Трескави сънища

19.

Бейю Гула, Луизиана

Пендъргаст седеше в окръжения от палми двор пред елегантния хотел, преметнал крак връз крак, със скръстени ръце, неподвижен като алабастровите статуи, които следваха очертанията на приятното пространство. Бурята от предишната нощ бе преминала, възвестявайки един топъл и слънчев ден, изпълнен с лъжливи обещания за пролет. Пред него лежеше широка алея от дребен бял чакъл. Малка армия камериери и голф-момчета се занимаваха с доставяне на скъпи коли и блестящи голф-колички насам-натам. Отвъд алеята имаше плувен басейн, който блещукаше в небесносиньо на късната утринна светлина, без плувци вътре, но наобиколен от плажуващи, които пиеха „Блъди Мери“. Зад басейна се намираше обширно голф игрище с безупречно окосена трева между дупките и изравнени пясъчни зони, по които се мотаеха мъже в блейзери в пастелни цветове и жени в бели екипи за голф. Още по-нататък минаваше широката кафява ивица на река Мисисипи. Той усети движение до себе си.

— Господин Пендъргаст?

Пендъргаст вдигна глава и видя дребен, закръглен мъж, прехвърлил петдесетте, облечен в черен костюм, със закопчано сако и тъмночервена вратовръзка, която само подчертаваше изискаността на дизайна. Голото му теме лъщеше толкова силно на слънцето, сякаш беше позлатено, а еднаквите кавички от бяла коса бяха сресани над двете уши. Малките му сини очи тънеха дълбоко в червендалестото лице. Под тях строгата уста беше застинала в нещо като бизнес-усмивка.

Пендъргаст стана.

— Добро утро.

— Аз съм Портби Чосън, генерален мениджър на Гранд хотел Бейю.

Агентът пое протегнатата ръка.

— Радвам се да се запознаем.

Чосън посочи към хотела с розовата си ръка.

— Удоволствието е мое. Офисът ми е натам.

Той тръгна през двора и двамата влязоха в отекващо фоайе, покрито с кремав мрамор. Пендъргаст последва мениджъра покрай добре охранени бизнесмени с лъскави, поддържани жени, отпуснати на ръцете им, до обикновена врата точно зад бюрото на рецепцията. Чосън я отвори и пред тях се разкри разкошен офис в стил френски барок. Той посочи на Пендъргаст един стол пред богато украсеното бюро.

— От акцента ви разбирам, че сте от този край – каза Чосън и седна зад бюрото.

— Ню Орлиънс – отвърна Пендъргаст.

— А! – Чосън разтърка ръце една в друга. – Но предполагам, че сте нов гост? – Той направи справка в компютъра. – Наистина. Е, господин Пендъргаст, благодаря ви, че сте избрали нас за почивката си. Позволете ми да ви поздравя за изискания вкус: Гранд хотел Бейю е най-луксозният курорт в цялата Делта.

Пендъргаст наклони глава.

— По телефона загатнахте, че се интересувате от нашите пакети за голф и свободно време. Предлагаме два: едноседмичен платинен пакет и двуседмичен диамантен. Тъй като едноседмичният пакет тръгва от дванайсет хиляди и петстотин, мога да ви предложа увеличение до две седмици, заради…

— Извинете, господин Чосън – прекъсна го любезно Пендъргаст. – Но ако ми позволите да се намеся само за момент, мисля, че мога да спестя и на двама ни ценно време.

Генералният мениджър спря и погледна Пендъргаст с очаквателна усмивка.

— Истина е, че проявих известен интерес към голф-пакетите ви. Моля да извините малката ми лъжа.

Чосън изглеждаше объркан.

— Лъжа?

— Точно така. Само исках да привлека вниманието ви.

— Не разбирам.

— Не знам как по-просто бих могъл да се изразя, господин Чосън.

— Искате да кажете – обърканото изражение потъмня, – че нямате намерение да оставате в Гранд хотел Бейю?

— Уви, не. Голфът не е моят спорт.

— И сте ме излъгали, така че да можете… да се доберете до мен?

— Виждам, че най-после започва да ви просветва.

— В такъв случай, господин Пендъргаст, няма какво повече да обсъждаме. Приятен ден.

Пендъргаст известно време разглежда внимателно идеално маникюрираните нокти на пръстите си.

— Всъщност, наистина има какво да обсъждаме.

— Тогава трябваше да се обърнете към мен направо, без увъртания.

