Трескави сънища

12.

Савана, Джорджия

Площад „Уайтфийлд“ дремеше спокойно в гаснещата светлина на понеделнишката вечер. Уличните лампи светнаха, придавайки на палмите и на испанския мъх, висящ от чворестите клони на дъбовете, прозирна отчетливост. След адската горещина на Централна Африка Д’Агоста намери влажния въздух на Джорджия почти облекчителен.

Той последва Пендъргаст през подрязаната трева. В центъра на площада стоеше голям купол, заобиколен от цветя. Под фестонирания покрив се провеждаше сватбено парти, покорно следващо инструкциите на един фотограф. По-нататък пък хората се разхождаха или седяха на боядисаните в черно пейки, говореха си или четяха. Всичко изглеждаше малко размито и не на фокус и Д’Агоста поклати глава. След лудешкото препускане от Ню Йорк до Замбия и после до този център на южняшка аристократичност той се чувстваше скован.

Пендъргаст спря, посочвайки през Хабершам стрийт голяма пищна викторианска къща, бяла и безукорна като всички останали. Когато се насочиха натам, Пендъргаст каза:

— И не забравяй, Винсънт – той още не знае.

— Ясно.

Двамата пресякоха улицата и се изкачиха по дървените стъпала. Пендъргаст натисна звънеца. След десет секунди лампата отгоре светна и вратата се отвори от мъж в средата на четиридесетте. Д’Агоста го погледна с любопитство. Беше висок и поразително красив с високите си скули, тъмни очи гъста кестенява коса. Беше толкова загорял, колкото Пендъргаст – блед. В ръката си държеше сгънато списание. Д’Агоста хвърли поглед на предната страница, където се четеше: „Списание за американска неврохирургия“.

Слънцето, което се спускаше зад къщите в отсрещния край на площада, се отразяваше в острите очи на мъжа и той не можеше да ги види добре.

— Да? — произнесе той. – Мога ли да ви помогна?

— Джъдсън Естерхази – протегна ръка Пендъргаст.

Естерхази го изгледа втренчено и върху лицето му се появи израз на приятна изненада.

— Алойзиъс? – възкликна той. – Господи! Заповядайте.

Естерхази ги преведе през входно антре, надолу по тесен коридор с книги отстрани, до уютен кабинет. „Уютен“ не беше дума, която Д’Агоста използваше много често, но не би могъл да опише по друг начин мястото. Топлата жълта светлина придаваше меко сияние на античните махагонови мебели: висок тесен скрин, бюро с извит сгъваем капак, шкаф за оръжие и още, и още рафтове с книги. Пищни персийски килими покриваха пода. Две големи дипломи – една за лекарска степен и друга за докторат – висяха на стената. Диваните бяха меки и изглеждаха изключително удобни. Антики от цял свят – африкански скулптури, азиатски нефрити – украсяваха всяка хоризонтална повърхност. Два прозореца, обрамчени с изискани завеси, гледаха към площада. Това бе стая, натъпкана догоре с предмети, която въпреки всичко по някакъв начин не изглеждаше претрупана – кабинетът на един добре образован човек с вкус, пътувал много.

Пендъргаст се обърна и представи лейтенанта на Естерхази. Мъжът не можа да скрие изненадата си, когато научи, че Д’Агоста е полицай; и все пак той се усмихна и стисна ръката му сърдечно.

— Какво неочаквано удоволствие – произнесе той. – Ще желаете ли нещо? Чай, бира, бърбън?

— Бърбън, ако обичаш, Джъдсън – каза Пендъргаст.

— Как го искаш?

— Чист.

Естерхази изви глава към Д’Агоста.

— А вие, лейтенант?

— Бира би било чудесно, благодаря.

— Разбира се. – Като не спираше да се усмихва, Естерхази се приближи до един плот в ъгъла и сръчно наля няколко пръста бърбън. След това се извини и отиде в кухнята да донесе бира.

— Мили боже, Алойзиъс – произнесе той като се върна, – колко време измина… девет години?

— Десет.

— Десет години. Откакто предприехме оня лов до Килчърн лодж.

Д’Агоста отпи от бирата и се огледа, докато двамата си приказваха. По-рано Пендъргаст го беше осведомил за Естерхази: неврохирург и учен медик, който – след издигането си до върховете на професията – беше посветил част от времето си на доброволческа работа в местните болници и на „Доктори с крила“, благотворителната организация, която изпращаше лекари в бедстващи райони на Третия свят, към която неговата сестра беше работила. Според Пендъргаст той бил отдаден на спорта човек и дори стрелял по-добре от сестра си. Оглеждайки многобройните ловни трофеи, окачени по стените, Д’Агоста реши, че Пендъргаст не е преувеличил. Лекар, който е бил страстен ловец: интересна комбинация.

— Е, кажи ми – произнесе Естерхази с дълбок, звучен глас. – Какво те довя в Долната земя? Да не си дошъл по някой случай? Хайде, разкажи ми гадните подробности. – Той се засмя.

Пендъргаст отпи от бърбъна си. Поколеба се само за миг.

