Трескави сънища

63.

Хейуърд излезе на яркото слънце и отиде на мотелския балкон. Видя Пендъргаст долу на двора да товари куфара си в багажника на Ролса. Беше необичайно горещо за началото на март, слънцето печеше като лампа на врата й и тя се запита дали всички тези години живот на Север я бяха размекнали. Тя смъкна сака си по циментовите стълби и го хвърли в багажника до куфара на Пендъргаст.

Вътрешността на колата беше прохладна и свежа, кремавата кожа — студена. Малфурш се намираше на шестнайсет километра по-нататък по пътя, но вече не бяха останали мотели в умиращия град; този беше най-близкият.

— Направих някои проучвания за блатото Блек Брейк – каза Пендъргаст, когато излязоха на тясното шосе. – Това е едно от най-големите и най-диви блата в Юга. Простира се на почти седемдесет хиляди акра и граничи с едно езеро на изток, познато като Лейк Енд и редица блатисти разклонения и канали на запад.

Хейуърд установи, че й е трудно да внимава. Вече знаеше повече за блатото, отколкото й се искаше, а ужасът от предишната нощ бе замъглил ума й.

— Нашата дестинация, Малфурш, се намира от източната страна на малък полуостров. „Малфурш“ на френски ще рече „лошо разклонение“, а за блатистото разклонение би трябвало да означава: ръкав със застояла вода, който на ранните френски заселници е приличал на устие на река. Мочурището навремето е имало едни от най-големите кипарисови гори в страната. Около шейсет процента от тях са били изсечени през 1975-та, когато западната половина от блатото е обявена за екосистема, в която не се позволяват моторизирани водни съдове.

— Откъде научихте всичко това? – попита Хейуърд.

— Намирам за забележително, че дори в най-лошите мотели имат безжичен интернет.

— Разбирам. – Този човек никога ли не спеше?

— Малфурш е умиращ град – продължи той. – Загубата на дърводобивната и дървопреработвателна промишленост го е ударила здраво, а обявяването на огромната водна пустош за екозона е съкратило сериозно ловния и риболовния бизнес. Местните едва се държат.

— Тогава може би пристигането ни с Ролс ройса няма да е най-добрата идея – ако искаме да окуражим хората да говорят.

— Напротив – промърмори Пендъргаст.

На кръстовището нямаше табелка и те трябваше да спрат и да попитат за посоките. Скоро след това минаха покрай няколко разнебитени дървени къщи с килнати покриви и дворове, пълни със стари коли и боклуци. Отминаха една варосана църква, последвана от още бараки, а после пътят се отвори към разбита главна улица, обляна в слънце, която се спускаше към редица докове на буренясало езеро. На практика всичките складове бяха затворени, наплютите от мухи стъкла на прозорците бяха покрити с хартия или варосани, на много от тях се виждаха избелели табелки „Отдава се под наем“.

— Пендъргаст – каза внезапно Лора, – има нещо, което не разбирам.

— И какво е то?

— Цялата тази работа е лудост. Искам да кажа, прострелването на Вини, опитът да ме убият. Убийството на Бласт и на един господ знае кого другиго. От много време съм ченге и знам – наистина го знам, – че има по-лесен начин да се правят тия неща. Това е прекалено крайно. Историята е с дванайсетгодишна давност. Като се опитват да убият ченгета, те привличат повече внимание към себе си – а не обратното.

— Права сте – съгласи се Пендъргаст. – Крайно е. Винсънт изказа подобно твърдение за лъва. Което загатва за нещо голямо. И аз го намирам за доста показателно… а вие?

Той паркира на малък паркинг нагоре по улицата. Те излязоха на свирепото слънце и се огледаха. Група мърляво облечени мъже се мотаеха около хелингите за лодки и всички се обърнаха и ги изгледаха изпитателно. Хейуърд усети остро впечатлението, което Ролсът беше направил, и отново се зачуди на Пендъргастовата настоятелност да шофира такава кола при разследванията си. От друга страна, нямаше смисъл да идват с две коли тук, а тя бе оставила наетия си автомобил в болницата.

Пендъргаст закопча черния си костюм и се огледа, хладен както винаги.

— Ще се спуснем ли долу до хелингите да побъбрим с онези джентълмени?

Хейуърд сви рамене.

— Не ми изглеждат много словоохотливи.

— Словоохотливи – не. Но може би откровени. – Пендъргаст тръгна по улицата, движеше се бързо. Мъжете ги гледаха с присвити очи как се приближават.

— Добър ден, господа – произнесе Пендъргаст с най-медения си, първокласен нюорлиънски акцент, покланяйки се леко.

Тишина. Страховете на Хейуърд се засилиха. Това изглеждаше възможно най-лошият начин да се получи информация. Враждебността беше толкова плътна, че можеше направо да се реже с нож.