— Ако го бях направил, почти съм сигурен, че никога нямаше да вляза в офиса ви.

Чосън почервеня.

— Чух достатъчно. Аз съм много зает човек. А сега, бихте ли ме извинили, трябва да се погрижа за истинските си гости.

Но Пендъргаст не показваше знаци, че се кани да става. Вместо това с въздишка на нещо, подобно на съжаление, той бръкна в джоба на сакото си, извади малък кожен портфейл и го отвори, показвайки златна значка.

Чосън я гледа в продължение на един дълъг момент.

— ФБР?

Пендъргаст кимна.

— Да не би тук да е имало престъпление?

— Да.

По челото на Чосън избиха ситни капчици пот.

— Не възнамерявате… да извършите арест в хотела ми, нали?

— Имам нещо друго на ум.

Чосън изглеждаше във висша степен облекчен.

— Нещо от криминален характер ли?

— Не и свързано с хотела.

— Имате ли съдебно разпореждане, или призовка?

— Не.

Чосън си възвърна до голяма степен самоувереността.

— Боя се, господин Пендъргаст, че ще трябва да се консултираме с нашите адвокати, преди да отговорим на каквото и да е искане от ваша страна. Политика на компанията. Много съжалявам.

Пендъргаст прибра значката.

— Колко жалко.

По чертите на генералния мениджър се разля самодоволство.

— Помощникът ми ще ви изпрати. – Той натисна един бутон. – Джонатан?

— Истина ли е, господин Чосън, че тази хотелска сграда първоначално е била имение, собственост на памучен магнат?

— Да, да. – В този момент влезе слаб млад мъж. – Ще бъдете ли така любезен да изпратите господин Пендъргаст?

— Да, сър – кимна мъжът.

Пендъргаст не направи усилие да стане.

— Питам се, господин Чосън… какво, мислите, биха си казали гостите ви, ако научеха, че всъщност този хотел е бил санаториум?

Лицето на Чосън рязко се смъкна.

— Нямам представа за какво говорите.

— Санаториум за всякакви отвратителни, силно заразни болести. Холера, туберкулоза, малария, жълта треска…

— Джонатан? – произнесе Чосън. Господин Пендъргаст още няма да си тръгва. Моля те, затвори вратата след себе си.

Младият мъж излезе. Чосън обърна към Пендъргаст розовите си челюсти, които трепереха от възмущение.

— Как се осмелявате да ме заплашвате?

— Да ви заплашвам? Каква грозна дума. Истината ще ви направи свободен, господин Чосън. Предлагам да освободите гостите си с истината, а не да ги заплашвате.

За миг Чосън остана неподвижен. После бавно се смъкна отново в стола си. Мина една минута, после втора.

— Какво точно искате? – попита той с нисък глас.

— Санаториумът е причината за посещението ми. Тук съм, за да видя едни стари папки, които може би съдържат… по-специално, свързани са с определен пациент.

— И кой може да е този пациент?

— Джон Джеймс Одюбон.

Челото на генералния мениджър се набръчка. После той плесна с ръка върху бюрото с неприкрито раздразнение.

— Не и отново!

Пендъргаст го погледна с изненада.

— Извинете?

— Всеки път, когато си помисля, че този нещастник е забравен, се появява някой. Предполагам, че и вие ще ме питате за онази картина.

Пендъргаст седеше мълчаливо.

— Ще ви кажа каквото казах и на останалите. Джон Джеймс Одюбон е бил пациент тук преди почти сто и осемдесет години. А… лечебното заведение е затворено преди повече от век. Всички медицински картони – и определено всички картини – отдавна не са тук.

— И това е всичко? – попита Пендъргаст.

Чосън кимна:

— Да, това е всичко.

Израз на печал премина по лицето на Пендъргаст.

— Жалко. Е, тогава приятен ден, господин Чосън. – И той стана от стола.

— Почакайте минутка. – Генералният мениджър също стана, внезапно разтревожен. – Няма да вземете да разказвате на гостите… – Гласът му прекъсна.

Печалното изражение на Пендъргаст се задълбочи.

— Както казах – жалко.

Чосън протегна ръка да го възпре:

— Почакайте. Почакайте малко. – Той извади една носна кърпичка от джоба си и избърса чело. – Май са останали няколко папки. Елате с мен. – И като въздъхна дълбоко, излезе от офиса.

