Трескави сънища

68.

Малфурш, Мисисипи

Майк Вентура гледаше от паркирания си „Кадилак Ескалейд“ с надут до дупка климатик, как лодките тръгнаха разпръснато назад към хелингите зад „Тайни’с“. Слънцето току-що бе застанало над водата, обагряйки небето в мръсно оранжево. Той започна да изпитва безпокойство; това не изглеждаше като военна група, връщаща се от успешно нападение. Имаше по-скоро вид на мрачен, обезсърчен, мърляв разгром. Когато една от последните лодки докара Тайни – който излезе, залитайки на дока с окървавена, смачкана носна кърпа, вързана около врата, и със спечена кръв от едната страна на ризата си – вече знаеше със сигурност, че нещо се е объркало.

Двама души поддържаха Тайни, по един от двете страни под месестите му ръце, когато той се замъкна в заведението си и изчезна. Междувременно другите от тълпата бяха видели Вентура и говореха и жестикулираха, – след което тръгнаха вкупом към него. Не изглеждаха щастливи.

Вентура смъкна стъклото на прозореца с няколко сантиметра.

— Какво стана?

Никой не отговори. След няколко напрегнати мига един от мъжете вдигна юмрук и го стовари върху покрива на колата със силен трясък.

— Какво има, по дяволите? – извика Вентура.

— Какво има, по дяволите? – изкрещя мъжът. – Какво има, по дяволите?

Последва втори юмрук и тогава внезапно всички започнаха да блъскат колата, да я ритат отстрани, като псуваха и плюеха. Изненадан и ужасен, Вентура вдигна стъклото и толкова бързо даде заден, че тези, които стояха отзад, трябваше да се хвърлят настрани, за да не ги прегази.

— Кучи син! — изкрещя тълпата в един глас. – Лъжец!

— Те бяха ченгета, задник такъв!

— Мръсен лъжец!

С бясно завъртане на волана Вентура изкара колата на пътя и даде газ, разхвърляйки мръсотия и чакъл в сто и осемдесет градусова дъга. Докато ускори, един камък удари задното стъкло с тъп звук, превръщайки го в мрежа от пукнатини.

Телефонът му иззвъня. Той го вдигна: Джъдсън. Мамка му.

— Почти там съм – долетя гласът на Джъдсън. – Как мина?

— Нещо се е объркало. Имам предвид – здравата се е объркало.

Когато Вентура стигна в спретнато поддържаната си къща с двор в края на блатото, пикапът на Естерхази беше вече там. Високият мъж стоеше до багажника на камиона, облечен в дрехи с цвят каки, и разтоварваше оръжия. Вентура спря и излезе. Естерхази се обърна към него, лицето му беше мрачно.

— Какво е станало с колата ти? – попита той.

— Онези от блатото я нападнаха. Отвъд Малфурш.

— Не свършиха ли работа?

— Не. Тайни се върна с рана на шията и всички са без оръжия. Искаха да ме разпънат. Навлякох си голям проблем.

Естерхази го гледаше.

— Значи онези двамата в момента се движат към Спениш Айлънд?

— Така изглежда.

Естерхази плъзна поглед покрай варосаната къща с безброй пристройки и широката равна поляна към частния док, където бяха вързани трите лодки на Вентура: една лека лодка, друга, чисто нова, за ловуване на костур с хидравличен превключвател и командно табло тип „колибри“, и мощна водна шейна. Челюстта му се стегна. Той бръкна в пикапа и извади последната пушка.

— Изглежда – произнесе той бавно, – ще трябва да се справим с проблема сами.

— И то веднага. Защото ако стигнат до Спениш Айлънд, край на всичко.

— Няма да позволим да се стигне дотам. – Естерхази присви очи към залязващото слънце. – Зависи от това колко бързо се движат, може вече да наближават.

— Движат се бавно. Не познават блатото.

Естерхази погледна към лодката за костур.

— С тези два двигателя „Ямаха“ може и да успеем да ги пресрещнем, когато пресичат стария канал за трупи близо до Ронкил Айлънд. Знаеш за какво ти говоря, нали?

— Разбира се – кимна Вентура, раздразнен, че Естерхази може дори да поставя под въпрос познанията му за блатото.

— Тогава хвърляй тези оръжия в лодката и да се размърдаме – каза Джъдсън. – Имам една идея.