— Джъдсън, боя се, че не съществува лесен начин това да се каже. Тук съм заради Хелън.

Смехът замря в гърлото на Естерхази. Върху патрицианските му черти се изписа объркване.

— Хелън? Какво за Хелън?

Пендъргаст отпи втора, още по-голяма глътка.

— Разбрах, че смъртта й не е била нещастен случай.

В продължение на минута Естерхази остана замръзнал, вперил очи в Пендъргаст.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че сестра ти е била убита.

Естерхази се изправи с ужасено лице. Обърна се с гръб към тях и тръгна – бавно, сякаш насън – към един рафт с книги на отсрещната стена. Взе оттам някакъв предмет напосоки, завъртя го в ръцете си и пак го остави. И после – след един дълъг момент – се обърна към тях. Отиде до плота, пресегна се за една водна чаша и с треперещи пръсти си наля питие. След което седна срещу тях.

— Като те познавам, Алойзиъс, предполагам, че не е нужно да питам дали си сигурен за това – каза той съвсем тихо.

— Не, не е нужно.

Цялото поведение на Естерхази се промени, лицето му стана бледо, той свиваше и разпускаше пръстите си.

— Какво… какво ще правиш?

— С помощта на Винсънт ще намеря човека или хората, които са виновни. И ще се уверя, че е въздадено правосъдие.

Естерхази погледна Пендъргаст в очите.

— Искам да участвам. Искам да бъда там, когато човекът, убил малката ми сестра, ще си плати за онова, което е направил.

Пендъргаст не отговори.

Гневът, емоциите на мъжа бяха толкова силни, че почти изплашиха Д’Агоста. Естерхази се отпусна отново в стола си, тъмните му очи бяха неспокойни и горяха.

— Как го разбра?

Пендъргаст накратко описа събитията през последните няколко дни. Макар и разтърсен, Естерхази слушаше внимателно. Когато агентът свърши, той се изправи и си наля ново питие.

— Вярвах… – Пендъргаст направи пауза. – Вярвах, че познавам Хелън изключително добре. И все пак… някой да я убие и да вложи такива изключителни старания и разходи, за да маскира смъртта й като нещастен случай – трябва да е имало част от нейния живот, за която не съм знаел нищо. След като прекарахме две години заедно на земята, не мога да не мисля, че – каквото и да е, – то лежи някъде назад в миналото й. И точно тук се нуждая от помощта ти.

Естерхази прокара ръка по широкото си чело и кимна.

— Имаш ли идея дали някой би имал мотив да я убие? Врагове? Професионално съперничество? Бивши любовници?

Естерхази въздъхна.

— Хелън беше… прекрасна. Мила. Очарователна. Тя нямаше врагове. Всички я обичаха в ЕмАйТи[17], докато следваше, помагаше на всички.

Пендъргаст кимна.

— А след дипломирането? Някакво съперничество в „Доктори с крила“? Да се е случило някой да не бъде повишен заради нея?

— „Доктори с крила“ не действа така. Всички работят заедно. Няма его. Там я ценяха изключително високо. – Той преглътна болезнено. – Дори я обичаха.

Пендъргаст се облегна в стола си.

— През месеците преди смъртта й тя направи няколко кратки пътувания. Изследвания, така ми каза, но не се впусна в подробности. Сега, като се замисля, ми се вижда малко странно — „Доктори с крила“ се занимава по-скоро с образование и лекуване, отколкото с изследвания. Иска ми се да бях настоял за повече подробности. Ти си лекар – случайно да знаеш какво може да е правила?

Естерхази се замисли. После поклати глава.

— Съжалявам, Алойзиъс. Тя не ми каза нищо. Обичаше да пътува до далечни места – както сам знаеш. И беше запленена от медицинските изследвания. Точно любовта й към тези две неща беше онова, което я отведе в „Доктори с крила“.

— Нещо за семейната ви история? – попита Д’Агоста. – Някакъв пример за семеен конфликт, несправедливости в детството, нещо такова?

— Всички обичаха Хелън – въздъхна Естерхази. – Дори малко я ревнувах заради популярността й. Освен това, по онова време не е имало никакви проблеми, за които да си заслужава да се говори. Двамата ни родители починаха преди повече от петнайсет години. Аз съм единственият останал Естерхази. – Той се поколеба.

— Да? – наведе се напред Пендъргаст.

— Ами, сигурен съм, че не е нещо свързано, но дълго време преди да те срещне, тя имаше… нещастна любовна връзка. С един истински простак.

— Продължавай.

— Беше през петата година на следването й, така ми се струва. Дойде с онзи тип от ЕмАйТи за уикенда. Рус, чистичък, сини очи, висок и атлетичен, винаги изглеждаше като пременен в облекло за тенис или клубни пуловери, произхождащ от богата стара фамилия преселници от Северна Европа, израсъл в Манхатън, с лятна къща на Фишърс Айлънд, говореше, че ще се занимава с инвестиционно банкиране – разбираш що за тип беше.

— И защо тази връзка е била нещастна?