Пендъргаст последва дребния мъж през елегантен ресторант, после минаха покрай района за приготвяне на храна и влязоха в една голяма кухня. Мраморът и блясъкът бързо отстъпиха на бели плочки и изтъркани килими на пода. В отсрещния край на кухнята Чосън отвори една метална врата. Стари железни стълби се спускаха надолу към студен, влажен, слабо осветен коридор, който сякаш пронизваше от край до край земята на Луизиана, стените и таванът му бяха с ронеща се мазилка от хоросан, плочите върху пода бяха вдлъбнати и протрити.

Най-накрая Чосън спря пред обкована метална врата, която се отвори със стон на желязо, и влезе в тъмнината; влажният въздух бе натежал от миризмата на плесен и разложение. Той завъртя един старомоден електрически ключ по посока на часовниковата стрелка и пред очите им се разкри огромно празно пространство, озвучено единствено от суетнята и цвъртенето на различни вредни твари. Подът беше осеян със стари, покрити с азбест тръбопроводи и различни вехтории, превзети от мухъл.

— Това беше старото котелно – каза той, като се опитваше да избягва мишите екскременти.

В отсрещния ъгъл стояха няколко купчини хартия, влажни, изподъвкани от гризачи, силно разбъркани и изгнили от времето. Плъховете си бяха направили гнездо в един ъгъл.

— Това е всичко, което е останало от документацията на санаториума – каза Чосън и в гласа му пропълзяха нотки от стария триумф. – Казах ви, че това са само отпадъци. Защо не са изхвърлени преди години, нямам представа – може би защото никой не е слизал тук повече.

Пендъргаст коленичи пред купчините и много внимателно започна да ги прелиства, като обръщаше всеки лист и го разглеждаше. Минаха десет минути, после двайсет. Чосън погледна часовника си няколко пъти, но Пендъргаст беше напълно безчувствен към раздразнението на мъжа. Най-накрая той се изправи, държейки тънък сноп хартия.

— Може ли да ги взема назаем?

— Вземете ги. Вземете всичките.

Той ги пъхна в един кафяв плик.

— По-рано споменахте, че и други са проявявали интерес към Одюбон и една определена картина.

Чосън кимна.

— Да не би да става дума за картината, известна като „Черната рамка“?

Чосън отново кимна.

— Тези, другите… Кои бяха и кога са идвали?

— Първият дойде… чакайте да видим… преди петнайсет години. Малко след като бях станал генерален мениджър. Другият пристигна година след това.

— Значи аз съм третият, който разпитва – каза Пендъргаст. – По тона ви бих предположил, че са били повече. Разкажете ми за първия.

Чосън въздъхна отново.

— Беше търговец на произведения на изкуството. Доста неприятен. В моята работа човек се научава как да разчита един човек по неговите маниери, по нещата, които казва. Този човек почти ме изплаши. – Той направи пауза. – Интересуваше се от картината на Одюбон, рисувана тук, според слуховете. Намекна, че загубеното ми време ще бъде добре овъзмездено. Ядоса се много, когато не можах да му кажа нищо.

— Видя ли документите? – попита Пендъргаст.

— Не. По онова време не знаех, че съществуват.

— Спомняте ли си името му?

— Да. Казваше се Бласт[22]. Такова име не може да се забрави.

— Разбирам. А вторият човек?

— Беше жена. Млада, с червеникаво-кестенява коса. Много красива. Беше много по-любезна и настоятелна. И все пак не можах да й кажа много повече от онова, което бях казал на Бласт. Тя разгледа документите.

— Взе ли нещо?

— Не бих й позволил; Помислих си, че може да са ценни. Но сега искам само да се отърва от тях.

Пендъргаст кимна бавно.

— Тази млада жена… спомняте ли си името й?

— Не. Всъщност беше интересно – тя изобщо не ми го каза. Спомням си, че си го помислих, чак след като тя си тръгна.

— Имаше ли акцент като моя?

— Не. Имаше акцент на янки. Като този на Кенеди. – Мениджърът потрепера.

— Разбирам. Благодаря, че ми отделихте от времето си. – Пендъргаст се обърна. – Сам ще изляза.

— О, не! – каза Чосън бързо. – Ще ви съпроводя до колата ви. Настоявам.

— Не се безпокойте, господин Чосън. Няма да кажа и думица на гостите ви. – И с лек поклон и още по-лека, по-скоро тъжна усмивка Пендъргаст тръгна бързо по дългия тунел към външния свят.