Трескави сънища

25.

Келнерката изобщо не дойде със сметката. Вместо нея се появи мениджърът на хотела. Той остави сметката на масата и после, без дори опит за извинение, ги информира, че няма да могат да останат да пренощуват.

— Какво имате предвид? – каза Д’Агоста. – Ние сме резервирали стаята; взехте номерата на кредитните ни карти.

— Тук ще се проведе голямо парти – отвърна мъжът. – Те имаха предварителна резервация, която рецепционистката не е забелязала – а както можете да видите, това е малък хотел.

— Много лошо за тях – каза Д’Агоста. – Ние вече сме тук.

— Още не сте си разопаковали багажа – отвърна мениджърът. – Всъщност, наредих да изнесат куфарите от стаите ви. Вече дори скъсах ваучера на кредитната ви карта. Съжалявам.

Но той никак не звучеше като да съжалява и Д’Агоста изпита желание да го хване и да го тръшне на пода, когато Пендъргаст сложи ръка на рамото му:

— Много добре. – Агентът бръкна в портфейла си да плати сметката кеш. – Приятна вечер, тогава.

Мениджърът се отдалечи и Д’Агоста се обърна към Пендъргаст:

— Ще оставиш този негодник да се държи така пренебрежително с нас? Съвсем ясно е, че ни изритва оттук заради въпросите, които задаваш – и древната история, която раздухваме.

В отговор Пендъргаст кимна към прозореца. Проследявайки погледа му, Д’Агоста видя хотелския мениджър да пресича улицата. Докато го гледаше, онзи отмина няколко сгради, затворени за през нощта, и изчезна в шерифския офис.

— Що за град е това, по дяволите? – промърмори Д’Агоста. – Току-виж след малко дошли селяни с вили.

— Не е в наш интерес да оставаме в града – каза Пендъргаст. – Няма смисъл да усложняваме нещата. Предлагам да напуснем веднага – преди местния шериф да намери претекст да ни изгони.

Те излязоха от ресторанта и се насочиха към паркинга зад хотела. Бурята, която бе заплашвала да се разрази, вече почти бе дошла: вятърът огъваше върховете на дърветата и в далечината се чуваше глух тътен. Пендъргаст вдигна покрива на кабриото, докато Д’Агоста влизаше в купето. После влезе и той, запали двигателя и подкара колата по една задна алея, после мина през града по задните улички, избягвайки оживените артерии.

Къщата на Дуейн се намираше на две мили от града, на път с изкъртени павета, който на времето очевидно е бил добре поддържан, но сега представляваше малко повече от коловоз. Той шофираше внимателно, като се стараеше да не закачи дъното на Спайдъра в някой твърд боклук. От двете страни на пътя напираше плътен гъсталак от дървета, приличните им на скелети клони се сплитаха на фона на нощното небе над главите им. Д’Агоста, подскачащ на седалката си с тракащи зъби, си помисли, че май замбийският Ленд роувър беше за предпочитане пред тези условия.

Пендъргаст направи последен завой и къщата изникна пред тях на светлината на фаровете, с кълбящи се над нея облаци. Д’Агоста я гледаше изненадано. Беше очаквал голяма, елегантна постройка, толкова претруфена, колкото обикновена бе останалата част от града. А това, което виждаше, беше наистина голямо, да, но трудно можеше да се нарече елегантно. Всъщност, приличаше повече на крепост, останала от дните на Завоюването на Луизиана. Изградена от големи, грубо огладени греди, тя беше окичена с високи кули от всяка страна и дълга, ниска централна фасада с безброй малки прозорци. Отгоре на тази фасада имаше странна анахронична тераса, оградена от железен парапет с изострени краища. Къщата стоеше самотна на малко земно възвишение. Отзад на изток се простираше гора, гъста и тъмна, която водеше към мочурището Блек Брейк. Докато Д’Агоста се взираше в постройката, една назъбена светкавица прониза гората, за миг очертавайки силуета й в призрачно жълта светлина.

