Трескави сънища

10.

Замбия

Усмихнатият, с редки зъби мъж, който ги чакаше на мръсната писта, беше нарекъл колата Ленд роувър. Това определение, помисли си Д’Агоста, докато се държеше с всички сили, беше повече от щедро. Каквото и да е било, това чудо едва ли заслужаваше да се нарече автомобил сега. Нямаше прозорци, нямаше покрив, радио, нито предпазни колани за седалките. Двигателят беше закрепен към рамата с оплетено кълбо тел. Той можеше да види изровения път отдолу през гигантските ръждясали дупки в шасито.

Зад волана Пендъргаст – пременен в риза и панталони в цвят каки и нахлупил шапка за сафари „Тили“ – заобиколи една голяма дупка в шосето, само за да улучи друга по-малка. Д’Агоста подскочи в седалката при удара. Той изскърца със зъби и стисна още по-здраво дръжката. Ама че гадна работа, помисли си той. Беше прогизнал от пот, имаше прах в очите, ушите, носа, косата и във всяка пролука, която дори не бе подозирал, че има. Помисли си дали да не помоли Пендъргаст да намали, но после се отказа. Колкото повече се приближаваха до мястото на смъртта на Хелън, толкова по-мрачен ставаше агентът.

И все пак той намали малко, когато влязоха в някакво село – поредната жалка групичка колиби от пръчки и спечена кал, нажежени от обедното слънце. Нямаше електричество, един-единствен обществен кладенец стърчеше в средата на самотен кръстопът. Свине, деца и пилета се шляеха безцелно из прахоляка.

— А аз си мислех, че в Южен Бронкс е зле – промърмори Д’Агоста по-скоро на себе си, отколкото на Пендъргаст.

— До лагера Кингазу има още шестнайсет километра – бе отговорът на Пендъргаст, когато натисна отново газта.

Уцелиха друга дупка в пътя и Д’Агоста отново жестоко се тръсна в седалката. Двете ръце го смъдяха от ваксините, главата му се пръскаше от слънцето и вибрациите. Единственото безболезнено нещо, което му се беше случило през последните трийсет и шест часа, беше телефонният разговор с шефа му, Глен Степълтън. Капитанът беше одобрил излизането му в неплатен отпуск почти без въпроси. Изглеждаше едва ли не облекчен да види Д’Агоста да се маха.

След половин час бяха в лагера Кингазу. Когато Пендъргаст спря колата на импровизирания паркинг зад горичката от колбасови дървета[16], Д’Агоста огледа кокетния лагер за любителите на фото-сафари: безукорните тръстикови и сламени колиби, големите брезентови структури с надписи „Палатка за хранене“ и „Бар“, дървените пътеки, свързващи сградите една с друга, ленените павилиони, подслонили удобни шезлонги, върху които дремеха дузина дебели и щастливи туристи с увесени около вратовете камери. По контурите на покривите бяха закачени нанизи с малки крушки. Един генератор бръмчеше в саваната. Всичко беше направено в ярки – почти крещящи – цветове.

— Направо като в Дисниленд – подхвърли Д’Агоста, измъквайки се от колата.

— Сериозно се е променило за дванайсет години – отвърна Пендъргаст с равен глас.

Останаха така за момент, неподвижни, без да говорят, в сянката на дърветата. Д’Агоста вдъхна ароматния мирис на горящо дърво, горчивия дъх на смачкана трева и – едва доловимо – земна, животинска миризма на мускус, която не би могъл да идентифицира. Бръмченето на насекоми се смесваше с други звуци: воя на генераторите, гукането на гълъби, неуморния ромон на близката река Луангва. Д’Агоста крадешком хвърли поглед към Пендъргаст: агентът се беше изгърбил, сякаш под тежестта на ужасно бреме; очите му блестяха с пламъка на обсебен от духове човек и – докато поглъщаше с очи сцената с някаква странна смесица от копнеж и ужас – едно мускулче на бузата му леко потрепваше. Трябва да беше осъзнал, че е наблюдаван, защото бързо се съвзе, изправи рамене и приглади жилетката си за сафари. Но странният блясък не напусна очите му

— Последвай ме – рече той.

Пендъргаст отмина павилионите и шатрата за хранене, и се отправи към една по-малка постройка, отделена от останалия лагер в малка гора близо до бреговете на Луангва. Един слон стоеше до колене в тинята на реката. Докато Д’Агоста гледаше, животното загреба вода с хобота си и я изля върху гърба си, после вдигна набръчканата си глава и издаде пронизителен тръбен звук, който моментално заглуши бръмченето на насекомите.

Малката постройка очевидно беше административният център на лагера. Състоеше се от външен офис, в момента празен, и вътрешен офис, зает от сам мъж, който седеше зад бюро и пишеше усърдно в някакъв бележник. Беше към петдесетгодишен, слаб и жилав, с обезцветена от слънцето руса коса и силно загорели ръце.

Мъжът вдигна поглед, когато ги чу да приближават.

— Да, какво мога…? – Думите замряха в гърлото му, когато видя Пендъргаст. Явно беше очаквал да види някого от гостите.

— Кои сте вие? – попита той, ставайки.

— Казвам се Ъндърхил – каза Пендъргаст. – А това е приятелят ми, Винсънт Д’Агоста.

Мъжът ги огледа в отговор.

— Какво мога да направя за вас? – Д’Агоста си помисли, че има вид на човек, който не приема много неочаквани посетители.