— Колежката ми и аз сме тук за разглеждане на забележителностите. Любители сме на птици.

— Птици – повтори един от мъжете. Той се обърна и го каза отново на групата. – Птици.

Тълпата се разсмя.

Хейуърд примига. Това беше пълен провал. Тя улови движение с ъгълчето на окото си и погледна натам. Друга група хора излизаше мълчаливо от една подобна на хамбар сграда върху креозотни пилони, непосредствено до доковете. Написана на ръка табелка оповестяваше, че това е „Тайни’с Бейт енд Бар“.

Един необикновено дебел мъж застана последен на изхода. Подобната му на куршум глава беше обръсната, а той носеше потник, разтегнат до предела си от огромен търбух; ръцете му висяха като пушена шунка и – благодарение на слънцето – бяха със същия цвят. Той си проправи път през тълпата и се насочи право към дока, както изглежда упълномощената фигура в групата, спирайки точно пред Пендъргаст.

— С кого имам честта? – попита Пендъргаст.

— Името ми е Тайни – каза той, като изгледа Пендъргаст и Хейуърд отгоре до долу с малките си хлътнали очички. Не протегна ръка.

Мъничък, помисли си Хейуърд. Сигурно.

— Аз се казвам Пендъргаст, а това е колежката ми Хейуърд. Вижте, Тайни, тъкмо казвах на тези джентълмени тук, че искаме да отидем да разгледаме птиците. Търсим рядкото червенокоремчесто рибарче на Ботолфс, за да попълним списъците си. Разбрахме, че можело да се намери навътре в блатото.

— Така ли?

— И се надяваме да говорим с някого, който познава блатото и може да ни посъветва.

Тайни пристъпи напред, наведе се и изплю тютюнев сок толкова близко до краката на Пендъргаст, че част от него изпръска върховете на обувките му.

— О, драги, струва ми се, че изцапахте обувките ми – каза Пендъргаст.

На Хейуърд й се прииска да се свие. Всеки идиот можеше да види, че вече са изгубили тълпата, че няма да получат никаква смислена информация от тези хора. А сега можеше да има и стълкновение.

— Така изглежда – провлачи Тайни.

— Може би вие, господин Тайни, бихте могли да ни помогнете?

— Не – дойде отговорът. Мъжът се наведе напред, сви дебелите си устни и изпрати надолу нова струя тютюнев сок, този път право върху обувките на Пендъргаст.

— Струва ми се, че го направихте нарочно – каза Пендъргаст, гласът му беше висок и дрезгав в напразно възмущение.

— Правилно ви се струва.

— Е – обърна се агентът към Хейуърд, – имам странното чувство, че не сме желани тук. Мисля, че трябва да си вършим работата другаде. – За нейно огромно удивление той се насочи обратно по улицата към Ролса и тя трябваше да подтичва, за да го настигне. Зад тях проехтя дрезгав смях.

— И ще отминете това просто така? – попита тя.

Пендъргаст спря до колата. Някой беше надраскал с боя

върху капака: „Да ви го начукам, природозащитници“. Той влезе в купето със загадъчна усмивка.

Хейуърд отвори отсрещната врата, но не влезе.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? Дори не започнахме да получаваме информацията, която ни трябва!

— Напротив, те бяха повече от красноречиви.

— Постъпиха вандалски с колата ви, плюха върху обувките ви!

— Влезте — каза той твърдо.

Тя се пъхна вътре. Пендъргаст зави и с изскърцване на гуми те се насочиха към изхода на града.

— Това ли е? Бягаме?

— Скъпи ми капитане, някога да сте ме видели да бягам?

Тя млъкна. Скоро Ролсът намали и за нейна изненада сви в алеята на църквата, покрай която бяха минали по-рано. Пендъргаст паркира пред къщата встрани от божия дом и излезе. Като изтри обувките си в тревата, той се понесе към верандата и натисна звънеца. След малко един мъж отвори вратата. Беше висок и тънък като вейка, с тежки черти, бяла брада, но без мустаци. На Хейуърд й напомни за Абрахам Линкълн.

— Пастор Грег? – възкликна Пендъргаст и стисна ръката му. – Аз съм Ал Пендъргаст, пастор на енория Хемхойбшън към Южната баптистка църква. Приятно ми е да се запознаем! – Той разтърси ръката на объркания свещеник с върховен ентусиазъм. – А това е сестра ми Лора. Може ли да поговорим с вас?

— Ами-и-и… разбира се – заекна пастор Грег, съвземайки се бавно от изненадата. – Заповядайте.

Те влязоха в прохладните предели на спретната къща.

