Трескави сънища

36.

Докато Д’Агоста претегляше в ръце чука, Пендъргаст се приведе близо до старата стена и започна да почуква камъните един по един, наострил слух. Светлината беше слаба и Д’Агоста трябваше да присвива очи, за да вижда. Миг по-късно агентът изръмжа доволно и се изправи.

— Тук – каза той и посочи една тухла в средата на стената.

Д’Агоста се приближи и замахна с тежкия чук с опитна ръка.

— Спечелих ни пет минути – каза Пендъргаст, – Десет най-много. След това нашият приятел управителя несъмнено ще дойде. А е възможно да доведе и компания.

Д’Агоста стовари чука върху стената. Макар да пропусна посоченото място от няколко тухли, от удара ръцете му изтръпнаха до раменете. Последва втори, а след това и трети удар. Той остави ковашкия чук долу, избърса ръцете в панталоните си, хвана по-здраво и поднови работата си. Още пет-шест замахвания и Пендъргаст му направи знак да спре. Д’Агоста се дръпна назад, лъхтейки.

Агентът бързо отстрани циментовия прах. Като плъзна лъча на фенерчето по стената, той почука тухлите една по една отново.

— Разхлабват се. Продължавай, Винсънт.

Д’Агоста пристъпи напред и нанесе поредна серия от силни удари по стената. При последния се чу звук като от раздробяване и една от тухлите се строши. Пендъргаст отново се стрелна с длето в едната ръка и с чук в другата. Опипа хлътналата стена, после вдигна чука и нанесе няколко внимателно преценени удара по околната свързваща мазилка и древния бетон. Разклатиха се още няколко тухли, а други Пендъргаст разкърти с ръце. Като пусна длетото и чука, той обходи с лъча на фенерчето си стената. Сега се виждаше дупка приблизително с големината на плажна топка. Пендъргаст провря глава през нея, насочвайки фенерчето.

— Какво виждаш? – попита Д’Агоста.

В отговор агентът се отдръпна.

— Още малко, ако обичаш – каза той, като посочи ковашкия чук.

Този път Д’Агоста прицели ударите около ръбовете на грубия отвор, съсредоточавайки се в горния му край. Тухли, отломки и стара мазилка се разлетяха наоколо. Най-накрая Пендъргаст отново му даде сигнал да спре.

Отвъд заключената врата на стълбищната площадка долетя шум. Управителят се беше върнал в сградата.

Пендъргаст отново отиде до зеещата дупка в стената, а Д’Агоста го последва отзад. През пелените от прах светлината на фенерчетата им разкри кухо пространство зад счупените камъни. Беше ниша, може би дванайсет стъпки широка и четири дълбока. Д’Агоста изведнъж спря да диша. Жълтият лъч беше паднал върху опрян в отсрещната стена плосък дървен сандък, подпрян от двете страни с коси дървени подпори. Беше точно с такива размери, помисли си Д’Агоста, с които човек би очаквал да бъде една картина. През талазите прах не се виждаше нищо друго.

Бравата над тях изтрака.

— Хей! – долетя гласът на управителя. Голяма част от агресивността му се беше възвърнала. – Искам да знам какво правите долу.

Пендъргаст се огледа бързо.

— Винсънт – каза той като се обърна и насочи светлината към купчините от брезенти и полиетиленови покривала в далечния ъгъл. – Побързай.

Нямаше нужда от повече обяснения. Д’Агоста изтича до купчината и се разтърси за брезент с достатъчна големина, докато Пендъргаст се пъхна в дупката в стената.

— Слизам – извика управителят и заблъска по вратата. – Отворете проклетата врата!

Пендъргаст издърпа сандъка от скривалището му. Д’Агоста му помогна да го прокара през отвора и двамата заедно го увиха в брезента.

— Обадих се в офиса по франчайзинг в Ню Орлиънс – дойде гласът на управителя. – Не можете да влизате тук и да затваряте магазина! За пръв път някой чува за тези тъй наречени инспекции, които правите…

Д’Агоста хвана сандъка в единия край, Пендъргаст — в другия, и започнаха да се изкачват по стъпалата. Д’Агоста чу да се превърта ключ в ключалката.

— Хайде! – извика Пендъргаст, показвайки се от облаците прах в мъждивата светлина на мазето. Дървеният сандък беше в ръцете им, завит в брезента. – Побързай!

Вратата се отвори и зачервеният управител блокира изхода.

— Ама какво носите тук? – поиска да знае той.

— Доказателства за вероятен криминален случай. – Те продължиха да се изкачват. – Нещата изглеждат дори по-зле за вас, отколкото преди, господин… – Пендъргаст се втренчи в табелката с името на мъжа. – Господин Бона.

— За мен? Че аз съм управител само от шест месеца, преместиха ме от…

— Вие сте страната по случая. Ако тук е имало криминална дейност – а аз все повече се убеждавам, че е имало – ще се наложи да давате писмени показания. А сега ще се отместите ли, или да добавя и възпрепятстване на разследване към списъка с потенциални обвинения?

Настъпи кратък момент на вцепенение. След което Бона неохотно се дръпна встрани. Пендъргаст мина покрай него, крепейки завития сандък, а Д’Агоста го последва бързо.

— Трябва да побързаме – каза Пендъргаст, останал без дъх, когато излязоха от вратата. Управителят вече слизаше надолу към мазето, набирайки пътьом някакъв номер по телефона си.

Те изтичаха по улицата към ролса. Пендъргаст отвори багажника и оставиха вътре сандъка, завит в брезентовото покривало. Последваха каските, заедно с чантата за инструменти на Д’Агоста. Затвориха багажника и бързо се плъзнаха на предните седалки, Пендъргаст дори не си даде труда да си сложи предпазния колан.

Точно когато тръгваха, Д’Агоста видя управителя да излиза от заведението. Още стискаше телефона в едната си ръка.

— Хей! – чуха го те да вика отзад. – Хей, вие! Спрете!

Пендъргаст натисна педала за газта. Ролсът изпищя на обратния завой и се понесе по посока на Корт стрийт и магистралата.

Той погледна към Д’Агоста.

— Браво, скъпи ми Винсънт. – И този път усмивката му не беше призрачна – беше искрена.