Трескави сънища

64.

Те стигнаха до същия паркинг и паркираха на същото прашно място. На доковете стоеше същата група мъже, които отново се обърнаха и ги загледаха. Когато двамата с Хейуърд излязоха от колата, Пендъргаст промърмори:

— Оставете ме да се справя със ситуацията, капитане.

Хейуърд кимна, леко разочарована. Тя донякъде се надяваше, че някое от тези стари момчета ще прекрачи линията, така че да може да му срита задника и да го закопчае.

— Господа! – каза Пендъргаст, отправяйки се към групата. – Върнахме се.

Хейуърд усети ново стягане.

Онзи дебелия – Тайни – пристъпи напред и зачака със скръстени пред гърдите ръце.

— Господин Тайни, колежката ми и аз бихме искали да наемем водна шейна, за да разгледаме блатото. Има ли свободна?

За изненада на Хейуърд Тайни кимна. Мъжете от тълпата размениха погледи.

— Разбира се, мога да ви дам – каза Тайни.

— Отлично? А водач?

Поредна размяна на погледи.

— Не мога да осигуря водач – произнесе Тайни бавно, – но бих се радвал да ви покажа къде да отидете по карта. Вътре се продават карти.

— Надяваме се най-вече да посетим Спениш Айлънд.

Дълго мълчание.

— Няма проблем – каза Тайни. – Заобиколете към частния док от другата страна, където държим лодките, и ще ви нагласим.

Те последваха едрия мъж зад сградата към търговския док от другата страна. Половин дузина скръбни на вид водни шейни и плоскодънни лодки стояха в хелингите си. Пендъргаст присви устни, огледа ги набързо и избра най-новата на вид шейна.

Половин час по-късно те бяха в нея, с Пендъргаст на щурвала, влизайки в Лейк Енд. Когато излязоха в открити води, Пендъргаст даде газ, пропелерът изрева и шейната се понесе по водата. Градчето Малфурш с разнебитените си докове и тъжни, разкривени сгради, бавно изчезна в леката мъгла, която висеше над повърхността на езерото. ФБР агентът в черния си костюм и снежнобяла риза изглеждаше абсурдно не на място върху палубата на водната шейна.

— Дотук беше лесно – каза Хейуърд.

— Наистина – съгласи се Пендъргаст, загледан през повърхността на водата. После се обърна към нея.

— Капитане, нали осъзнавате, че те са били уведомени предварително за нашето идване?

— Какво ви кара да мислите така?

— Може да се очаква определена неприязън към богати клиенти, пристигащи в Ролс ройс. Но степента на враждебност беше толкова недвусмислена и толкова мигновена, че човек може да заключи, че са ни очаквали. Съдейки по посланието, издраскано върху колата ми, явно ни смятат за природозащитници.

— Казахте им, че сме колекционери на птици.

— При тях идват колекционери на птици непрекъснато. Не, капитане: убеден съм, че ни вземат за природозащитници-бюрократи или може би за държавни учени, представящи се за колекционери на птици.

— Взели са ни за други?

— Възможно е.

Шейната се плъзгаше по кафявите води на езерото. Още щом градът изчезна напълно, Пендъргаст обърна шейната на деветдесет градуса.

— Спениш Айлънд е на запад – каза Хейуърд. – Защо се насочваме на север?

Пендъргаст извади картата, която Тайни им беше продал. Навсякъде по нея се виждаха драсканиците на дебелия мъж и мръсни отпечатъци от пръсти.

— Помолих Тайни да отбележи всички пътища към Спениш Айлънд, които той знае. Очевидно тези приятели познават блатото по-добре от всеки друг. Тази карта може да се окаже повече от полезна.

— Само не ми казвайте, че ще повярвате на този човек.

Пендъргаст се усмихна безрадостно.

— Вярвам безрезервно – че лъже. Можем със сигурност да отхвърлим онези маршрути, които той е отбелязал. Което ни оставя подход откъм северната страна. По този начин можем да избегнем засадата в разклонението западно от Спениш Айлънд.

— Засада?

Веждите на Пендъргаст се вдигнаха нагоре.

— Капитане, предполагам осъзнавате, че единствената причина да можем да наемем тази лодка, е защото те планират да ни изненадат в блатото. Не само са предупредени за идването ни, но изглежда също така някой им е подхвърлил някаква история, която да възбуди гнева им, съпроводена с инструкции да ни сплашат или дори да ни убият, ако се опитаме да отидем в блатото.

— Може да е случайно съвпадение – допусна Хейуърд. – Може би истинските природозащитници точно сега идват в Малфурш.

— Щях да се тревожа за това, ако бяхме пристигнали с вашия буик. Но няма съмнение, че са очаквали двама души, които точно отговарят на нашето описание. Защото израженията на лицата им след нашето излизане бяха съвсем недвусмислени.

— Как някой би могъл да знае къде отиваме?

— Отличен въпрос, един от онези, на които нямам отговор. Засега.

Хейуърд помисли за минута.

— Тогава защо се конфронтирахте с тях? Държахте се като някакво градско конте?

— Защото трябваше да се уверя в тяхната враждебност. Да съм напълно сигурен, че ще отбележат погрешни маршрути върху картата. За да знам в каква посока трябва да поемем. На едно по-общо ниво една възбудена и подозрителна тълпа е далеч по-издайническа, отколкото смесената или отчасти дружелюбната. Помислете над нашия малък разговор, и струва ми се ще се съгласите, че научихме много повече от тази разгневена тълпа, отколкото би било иначе. Намирам, че ролсът беше от изключителна полза в това отношение.

Макар и неубедена, на Хейуърд й беше минало желанието да спори, и тя не каза нищо.

Като свали едната си ръка от щурвала, Пендъргаст извади тънка кафява папка от сакото си и я подаде на Хейуърд.

— Разполагам с няколко снимки от „Гугъл Ърт“ на блатото. Не съвсем полезни, защото голяма част е скрита от дървета и друга растителност, но това наистина като че ли засилва мнението, че северният подход към Спениш Айлънд е най-обещаващият.

Езерото се изви и в далечината напред, показвайки се от мъглите, Хейуърд видя ниската тъмна линия на кипарисите, които маркираха ръба на блатото. Няколко минути по-късно дърветата се изправиха пред тях, обрасли с мъх като облечени в мантии пазители на някакъв ужасен пъклен свят, и водната шейна бе погълната от горещия, мъртъв, обгръщащ въздух на блатото.