Трескави сънища

49.

Сейнт Францисвил, Луизиана

Лора Хейуърд последва полицейската кола извън града по един извит път, който водеше на юг към река Мисисипи. Струваше й се, че се набива в очи и се чувстваше неловко зад волана на спортното Порше кабриолет на Хелън Пендъргаст, но агентът от ФБР й бе предложил колата на съпругата си толкова любезно, че тя просто нямаше сърце да откаже. Докато шофираше по криволичещия път, потънал в сянката на дъбовите и орехови дървета, съзнанието й я върна назад към първата й работа в полицейския департамент в Ню Орлиънс. Тогава беше само заместник диспечер, но преживяното бе затвърдило желанието й да стане полицай. Това беше преди да се насочи на север към Ню Йорк сити, да кандидатства в колежа за криминално право „Джон Джей“ и след това да започне първата си работа като полицай. За почти петнайсетте години оттогава тя бе изгубила до голяма степен южняшкия си акцент – и бе станала нюйоркчанка до мозъка на костите.

Гледката на Сейнт Францисвил – варосани къщи с дълги веранди и ламаринени покриви, тежкият въздух, изпълнен с благоухания на магнолии – сякаш стопи веднага нюйоркската й черупка. Тя си помисли, че работата й в местната полиция, поне до този момент, вървеше по-добре, отколкото бюрократичното шикалкавене, с което се бе сблъскала във Флорида, опитвайки се да получи информация за убийството на Бласт. Имаше още какво да се каже за аристократичността на Стария Юг.

Полицейската кола зави по една алея и Хейуърд я последва, като паркира до нея. Излезе и видя скромно ранчо с подредени цветни лехи, обрамчени с магнолии.

Двете ченгета, които я бяха ескортирали до къщата на Блеклетър, един сержант от отдел „Убийства“ и един редови полицай, излязоха от своята кола, подръпнаха нагоре коланите си и тръгнаха към нея. Белият, полицай Фийлд, беше рижав като морков, с червендалесто лице и се потеше обилно. Другият, сержант детектив Кринг, се вземаше изключително на сериозно – човек на дълга, който старателно изпълнява задачата си, изписвайки с върховно внимание всяко ченгелче и всяка запетайка над „й“.

Къщата беше измазана с вар, както съседните, спретната и чиста. Полицейската лента за престъпление, отвързана от вятъра, плющеше над поляната и се извиваше около колоните на верандата. Резето на входната врата беше запечатано с оранжева лента за доказателства.

— Капитане – каза Кринг, – искате ли да изследвате местността, или предпочитате да влезете вътре?

— Вътре, ако обичате.

Тя ги последва към верандата. Пристигането й в полицейския участък на Сейнт Францисвил, без да бъде съобщено, трябва да беше голямо събитие, и със сигурност първоначално не е било прието положително. Не ще да са били особено щастливи да видят капитан от НПУ – още по-малко пък жена! – да идва с бляскава кола, за да провери местно убийство, без предупреждение или отличителни полицейски символи, или поне любезно телефонно обаждане откъм север. Но Хейуърд беше успяла да успокои подозрителността им с приятелско бъбрене за времето на работата си в Ню Орлиънс и много скоро те започнаха да се държат като стари другари. Или поне тя се надяваше така.

— Ще направим един оглед. – Кринг продължи и спря до вратата. Извади джобно ножче и преряза лепенката. Освободена, вратата се залюля и се отвори, ключалката й беше счупена.

— Какво е това? – попита Хейуърд, посочвайки една смачкана картонена кутия, захвърлена зад вратата.

— Сцената на престъплението вече е напълно обработена – каза Кринг. – Това е ненужно.

— Добре.

— Случаят наистина беше съвършено ясен – обяви Кринг, когато влязоха вътре. Къщата излъчваше дъх на застоял, леко спарен въздух.

— В какъв смисъл ясен? – попита Хейуърд.

— Обирът е завършил лошо.

— Откъде знаете?

— Къщата беше обърната с главата надолу, взета е електроника – плазмен телевизор, няколко компютъра, стерео-уредба. Сама ще видите.

