бурен жест, гаврътна го и фиксира Д’Агоста отново с онези хладни платинени очи.

— Ще го убием.

Загрузка...