— Изглежда така, сякаш някой се е опитал да направи кръстоска между замък и колиба – каза той.

— Първият собственик е бил дървен барон, все пак. – Пендъргаст кимна към терасата. – Няма съмнение, че я е използвал, за да оглежда владението си. Прочетох, че той лично притежавал шейсет хиляди акра земя – включително голяма част от кипарисовите гори в Блек Брейк, – преди правителството да я обяви за Горско стопанство.

Той плъзна колата към къщата и спря. Погледна за кратко в огледалото за обратно виждане, преди да направи няколко маневри и да изключи двигателя.

— Очакваш ли компания? – попита Д’Агоста.

— Няма смисъл от привличане на вниманието.

Дъждът започна: тежки капки забарабаниха по предното стъкло и платнения покрив. Пендъргаст излезе и Д’Агоста побърза да го последва. Изтичаха до заслона на една задна веранда. Д’Агоста вдигна очи с известно безпокойство към несиметричната постройка. Беше точно от типа ексцентрични къщи, които могат да привлекат един писател. Всяко малко прозорче бе с грижливо спуснати капаци, а самата врата – заключена с катинар и верига. Пищна растителност обкръжаваше къщата, смекчавайки грубите линии на основата, а по някои от гредите се спускаха мъх и лишеи.

Пендъргаст се огледа за последен път, после насочи вниманието си към катинара. Хвана го за закопчалката и го обърна насам-натам, после плъзна другата си ръка, с малък инструмент в нея, по цилиндричния корпус. Бързо завъртане – и катинарът се отвори с шумно изскърцване.

Пендъргаст свали веригата и я пусна на земята. Самата врата също се оказа заключена; няколко сръчни, умели движения, и ключалката беше преодоляна. После агентът се изправи и натисна бравата. Вратата се отвори с жално изскърцване на пантите. Като извади фенерчето от джоба си, той пристъпи вътре. Д’Агоста отдавна бе научил, че когато работи с Пендъргаст, никога не бива пропуска да носи две неща: пистолет и фенерче. Той извади сега своето и последва агента в къщата.

Озоваха се в голяма старомодна кухня. В центъра стояха дървена маса и печка, а хладилникът и миялната машина бяха сложени в една редица покрай отсрещната стена. С това свършваше всяка прилика с нормална семейна кухня. Шкафовете зееха отворени и стъклария и грънци, почти всичките счупени, се изливаха от рафтовете по плотовете и пода. Остатъци от хранителни продукти – жито, ориз, боб – се виждаха пръснати наоколо – изсъхнали, разпръснати от плъхове и обхванати от стар мухъл. Столовете бяха прекатурени и разцепени, а стените – нашарени с дупки, направени от тежък чук – или може би – от юмрук. От тавана бяха изпопадали парчета мазилка, създавайки миниатюрни купчинки от бял прах тук-там по пода, в които ясно личаха отпечатъците и изпражненията на гризачите. Д’Агоста обходи с фенерчето си помещението, осветявайки скръбната картина. Лъчът спря в един ъгъл, където на пода се виждаше голяма, отдавна засъхнала локва от нещо, прилично на кръв; по стената над нея, на височината на гърдите, имаше няколко неравни дупки, произведени от стрелба с тежкокалибрена пушка с подобни пръски от засъхнала кръв и мръсотия.

— Предполагам, че това е мястото, където господин Дуейн е посрещнал края си – каза Д’Агоста, – със съдействието на местния шериф. Изглежда така, сякаш тук се е разразила борба.

— Може би наистина е имало стрелба – промърмори Пендъргаст в отговор. – Но не и борба. Тези щети са от преди времето на смъртта.

— Какво се е случило тогава, по дяволите?

Пендъргаст огледа бъркотията наоколо, без да бърза, преди да отговори:

— Изпадане в състояние на лудост. – Той насочи светлината към една врата в отсрещната стена. – Хайде, Винсънт, да продължим.

