Трескави сънища

46.

Батон Руж

Колко време точно беше минало – пет часа или петдесет – Лора Хейуърд не беше сигурна. Бавният ход на минутите се сля със странна фуга на съобщенията от високоговорителя, бързо замлъкващи гласове, дрънченето на инструменти. Понякога Пендъргаст беше до нея. Друг път установяваше, че го няма. В началото й се искаше времето да минава колкото се може по-бързо. После – когато чакането се проточи – искаше само то да забави още. Защото колкото по-дълго лежеше Винсънт Д’Агоста на хирургическата маса – тя го знаеше, – толкова повече шансовете му да оцелее намаляваха.

Тогава – съвсем внезапно – пред тях застана един хирург. Синята му престилка беше измачкана, а лицето му изглеждаше бледо и изпито. Зад него стоеше отец Бел.

При вида на свещеника сърцето на Хейуърд сякаш спря за миг. Знаеше, че този момент ще настъпи. И сега, когато наистина бе дошъл, тя не мислеше, че би могла да го понесе. О, не. О, не, не, не… Почувства, че Пендъргаст я хваща за ръката.

Хирургът прочисти гърлото си.

— Дойдох, за да ви уведомя, че операцията мина успешно. Свършихме преди четирийсет и пет минути и следихме състоянието му. Изгледите са обещаващи.

— Ще ви заведа да го видите – каза отец Бел.

— За съвсем малко – добави хирургът. – Той е още замаян и много слаб.

В продължение на един момент Лора седеше неподвижно, смаяна, и се опитваше да осъзнае казаното. Пендъргаст говореше, но тя не разбираше думите. После усети, че я вдигат – агентът от ФБР от едната страна, свещеникът от другата – и тя тръгна по коридора. Завиха наляво, после надясно, минаваха покрай затворени врати и коридори, пълни с носилки и празни колички. През една отворена врата влязоха в малко помещение, оградено от подвижни паравани. Една сестра отмести встрани един от параваните и те видяха Вини. Към него бяха прикрепени дузина апарати, очите му бяха затворени. Под чаршафите се виеха тръби: едната с кръвна плазма, другата с физиологичен разтвор. Макар Д’Агоста да беше мускулест, сега изглеждаше крехък, като хартия.

Тя задържа дъха си. Клепачите му потрепнаха и той отвори очи; затвори ги; после ги отвори отново. Погледна нагоре към тях мълчаливо, накрая погледът му спря върху нея.

Докато го гледаше, Хейуърд усети, че последните следи на самоконтрол – онова доминиращо присъствие на разума, с което тя толкова се гордееше – рухва и се разбива. По бузите й се затъркаляха горещи сълзи.

— О, Вини – изхълца тя.

Очите на Д’Агоста се напълниха. И той бавно ги затвори.

Пендъргаст я прегърна с уверена ръка и за миг тя обърна лице към плата на ризата му, отстъпвайки пред емоциите и позволявайки на риданията да я разтърсят. Едва сега – когато видя Вини жив – тя осъзна, че е била на косъм да го загуби.

— Боя се, че ще трябва да излезете — каза хирургът с нисък глас.

Тя се изправи, избърса очите си и пое дълга, пречистваща глътка въздух.

— Все още не е вън от опасност. Сърцето му сериозно е пострадало от травмата. Клапата на аортата трябва да бъде сменена в най-скоро време.

Хейуърд кимна. Тя се освободи от ръката на Пендъргаст и погледна пак към Д’Агоста. След това се обърна.

— Лора – чу го тя да я вика хрипливо.

Обърна се. Той продължаваше да лежи на леглото със затворени очи. Въобразила ли си беше?

Но той помръдна леко и очите му отново се отвориха. Челюстта му се раздвижи, но не излезе звук.

Тя пристъпи напред и се наведе над леглото.

— Не позволявай всичко да отиде напразно.