Трескави сънища

58.

Слънцето бе засенено от завеса мръсни облаци по времето, когато Лора Хейуърд стигна до малката магистрала, излизаща от Ита Бена, и водеща на изток към междущатското шосе. Според нейния GPS обратният път до „Пенумбра“ щеше да отнеме четири и половина часа; щеше да е там преди полунощ. Пендъргаст й беше казал, че до късно ще остане навън. Щеше да се опита да изрови още нещо за Джун Броуди.

Шосето беше дълго и празно. Тя усети, че й се доспива и отвори прозореца, пускайки струя влажен въздух в купето. Колата се изпълни с мирис на нощ и мокра пръст. В следващия град трябваше да спре да си вземе кафе и сандвич. Или може би джолан. Не беше яла от сутринта.

Клетъчният й телефон иззвъня и тя го извади от джоба си.

— Ало?

— Капитан Хейуърд? Обажда се д-р Фоерман от болницата „Калтроп“.

Хейуърд мигновено изстина от сериозната нотка в гласа му.

— Съжалявам, че ви безпокоя вечерта, но се боя, че се налагаше. Състоянието на господин Д’Агоста внезапно се влоши.

Тя преглътна.

— Какво искате да кажете?

— Правим изследвания, но може би ще излезе, че е получил рядък вид анафилактичен шок, свързан със свинската клапа в сърцето му. – Той направи пауза. – За да съм честен, положението изглежда сериозно. Ние… помислихме си, че трябва да ви уведомим.

Хейуърд известно време не бе в състояние да говори. Тя намали, отби встрани от пътя и колата хлътна в мекия банкет.

— Капитан Хейуърд?

— Тук съм. – Тя набра „Калтроп, Ел Ей“ в GPS-a си с треперещи пръсти. – Един момент. – GPS-ът изчисли времето, което щеше да й отнеме шофирането от сегашното й местоположение до „Калтроп“. – След два часа съм при вас. Може би дори по-малко.

— Ще ви чакаме.

Тя затвори телефона и го пусна на пасажерската седалка. Пое си дълбока, накъсана глътка въздух. И после – съвсем неочаквано – изстреля буика и завъртя волана силно на обратния завой, изхвърляйки камъчета зад колата; задницата се залюля на магистралата със скърцане на гуми.

Джъдсън Естерхази мина през двойните стъклени врати и излезе в топлия нощен въздух, с ръце в джобовете на бялата си докторска престилка; пое си дълбоко въздух. От удобната си позиция в покрития вход на главното фоайе на болницата огледа паркинга. Ярко осветен от натриеви лампи, той минаваше около главния вход и се спускаше от едната страна на малката болница; три четвърти от него беше празна. Една тиха, спокойна вечер в болница „Калтроп“.

Джъдсън насочи вниманието си към тревните площи. Зад паркинга се простираше равна ливада, която се спускаше към малко езеро. В далечния край на болницата имаше парк с пръснати из него групички дървета тупело. Между тях се виеше пътека, отстрани на която на стратегически места имаше гранитни пейки.

Естерхази прекоси паркинга, стигна до края на малкия парк и седна на една пейка; всеки би го взел за пациент или лекар, излязъл за малко на чист въздух. Той лениво зачете имената, изрязани в пейката.

До този момент всичко вървеше по план. Наистина, оказа се много трудно да намери Д’Агоста: Пендъргаст някак си бе успял да му създаде нова идентичност, заедно с фалшиви медицински картони, свидетелство за раждане, всичко. Ако не беше Джъдсъновият достъп до частни фармацевтични регистри, може би никога нямаше да открие лейтенанта. В края на краищата именно свинската клапа се оказа необходимата следа. Той знаеше, че Д’Агоста е бил преместен в кардиологично отделение заради ранено сърце. Предварителният преглед бе показал, че е засегната клапата на аортата му. Нещастникът би трябвало да умре, но когато оцеля въпреки всичко, Джъдсън се досети, че той явно е получил свинска клапа.

По системата не циркулираха много поръчки за свински клапи. Проследяваш свинската клапа, намираш човека. Точно това и беше направил.

Тогава осъзна, че с един куршум можеше да убие два заека. Все пак Д’Агоста не беше първоначалната мишена – но, коматозен и умиращ, лейтенантът би могъл да послужи за много ефективна стръв.

Той погледна часовника си. Знаеше, че Пендъргаст и Хейуърд още работят извън „Пенумбра“; не можеше да са на повече от няколко часа оттук. И, разбира се, щяха да се разтревожат за състоянието на Д’Агоста сега, и щяха да шофират като побъркани към болницата. Моментът беше пресметнат перфектно. Д’Агоста умираше в момента от павулона, който му беше дал, дозата беше във фаталните граници, но така изчислена, че да не го убие веднага. Това му беше хубавото на павулона – дозата би могла да се регулира така, че да удължи драмата на смъртта. Той имитираше много от симптомите на анафилактичния шок и имаше период на полуразпад в организма по-малко от три часа. Пендъргаст и Хейуърд щяха да пристигнат точно навреме за предсмъртното изхъркване – само че, разбира се, те изобщо нямаше да стигнат до смъртното легло.