Минаха бавно през първия етаж, претърсиха дневната, салона, баните и останалите помещения с неясно предназначение. Навсякъде откриха същия хаос: преобърнати мебели, счупена стъклария, разкъсани книги на безброй парчета, пръснати нехайно на пода. Камината в кабинета пазеше стотици малки кости. Като ги разгледа внимателно, Пендъргаст обяви, че са остатъци от катерици, които – ако се съди по местата им – са паднали и запушили комина, оставайки там, докато накрая са се разложили и изгнили, което станало причина за падането им върху скарата за дървата. В една друга стая намериха тъмен, мръсен матрак, заобиколен от останки от различни храни: празни консервни кутии от шунка и сардини, обвивки от десертни блокчета, смачкани бирени кутии. Един ъгъл от стаята явно беше използван като отходно място, без опит за хигиенизиране или скриване. Нямаше картини по нито една от стените на стаите, нито с черни, нито с каквито и да е други рамки. Всъщност, единствените произведения за украса, които стените показваха, бяха безчет драсканици с червен маркер: кълбо от завъртулки и маниашки назъбени линии, което пораждаше безпокойство при гледане.

— Исусе – прошепна Д’Агоста. – Какво би могло да накара Хелън да иска да е тук?

— Това е извънредно любопитно – отвърна Пендъргаст, – особено като се има предвид, че по времето на посещението й семейство Дуейн е било гордостта на Сънфлауър. Тези пристъпи на лудост са се случили много по-късно.

Отвън се чу страховит тътен, последван от синкави светкавици, които проникнаха през спуснатите капаци на прозорците. Те слязоха в мазето, което макар и по-малко разхвърляно, показваше белези на същата вилняла тук разрушителна стихия, толкова видима на първия етаж. След едно безплодно претърсване се качиха на втория етаж. Тук вихрушката беше стихнала, въпреки че имаше много тревожни знаци. В стаята, принадлежала явно на сина, едната стена бе почти напълно заета от награди за академични постижения и отличия за заслуги към общината – ако се съдеше по датите, бяха година или две около времето на посещението на Хелън Пендъргаст. Лицевата стена, обаче, беше точно толкова препълнена с изсъхнали глави на животни – прасета, кучета, плъхове – всички забити в дървото по възможно най-грубия начин, без усилие да бъдат почистени или да бъдат обезкървени: засъхнала кръв се спускаше надолу на плътни струи от всеки мумифициран трофей към тези, забити по-долу.

Стаята на дъщерята беше дори по-зловеща с пълната липса на индивидуалност: единствената нотка на физиономичност беше редица от еднакво подвързани томове на лавицата за книги, която иначе бе празна, с изключение на една поетична антология.

Постепенно преминаха през всички стаи, Д’Агоста се опитваше да проумее безсмислието на това.

В самия край на коридора се озоваха пред една заключена врата.

Пендъргаст измъкна шперцовете си, разби ключалката и се опита да отвори вратата. Тя обаче не помръдна.

— Винаги има първи път – каза Д’Агоста.

— Ако погледнеш отгоре касата на вратата, скъпи ми приятелю, ще видиш, че вратата – освен, че е била заключена – е била и завинтена. – Ръката му пусна бравата. – Ще се върнем пак. А сега нека първо надникнем на тавана.

Таваните на старата къща представляваха лабиринт от малки помещения, сбутани под стрехите, пълни с мухлясали мебели и стар багаж. Те инспектираха кутиите и сандъците, вдигайки ужасни облаци прах, но не намериха нищо по-интересно от плесенясали стари дрехи, купчини от вестници, сортирани, подредени и овързани с канап. Пендъргаст претърси едно старо сандъче за инструменти и извади отвертка, която пъхна в джоба си.

— Да проверим двете кули – каза той, изтупвайки праха от черния си костюм с явно отвращение. – След това ще се заемем със запечатаната стая.