— Заповядайте, седнете. – Грег още изглеждаше объркан; Пендъргаст, от друга страна, се разположи в най-удобния стол и прехвърли крак връз крак, сякаш си е вкъщи.

— Лора и аз не сме тук по църковни дела – каза той, като извади един стенографски бележник и химикалка от джоба си. – Но чух за вашата църква и за репутацията ви на гостоприемен човек, и ето ни тук.

— Разбирам – предпазливо каза Грег, като очевидно съвсем не разбираше.

— Пастор Грег, в свободното ми от пасторски задължения време, имам едно развлечение: аз съм аматьор историк, колекционер на митове и легенди, ровя се в прашните ъгълчета на забравената южняшка история. Всъщност, пиша книга. „Митове и легенди за Южните блата“. Затова съм тук. – Пендъргаст произнесе последното триумфално, след което се облегна назад.

— Колко интересно – пророни Грег.

— Когато пътувам, винаги първо търся местния пастор. Той никога не ме разочарова, никога.

— Радвам се да го чуя.

— Защото местният пастор познава хората. Той знае легендите. Но като божи човек, не е суеверен. Не се влияе от такива неща. Прав ли съм?

— Ами, истина е, че човек чува разни истории. Но те са точно това, пастор Пендъргаст: истории. Аз не им обръщам голямо внимание.

— Правилно. Иначе това блато, Блек Брейк, е едно от най-големите и най-легендарни в Юга. Знаете ли го?

— Естествено.

— Чували ли сте за място в блатото, наречено Спениш Айлънд?

— О, да. То не е в действителност остров, разбира се – по-скоро тинест район и с плитка вода, където кипарисовите дървета никога не са били сечени. Намира се в средата на блатото, девствени гори. Никога не съм го виждал.

Пендъргаст започна да си записва.

— Казват, че имало стар риболовен и ловен лагер там.

— Напълно вярно. Принадлежеше на семейство Броуди, но беше затворен преди трийсет години. Предполагам, че вече е изгнил в блатото. Така става с изоставените сгради, знаете.

— Има ли някакви истории за Спениш Айлънд?

Той се усмихна.

— Разбира се. Обичайните измислици за духове, слухове, че мястото се обитавало от незаконни заселници и се използвало за контрабанда на наркотици – такива неща.

— Измислици за духове?

— Местните непрекъснато говорят за средата на блатото, където се намира Спениш Айлънд: необясними светлини през нощта, странни шумове, все от този сорт. Преди няколко години в блатото изчезна един водолаз. Намериха наетата от него надуваема лодка да се носи по разклонението недалеч от Спениш Айлънд. Предполагам, че се е напил и е паднал във водата, но местните хора разправят, че бил убит или е хванал блатна лудост.

— Блатна лудост?

— Ако човек прекара прекалено много време в блатото, го хваща, и може да полудее. Така казват хората. Макар да не вярвам съвсем в тази работа, трябва да кажа, че това е едно… плашещо място. Лесно е да се изгубиш в него.

Пендъргаст си записа всичко с изражение, говорещо за явен интерес.

— Ами светлините?

— През нощта, знаете, излизат водолази и понякога се връщат с истории за необясними светлини, които минават през блатото. А според мен просто се виждат едни други. Трябва ти светлина, за да се гмуркаш. А може и да е природен феномен, блатен газ или нещо такова.

— Отлично – каза Пендъргаст, записвайки си в същото време. – Точно такова нещо търсех. Друго?

Окуражен, Грег продължи:

— Непрекъснато се говори за гигантски алигатор в блатото. За повечето от южните блата се носят такива легенди, както – сигурен съм – знаете. И понякога те се оказват истина – в блатото Конрой в Тексас преди няколко години беше прострелян един алигатор, дълъг над осем метра. Ядял цял елен, когато бил убит.

— Интересно – пророни Пендъргаст. — И ако някой иска да посети Спениш Айлънд, как трябва да стигне до него?

— Отбелязано е на старите карти. Проблемът е, че влизането там е много трудно, с всичките тези лабиринти от канали и наносни ивици. А и кипарисите са гъсти. Където водата е плитка се извисяват папрати и калина и е направо непроходимо. Не можете да отидете направо до Спениш Айлънд. Честно казано, не мисля, че някой е стъпвал там от години. Той е доста навътре в резервата, ловът и риболовът не са позволени и влизането и излизането оттам е дяволски трудно. Аз силно бих се противопоставил на това.

Пендъргаст затвори бележника си и стана.

— Благодаря ви много, пасторе. Всичко това е изключително полезно. Ето телефонният ми номер, ако се наложи да ми се обадите. Непременно ще ви изпратя книгата, когато излезе.

Докато влизаха обратно в Ролса, Хейуърд попита:

— А сега какво?

— Обратно при нашите приятели в Малфурш. Имаме там недовършена работа.