Естерхази стана и тръгна по тухлената пътека, която водеше към малкия парк. Светлината откъм паркинга не пробиваше далеч, оставяше по-голямата част от района в мрак. Това се оказваше добро място, откъдето да стреля – ако използваше снайперистката пушка. Но, разбира се, това нямаше да стане. Когато двамата дойдеха, щяха да паркират колкото се може по-близо до главния вход, да изскочат и да изтичат в сградата – една продължително движеща се мишена. След провала му с Пендъргаст извън „Пенумбра“ Естерхази не би искал да повтори предизвикателството. Този път нямаше да рискува.

Той се върна обратно към болницата. Входът предлагаше далеч по-проста и недвусмислена възможност. Щеше да се позиционира от дясната страна на алеята, между лампите. Без значение къде паркират Пендъргаст и Хейуърд, те щяха да минат точно покрай него. Щеше да ги посрещне в лекарската си униформа, с клипборд в ръка, наведен над него. Те щяха да са разтревожени, да бързат, а той щеше да е лекар – нямаше да има никакво подозрение. Какво по-естествено? Щеше да ги остави да се приближат, да излезе от зрителното поле на всички, намиращи се от вътрешната страна на двойната стъклена врата. После щеше да измъкне двуцевката с прерязаната цев от бялата си престилка и да стреля право в целта. Двуцевката щеше буквално да отнесе вътрешностите им и спиналните им корди през гърбовете им. После единственото, което той трябваше да направи, беше да извърви двайсет крачки до колата си, да влезе в нея и да се махне.

Преговори наум последователността на действията със затворени очи, отчитайки времето. Плюс-минус петнайсет секунди от началото до края. По времето, когато охранителят на рецепцията се обадеше за помощ и събереше кураж да измъкне навън дебелия си задник, Джъдсън щеше да е заминал.

Това беше добър план. Прост. Безопасен. Мишените му щяха да са с приспана бдителност. Дори легендарно хладнокръвният Пендъргаст щеше да е объркан. Без съмнение мъжът обвиняваше себе си за състоянието на Д’Агоста – а сега добрият му приятел умираше.

Единствената опасност – и тя беше съвсем слаба, – би била, ако някой го заговори или го извика в болницата, преди да е имал време да действа. Но подобен сценарий изглеждаше малко вероятен. Това беше скъпа частна болница, достатъчно голяма, че никой да не го погледне два пъти, когато влиза и показва документите си за самоличност. Беше отишъл право в стаята на Д’Агоста и го бе намерил упоен с болкоуспокоителни, изглеждащ заспал след операцията. Не бяха сложили пазач пред вратата, явно защото смятаха, че достатъчно добре са скрили самоличността му. И той трябваше да признае, че наистина бяха свършили блестяща работа в това отношение, цялата документация беше в ред, всички в болницата мислеха, че това е Тони Спада от Флашинг, Куинс…

Освен това той бе единственият пациент в целия регион, нуждаещ се от четирийсет хиляди доларова свинска клапа.

Той беше инжектирал павулона високо в системата за венозна инфузия. По времето, когато обявяха тревогата, той щеше да е в друга част на болницата. Никой не го беше попитал нищо, нито пък го беше изгледал подозрително. Самият той лекар, Джъдсън Естерхази знаеше точно как да гледа, как да се държи, какво да каже.

Погледна часовника си. След това се отправи към колата си и влезе в купето. Пушката блестеше слабо от пода на пасажерската седалка. Беше я оставил тук, в тъмното, за известно време. После щеше да я скрие под престилката си, да излезе от колата, да заеме позиция между лампите… и да изчака птичките да долетят.

Хейуърд вече виждаше болницата в края на дългата права алея – триетажна сграда, която светеше в нощта, разположена в средата на широка, издигаща се поляна, многобройните й прозорци се отразяваха във водите на близкото езеро. Тя ускори, пътят се спусна надолу, за да прекоси един поток, после отново се изкачи. Когато стигна до входа, тя рязко намали скоростта, влезе в последния завой преди паркинга и гумите меко изскърцаха по влажния асфалт.

Спря на най-близкото свободно място, отвори вратата и изскочи. Прекоси паркинга на бегом и стигна до покритата алея към входната врата. Веднага видя един лекар, застанал отстрани на алеята между осветените пространства от лампите, който държеше клипборд. Хирургическата маска още стоеше на лицето му – сигурно току-що бе излязъл от операция.

— Капитан Хейуърд? – попита докторът.

Тя се обърна към него, разтревожена при мисълта, че може би чака нея.

— Да, как е той?

— Ще се оправи – дойде леко заглушеният отговор. Докторът небрежно спусна клипборда в една ръка, докато бъркаше под бялата си престилка с другата.

— Слава богу – започна тя и в този момент видя пушката.