— Мога ли да ви попитам за името? – поиска да знае Пендъргаст.

— Рейти.

— Приятелят ми и аз бяхме тук на сафари преди дванайсет години. Случи се пак да се върнем в Замбия – на път към ловния лагер Мганди – и си помислихме, че можем да се отбием. – Той се усмихна хладно.

Рейти погледна през прозореца към импровизирания паркинг.

— Мганди, казвате?

Пендъргаст кимна.

Мъжът изсумтя и протегна ръка.

— Съжалявам. С всички тези престъпления напоследък, нападения на бунтовници и какво ли не, човек става малко неспокоен.

— Разбираемо.

Рейти посочи към два изтъркани дървени стола пред бюрото.

— Заповядайте, седнете. Да ви почерпя с нещо?

— Бира би било добре – изстреля мигновено Д’Агоста.

— Разбира се. Минутка. – Мъжът изчезна, връщайки се почти веднага с две бутилки бира „Моузи“. Д’Агоста взе едната, промърмори благодарностите си и отпи освежаваща глътка.

— Вие ли сте концесионерът на лагера? – попита Пендъргаст, докато мъжът сядаше на стола си.

Рейти поклати глава.

— Аз съм администраторът. Човекът, когото търсите, е Фортнъм. Само че е още навън с тазсутрешната група.

— Фортнъм. Ясно. – Пендъргаст огледа офиса. – Предполагам, че е имало много промени в персонала за времето, откакто бяхме тук. Целият лагер изглежда съвсем различно.

Рейти се усмихна безрадостно.

— Трябва да се равняваме с конкуренцията. Днес клиентите ни изискват удобство в допълнение към сигурността.

— Разбира се. И все пак, колко неприятно, нали, Винсънт? Надявахме се да видим някои познати лица.

Д’Агоста кимна. Беше се наложило да поеме пет глътки, само за да отмие праха от гърлото си.

Пендъргаст си даде вид, че се замисля за момент.

— Ами Алистър Уокинг? Още ли е окръжен комисар?

Рейти отново поклати глава.

— Умря преди време. Чакай да видим, трябва да е било преди около десет години.

— Сериозно? Какво се е случило?

— Ловен инцидент – отвърна администраторът. – Избирали слонове за убиване и Уокинг отишъл с другите да гледа. Изстрел в гърба по грешка. Гадна история.

— Колко жалко – каза Пендъргаст. – А сегашният концесионер на лагера е Фортнъм, казвате? Когато бяхме на сафари беше Уисли. Гордън Уисли.

— Още е тук – каза Рейти. – Пенсионира се по-миналата година. Говори се, че си живеел като цар от онази негова ловна концесия близо до водопадите Виктория. Момчетата само чакат заповедите му.

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста.

— Винсънт, помниш ли името на онзи оръженосец?

Д’Агоста прие замислен вид и каза, че не си спомня.

— Почакай, сетих се! Уилсън Ниала. Някакъв шанс да минем да го поздравим, господин Рейти?

— Уилсън почина през пролетта. Тропическа треска. – Рейти се намръщи. – Момент само. Оръженосец ли казахте?

— Жалко. – Пендъргаст се размърда в стола си. – А следотърсачът ни? Джейсън Мфуни.

— Никога не съм чувал за него. Освен това този вид помощници идват и напускат толкова бързо. Но вижте, за какъв оръженосец говорите? Ние тук в Кингазу имаме само фотографски експедиции.

— Както казах – това беше паметно сафари. – Чувайки Пендъргаст да произнася „паметно“, Д’Агоста усети да го полазват студени тръпки въпреки горещината.

Рейти не отговори. Още се мръщеше.

— Благодарим ви за гостоприемството. – Пендъргаст се изправи и Д’Агоста направи същото. – Казвате, че ловната концесия на Уисли била близо до водопадите Виктория? Има ли си име?

— Улани стрийм. – Рейти също стана. Първоначалното му подозрение изглежда се беше възвърнало.

— Имате ли нещо против да хвърлим поглед наоколо?

— Щом искате – отговори Рейти. – Само не безпокойте гостите.

Вън от административната сграда Пендъргаст спря, огледа се наляво и надясно, сякаш да се ориентира. Поколеба се малко. След това, без да каже дума, тръгна по добре утъпканата пътека, която излизаше от лагера. Д’Агоста побърза да го догони.

Слънцето печеше безжалостно и жуженето на насекомите се засили. От едната страна на пътеката имаше гъсталак от храсти и дървета; от другата беше река Луангва. Д’Агоста усети чуждата риза в защитен цвят да залепва влажна върху гърба и раменете му.

— Къде отиваме? – изпъхтя той.

— На пасището… Където… – Той не довърши изречението.

Д’Агоста преглътна.

— Окей, разбира се. Води.

Пендъргаст спря рязко и се обърна. На лицето му бе застинало изражение, каквото Д’Агоста никога преди не беше виждал – горест, съжаление и безкрайна умора. Той прочисти гърлото си, после заговори с нисък глас.

— Много съжалявам, Винсънт, но това трябва да го направя сам.

Лейтенантът си пое дълбоко дъх с облекчение.

— Разбирам.

Пендъргаст го фиксира за миг с бледите си очи. Кимна веднъж. После се обърна и тръгна вдървено и решително към саваната, изчезвайки почти мигновено в плътната сянка под дърветата.