— Излезе, че е имал някакъв сексуален проблем. Хелън не беше много ясна, някаква перверзия или жестокост в тази сфера.

— И?

— Заряза го. Беше й бесен известно време, телефонни обаждания, писма. Не мисля, че се стигна до сблъсък. После сякаш всичко отмина. – Той махна с ръка. – Това беше шест години, преди да те срещне, и девет преди смъртта й. Не виждам как би могло да е свързано.

— И как се казваше?

Естерхази обхвана главата си с ръце.

— Адам… Първото му име беше Адам. Но за нищо на света не мога да си спомня фамилията му – ако изобщо някога съм я знаел.

Дълга тишина.

— Нещо друго?

Естерхази поклати глава.

— Вижда ми се невероятно някой да иска да нарани Хелън.

Няколко минути никой не проговори. След това Пендъргаст кимна към едно платно в рамка на стената: избеляла картина на снежен бухал, кацнал на едно дърво през нощта.

— Одюбон е, нали?

— Да. Боя се, че е репродукция. – Естерхази я погледна.

— Странно, че го спомена.

— Защо?

— Висеше в спалнята на Хелън, когато бяхме деца. Каза ми как, когато била болна, можела да го гледа часове наред. Беше хипнотизирана от Одюбон. Но, разбира се, ти го знаеш много добре – завърши той рязко. – Държа я, защото ми напомня за нея.

Д’Агоста забеляза нещо много близко до изненада върху лицето на агента от ФБР, бързо скрита.

Надвисна кратка тишина, преди Пендъргаст да заговори отново:

— Има ли нещо, което можеш да добавиш за живота на Хелън през годините непосредствено преди да ме срещне?

— Беше много заета с работата си. Това беше също така период, в който се занимаваше усърдно със скално катерене. Прекарваше почти всеки уикенд в Гънкс.

— Гънкс?

— Планините Шонгънк. Тогава живееше в Ню Йорк. Пътуваше много. Отчасти заради „Доктори с крила“, разбира се – Бурунди, Индия, Етиопия. Но отчасти и заради приключението. Още си спомням как я заварих един следобед – трябва да е било… о, преди петнайсет, шестнайсет години. Приготвяше се трескаво за път, щеше да ходи в Ню Мадрид.

— Ню Мадрид? – повтори Пендъргаст.

— Ню Мадрид, Мисури. Не ми каза защо отива – каза, че само съм щял да се смея. Тя можеше да бъде много потайна по някакъв свой начин. Но ти трябва да го знаеш по-добре от всекиго другиго, Алойзиъс.

Д’Агоста хвърли таен поглед към Пендъргаст. Тогава значи са двама, помисли си той. Не можеше да си представи някой по-потаен, по-неохотен да споделя мислите си, от Пендъргаст.

— Иска ми се да можеше да ти помогна повече. Ако си спомня фамилното име на онова старо гадже, ще ти се обадя.

Пендъргаст се изправи.

— Благодаря ти, Джъдсън. Беше много любезно да ни приемеш. Съжалявам, че трябваше да научиш истината по този начин. Боя се, че… ами, просто не разполагах с време, за да ти го съобщя по-деликатно.

— Разбирам.

Докторът ги проследи как минават по коридора и влизат във фоайето.

— Почакайте – започна той, но после се поколеба, застанал на полуотворената врата. За миг маската на стоицизъм се смъкна и Д’Агоста видя красивото му лице да се разкривява от смесица от емоции. Какво беше? Открита ярост? Страдание? Опустошение? – Чу какво ти казах преди малко. Искам да… Аз трябва…

— Джъдсън – каза бързо Пендъргаст, хващайки ръката му – Трябва да ме оставиш да се справя с това. Разбирам мъката и гнева, които изпитваш, но трябва да ме оставиш аз да се справя.

Джъдсън се намръщи и разтърси кратко ръката му.

— Познавам те – продължи Пендъргаст, гласът му беше любезен, но твърд. – Трябва да те предупредя – не вземай закона в свои ръце. Моля те.

Естерхази си пое дълбоко дъх, после още веднъж, без да отговори. Накрая Пендъргаст му кимна леко и излезе във вечерта.

След затварянето на вратата Естерхази остана в тъмното входно фоайе, все още задъхан, в продължение на може би още пет-шест минути. Когато най-после овладя ужасния си гняв и шок, се обърна и се върна бързо в кабинета. Отиде право до шкафа с оръжия, отключи го, завъртайки ключа два пъти във вълнението си. Прокара ръцете си по красиво лакираните пушки, после избра една: Холанд&Холанд Роял Делукс .470 нитро експрес, с направен по поръчка визьор Леополд VX-III. Извади я от шкафа, прехвърли я няколко пъти в ръцете си, които още трепереха, след което я върна обратно и грижливо заключи.

Пендъргаст може и да приказваше всички онези приказки за правилата на закона, но фактът беше, че е настъпило време да хване нещата в свои ръце. Защото Джъдсън Естерхази беше научил, че единственият начин да се направи нещо правилно, е да го направиш сам.