42.

Ню Йорк сити


Д-р Джон Фелдър вървеше по дългия хладен коридор в охраняваното отделение на „Белвю“, придружаван от един пазач. Дребен, слаб и елегантен, Фелдър знаеше отлично колко много изпъква той на фона на всеобщата мръсотия и контролиран хаос на отделението. Това беше второто му интервю с пациентката. В първото бе задал всички обичайни, задължителни въпроси, водейки си точни бележки. Бе направил достатъчно, за да удовлетвори законните си отговорности като съдебно-назначен психиатър, който трябва да даде компетентно мнение. Всъщност бе стигнал до категорично заключение: жената бе неспособна да различи правилно от грешно и затова не бе отговорна за действията си.

Но все пак изпитваше дълбоко неудовлетворение. Беше въвлечен в много необичаен случай. Бе виждал неща, които малцина лекари бяха виждали; беше преглеждал изключителни представители на криминалната патология. Но никога преди не се бе сблъсквал с нещо подобно. Може би за първи път в професионалната си кариера той чувстваше, че не се е докоснал до същността на психиката на тази пациентка — ни най-малко.

Обикновено, при бюрокрация като тази, подобен факт нямаше голямо значение. Технически погледнато, работата му бе свършена. Но той се беше въздържал да направи окончателен извод, колебаейки се в оценката си, което му предоставяше възможност за друго интервю. И този път, реши той, искаше да има разговор. Просто нормален разговор между двама души – нищо повече, нищо по-малко.

Той зави на ъгъла и продължи нататък по безкрайния коридор. Шумовете, виковете, миризмите и звуците на охраняваното отделение едва стигаха до съзнанието му, докато размишляваше над мистерията на случая. Първо въпросът за идентичността на младата жена. Въпреки старателното търсене съдебните администратори не можаха да открият свидетелство за раждане, номер на социална осигуровка или други документални доказателства за нейното съществуване, освен няколко аристократични и умишлено двусмислени документа от института „Фийвършам“ в графство Пътнам. Британският паспорт, намерен в имуществото й, беше наистина достатъчен, но той бе получен посредством извънредно ловка измама, извършена от един нискостоящ чиновник в консулството в Бостън. Изглеждаше така, сякаш тя се е появила на земята напълно оформена, като Атина Палада, излизаща от челото на Зевс.

Докато стъпките му отекваха по дългия коридор, Фелдър се опита да не мисли прекалено много за това какво ще я пита. Там, където официалният разпит не беше пробил нейната непроницаемост, спонтанният разговор може би щеше да сполучи.

Той зави зад последния ъгъл, пристигайки в стаята за срещи. Един дежурен охранител отключи сивата метална врата с кръгло прозорче и го въведе в малка, пестеливо обзаведена, но не съвсем неприятна стая с няколко стола, масичка за кафе, няколко списания, лампа и едностранно огледало, покриващо едната стена.

Пациентката вече седеше до един полицай. Двамата станаха при влизането му.

— Добър ден, Констанс – каза Фелдър живо. – Офицер, можете да свалите белезниците й, моля.

— Трябва ми разрешителното, докторе.

Фелдър седна, отвори куфарчето си, извади разрешителното и го подаде на офицера. Мъжът го погледна, изсумтя одобрително, после стана и свали затворническите белезници, закачайки ги за колана си.

— Ще съм отвън, ако ви потрябвам. Само натиснете бутона.

— Благодаря.

Полицаят излезе и Фелдър насочи вниманието си към пациентката, Констанс Грийн. Тя стоеше предвзето пред него, със скръстени пред гърдите ръце, облечена в обикновен затворнически комбинезон. Той отново бе изумен от позата й и поразителния й поглед.

— Как сте, Констанс? Моля ви, седнете.

Тя седна.

— Добре съм, докторе. А вие как сте?

— Благодаря, добре. – Той се усмихна, облегна се назад и прехвърли крак връз крак. – Радвам се, че имаме възможност пак да поговорим. Има няколко неща, които ми се иска да обсъдим. Нищо официално, наистина. Какво ще кажете?

— Разбира се.

— Много добре. Надявам се да не изглеждам много любопитен. Може би бихте го нарекли склонност на професията ми. Както изглежда, не мога да се абстрахирам от това – дори когато работата ми е свършена. Казвате, че сте родена на Уотър стрийт.

Тя кимна.

— Вкъщи?

Следващо кимване.

Той се консултира с бележките си.

— Сестра ви се е казвала Мери Грийн. Брат ви се е казвал Джоузеф. Майка ви – Частити, баща ви – Хорас. Прав ли съм?

— Съвършено.

Съвършено. Речникът й беше толкова… странен.

— Кога сте родена?

— Не помня.

— Е, разбира се, че не бихте могли да помните, но сигурно знаете датата на раждането си?

— Боя се, че не я знам.

— Трябва да е било, ами-и-и… в края на осемдесетте?

Сянка на усмивка прекоси за миг лицето й, изчезвайки почти преди Фелдър да осъзнае, че се е появила.

— Струва ми се, че е било по-скоро в началото на седемдесетте.

— Но вие казвате, че сте само на двайсет и три години.

— Приблизително. Както споменах преди, не съм сигурна за точната си възраст.

Той прочисти гърлото си.

— Констанс, знаете ли, че не съществуват официални документи, че семейството ви е живяло на Уогър стрийт?

— Може би проучването ви не е било достатъчно изчерпателно.

Той се наведе напред.

— Има ли причина да криете истината от мен? Моля ви, не забравяйте: тук съм единствено, за да ви помогна.