— Благодаря.

— Станало е между девет и десет вечерта. Престъпникът е използвал лост за разбиване, за да влезе вътре, както може би забелязахте, и е минал през това входно антре в кабинета, където Блеклетър се е занимавал с роботите си.

— Роботи?

— Бил е запален по роботите. Хоби.

— Значи престъпникът е дошъл оттук право в кабинета.

— Така изглежда. Явно е чул, че Блеклетър е тук, и решил да го елиминира, преди да обере къщата.

— Колата на Блеклетър била ли е на алеята?

— Да.

Хейуърд последва Кринг в кабинета. Върху дълга маса бяха натрупани метални и пластмасови части, жици, електрически табла и всякакви странни джунджурии. На пода отдолу се виждаше голямо черно петно, а стената от сиви сгурийни блокчета беше опръскана с кръв и надупчена от сачми. Навсякъде се виждаха маркиращи конуси и стрелки.

Сачми, помисли си тя. Точно като Бласт.

— Използвана е пушка с рязана цев – каза Кринг. – Дванайсеткалиброва, според анализа на пръските и откритите сачми. Двуцевка.

Хейуърд кимна. Тя изследва пода в кабинета: дебел метал със слой твърда звукоизолация, завинтен в него от вътрешната страна. Стените и таванът бяха също добре звукоизолирани. Тя се запита дали Блеклетър е работел на отворена врата или е била затворена. Ако е бил придирчив човек – какъвто изглежда бе случаят, – би трябвало да я е затворил, за да не позволява мръсотията и прахът от кухнята да влизат.

— След застрелването на жертвата – продължи Кринг, – извършителят се е върнал отново в кухнята – открихме петна вторична кръв от отпечатъци от стъпки – и след това е минал по коридора към дневната.

Хейуърд понечи да каже нещо, но прехапа език. Това не беше обир, но не беше добра идея да го изтъква сега.

— Може ли да погледнем в дневната?

— Разбира се. – Кринг я поведе през кухнята към входното антре, след което спряха до дневната. Нищо не беше докоснато; още беше пълна бъркотия. Виждаше се претършуваното бюро с извит, сгъваем капак, разхвърляни писма и снимки, съборени от рафтовете книги, един разцепен с нож диван. В стената на мястото, където са били прикрепени подпорите на липсващия плазмен телевизор, зееше дупка.

Хейуърд забеляза на пода една сребърна антична отварачка за писма с инкрустации от опал върху дръжката, която е била пометена от бюрото. Очите й се плъзнаха по дневната, спирайки се на многобройните малки, майсторски изработени предмети от сребро и злато: пепелници, малки буренца и кутии, чайници, чаени лъжички, подноси, свещници, мастилници и фигурки, всички красиво гравирани. Някои бяха с инкрустирани скъпоценни камъни. Всички бяха сякаш най-безцеремонно съборени със замах на пода.

— Всички тези сребърни и златни предмети – попита тя.

— Има ли нещо откраднато?

— Не знаем.

— Изглежда странно.

— Такива нещо много трудно могат да се укрият, особено пък тук. Нашият крадец най-вероятно е наркоман и просто е търсил нещо, което да продаде, и да си набави бързо дозата.

— Това сребро прилича на колекция.

— Било е. Д-р Блеклетър членуваше в местното историческо общество и даряваше разни неща от време на време. Беше специалист по американско сребро отпреди Гражданската война.

— Откъде е получавал парите си?

— Беше лекар.

— Както разбрах, работел е в „Доктори с крила“, нестопанска организация, която не е разполагала с много пари. Това сребро трябва да струва малко състояние.

— След „Доктори с крила“ той работеше като консултант в различни фармацевтични компании. Има доста такива в този район; те са един от стълбовете на местната икономика.

— Имате ли досие за д-р Блеклетър? Бих искала да го видя.

— В участъка е. Ще ви дам копие, когато свършим тук.

Хейуърд се помая в дневната. Изпитваше неясно чувство на неудовлетворение, сякаш можеше да се извлече повече от сцената на престъплението. Очите й се спряха върху няколко снимки в сребърни рамки, които явно също са били съборени от етажерката.