Тишина. Той погледна в тези виолетови очи, това младо, красиво лице, толкова перфектно обрамчено от кестенява коса, с неподражаемия поглед, който той помнеше от първата им среща: надменност, спокойно превъзходство, може би дори презрение. Тя имаше излъчване на… какво? На кралица? Не, не беше това. Фелдър не беше виждал нищо подобно преди.

Той остави бележките си настрана, опитвайки се да създаде атмосфера на свобода и неофициалност.

— Как така станахте повереница на господин Пендъргаст?

— Когато родителите и сестра ми починаха, останах сираче и бездомна. Къщата на господин Пендъргаст на Ривърсайд драйв 821 беше… – Пауза. – Беше тогава собственост на човек на име Ленг. В края на краищата тя… се опразни. Живях там.

— Защо специално там?

— Беше голяма, удобна и имаше много места за криене. Освен това имаше голяма библиотека. Когато господин Пендъргаст наследи къщата, той ме откри там и стана мой законен попечител.

Пендъргаст. Името му се срещаше в документите, във връзка с престъплението на Констанс. Мъжът беше отказал всякакъв коментар.

— Защо е станал ваш попечител?

— Вина.

Тишина. Фелдър прочисти гърлото си.

— Вина? Защо казвате това?

Тя не отговори.

— Господин Пендъргаст ли беше бащата на детето ви?

Този път отговор дойде и той бе неестествено студен.

— Не.

— А каква беше ролята ви в домакинството на Пендъргастови?

— Бях негова секретарка. Негов изследовател. Той намираше езиковите ми способности за полезни.

— Езици? Колко езика говорите?

— Освен английски, николко. Мога да чета и да пиша гладко на латински, древногръцки, френски, италиански, испански и немски.

— Интересно. Трябва да сте била отлична ученичка. Къде сте учили?

— Преподавах си сама.

— Искате да кажете, че сте се самообразовала?

— Искам да кажа, че сама си преподавах.

Възможно ли беше, зачуди се Фелдър. В наше време и на тази възраст можеше ли човек да се роди и да израсне в града, и да остане напълно и официално невидим? Този неофициален подход не водеше до никъде. Време беше за малко по-голяма директност, трябваше леко да я попритисне.

— Как умря сестра ви?

— Беше убита от сериен убиец.

Фелдър направи пауза.

— Регистриран ли е случаят? Заловиха ли убиеца?

— Не и отново не.

— А родителите ви? Какво се случи с тях?

— И двамата умряха от белодробна туберкулоза.

Фелдър внезапно се окуражи. Това щеше да е лесно да се провери, тъй като починалите от туберкулоза в Ню Йорк сити педантично се документираха.

— В коя болница починаха?

— В никоя. Не знам къде е починал баща ми. Знам, че майка ми е умряла на улицата и тялото й е било погребано в гробището за бедняци на Харт Айлънд.

Тя продължи да седи неподвижно, със скръстени в скута ръце. Фелдър изпита чувство на нарастващо безсилие.

— Връщайки се на раждането ви: не си спомняте дори годината, през която сте родени?

— Не.

Фелдър въздъхна.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса за бебето ви.

Тя остана мълчалива.

— Казахте, че сте хвърлила бебето си от кораба, защото било дявол. Откъде знаете, че е било дявол?

— Баща му беше дявол.

— Готова ли сте да ми кажете кой е бил той?

Без отговор.

— Вярвате ли тогава, че злото се наследява?

— Съществуват серии, съвкупности от гени в човешкия геном, които несъмнено спомагат за криминално поведение и тези съвкупности са наследяеми. Сигурно сте чели за последните изследвания върху загадъчното триединство на отличителните черти в човешкото поведение?

Фелдър бе запознат с изследването и много се изненада от ясния и ерудиран отговор.

— И затова вие почувствахте необходимост да заличите неговите гени от генофонда, като хвърлите бебето си в Атлантическия океан?

— Точно така.

— А бащата? Жив ли е?

— Мъртъв е.

— Как?

— Беше хвърлен в пирокластичен поток.

— Беше… извинете ме?

— Това е геоложки термин. Исках да кажа, че той падна във вулканична лава.

Отне му известно време, за да попие това изречение.

— Геолог ли беше?

Не последва отговор. Беше влудяващо да се върти около едно и също и да не стига до никъде.

— Казахте „хвърлен“. Да не би да загатвате, че е бил блъснат?

Отново никакъв отговор. Това явно беше някаква фантазия, не си струваше окуражаването, нито настояването.

Фелдър смени темата.

— Констанс, когато хвърлихте бебето си от борда, знаехте ли, че вършите престъпление?

— Естествено.

— Замислихте ли се за последиците?

— Да.

— Значи сте знаели, че е лошо да убивате бебето си.

— Напротив. Това беше не само правилното нещо, но и единствено правилното, което трябваше да се направи.

— Защо е било единствено правилното?

Въпросът бе последван от мълчание. С въздишка, и отново чувствайки се така, сякаш е хвърлял мрежа в тъмнината, д-р Джон Фелдър вдигна бележника си и стана.

— Благодаря ви, Констанс. Свършихме.

— Пак заповядайте, д-р Фелдър.

Той натисна бутона. Вратата се отвори мигновено и полицаят влезе.

— Свърших тук – каза той. После се обърна към Констанс Грийн и се чу да казва, почти против волята си: – Ще проведем още една сесия след няколко дни.

— За мен ще бъде удоволствие.

Докато Фелдър вървеше по дългия коридор на охраняваното отделение, той се запита дали първоначалното му заключение е било правилно. Тя бе душевно болна, разбира се, но беше ли наистина ненормална – юридически ненормална? Ако човек отделеше от нея всичко разумно, всичко предвидимо, всичко, което е нормално в един човек – какво оставаше? Нищо.

Точно както нейната идентичност. Нищо.

Загрузка...