— Може ли?

— Заповядайте. Имайте предвид, че криминалистите са минали през това място с гъст гребен.

Тя клекна и взе няколко рамки. На тях се виждаха – предположи тя – различни членове на семейството и приятели. Някои бяха очевидно на самия Блеклетър: в Африка, на борда на самолет, по време на ваксинация на местни, застанал пред импровизирана клиника. Имаше няколко снимки, показващи Блеклетър в компанията на привлекателна руса жена, няколко години по-млада от него; на една от снимките той бе обвил ръка около нея.

— Бил ли е женен д-р Блеклетър?

— Никога – каза Кринг.

Тя обърна последната снимка върху дланта си. Стъклото в рамката беше напукано при падането на пода. Хейуърд извади фотографията от рамката и я обърна. На гърба пишеше с уверен почерк със замах:

— Може ли да я задържа? Снимката, имам предвид.

Колебание.

— Ами, ще трябва да я регистрираме в дневника с доказателства. – Поредно колебание. – Мога ли да попитам по каква причина?

— Може да се окаже свързана с разследването ми. – Хейуърд се стараеше да не им казва какво точно е разследването й и те, след няколко нерешителни опита да разберат, тактично изоставиха темата.

Но сега Кринг отново я поде.

— Надявам се да нямате нищо против, но сме озадачени защо един капитан от НПУ от отдел „Убийства“ ще се интересува толкова от съвсем рутинна кражба и убийство и ще бие целия този път до тук. Нямаме намерение да любопитстваме, но би било полезно да знаем какво търсите – така че да можем да ви помогнем.

Хейуърд знаеше, че не може непрекъснато да отбягва въпроса, затова реши да го отклони в погрешна посока.

— Свързано е с терористично разследване.

Тишина.

— Разбирам.

— Тероризъм – повтори Фийлд зад нея, заговаряйки за първи път. Беше ги последвал толкова тихо, че тя почти бе забравила за присъствието му. – Чувам, че го имате много в Ню Йорк.

— Да – каза Хейуърд. – Сега разбирате защо не мога да се впускам в подробности.

— Абсолютно.

— Гледаме да не се набива на очи. Ето защо съм тук неофициално, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да, естествено – кимна Фийлд. – Ако смея да попитам – има ли нещо общо с роботите?

Хейуърд го огря с бърза усмивка.

— Колкото по-малко се казва, толкова по-добре.

— Да, мадам – кимна офицерът, изчервявайки се от удоволствие, че е познал.

Хейуърд се мразеше, че трябва да изрича подобни лъжи. Това бе лоша политика и ако се разбереше, като нищо можеше да загуби работата си.

— Дайте ми снимката – каза Кринг с предупредителен поглед към подчинения си. – Ще се погрижа да бъде регистрирана и ще ви я върна веднага. – Той пъхна снимката в един плик за доказателства, запечата го и го надписа.

— Мисля, че свършихме тук — каза Хейуърд и се огледа, чувствайки вина за грубата си лъжа. Надяваше се Пендъргаст да не започне да й трие сол на главата.

Тя излезе от тъмната къща във влажния слънчев въздух. Погледна наоколо и забеляза, че улицата завършва до реката на по-малко от четиристотин метра. Инстинктивно се обърна към Кринг, който затваряше входната врата.

— Детектив – каза тя.

Той я погледна.

— Мадам?

— Наясно сте, че не бива да казвате на никого за онова, което току-що обсъждахме.

— Да, мадам.

— Но сигурно също така разбирате сега защо бях сигурна, че този обир е бил имитация.

Кринг потърка брадичката си.

— Имитация?

— Нагласен. – Тя кимна към улицата. – Всъщност, обзалагам се, че ако проверите, ще намерите онази липсваща електроника зад завоя, на дъното на Мисисипи.

Кринг премести поглед от нея към реката и после обратно. Кимна бавно.

— Ще се отбия за снимката този следобед – каза тя, когато се пъхна в Поршето.