Кулите бяха ветровити колони от вити стълбища и складови ниши, пълни с паяци, изпражнения на плъхове и купчини пожълтели стари книги. Стълбището на всяка кула свършваше в малка стая-наблюдателница с прозорци като бойници, гледащи надолу към пронизваната от светкавици гора. Д’Агоста усети, че нетърпението му нараства. Къщата, както изглежда, не можеше да им предложи друго, освен лудост и загадки. Защо Хелън Пендъргаст беше идвала тук – ако изобщо е идвала?

Като не намериха нищо интересно в кулите, те се върнаха към главната къща и затворената врата. Когато Д’Агоста вдигна фенерчето, Пендъргаст измъкна два дълги винта. Той натисна бравата, отвори вратата и влезе вътре. Д’Агоста го последва – и почти се олюля назад от изненада.

Това беше като да влезеш във вътрешността на яйце на Фаберже. Стаята не беше голяма, но Д’Агоста си помисли, че е като бижу – пълна със съкровища, които блестяха с вътрешно сияние. Прозорците бяха заковани с дъски отвън и с опънат брезент, затваряйки интериора почти херметически, всяка повърхност така любовно излъскана, че дори едно десетилетие изоставяне не бе успяло да затъмни блясъка. Картини покриваха всеки квадратен сантиметър от стената, а интериорът беше натъпкан с великолепни, ръчно изработени мебели и скулптури, подът – застлан с поразителни килими, върху парчета черно кадифе бяха подредени искрящи бижута.

В средата на стаята стоеше един-единствен диван, тапициран с красива светлокафява кожа, в която беше вдълбана удивителна каскада от абстрактни флорални шарки. Ръчно направените линии бяха толкова сръчно и артистично оформени, с такъв замах, толкова хипнотично красиви, че Д’Агоста не можеше да откъсне очи от тях. А освен това и други предмети в стаята крещяха за вниманието му. Няколко фантастични скулптури на удължени глави, изрязани в екзотично дърво, стояха отстрани до редица изящни бижута от злато, скъпоценни камъни и сияещи черни перли.

Д’Агоста прекоси стаята мълчаливо, не успявайки да фокусира вниманието си върху нито една вещ, преди възхитата, породена от току-що видяното чудо, поне малко да се отдръпне. Върху една маса стоеше колекция от малки, ръчно направени книги в елегантни кожени подвързии със златни орнаменти. Д’Агоста взе една и я разлисти, откривайки вътре ръчно написани с красив почерк стихотворения, подписани и датирани от Карен Дуейн. Тъканите вълнени килими бяха застлани в няколко слоя върху пода и разкриваха толкова колоритни и поразителни геометрични шарки, че заслепяваха окото. Той обходи с фенерчето стените наоколо, възхищавайки се на картините, на сияещите от живот пейзажи, на горските поляни около къщата, старите гробища, ослепителните натюрморти и на дори още по-странните пейзажи и фантасмагории. Д’Агоста отиде до най-близката и присви очи, плъзгайки лъча на фенерчето по нея – установявайки, че тя е подписана с М. Дуейн в долния край.

Пендъргаст застана до него мълчалив.

— Мелиса Дуейн – промърмори той. – съпругата на писателя. Изглежда тези платна са нейни.

— Всичките? – Д’Агоста плъзна светлината по другите стени на малката стая. Нямаше картина в черна рамка, всъщност изобщо нямаше никакви картини.

— Боя се, че не е тук.

Д’Агоста бавно смъкна фенерчето. Осъзна, че е дишал плитко и учестено и че сърцето му препуска. Беше странно – повече от странно.

— Що за място е това, по дяволите? И как е останало така, без да бъде ограбено?

— Градът пази добре тайните си. – Сребристите очи на Пендъргаст се стрелнаха, обхващайки всичко, а върху лицето му се изписа изражение на съсредоточеност. Бавно, още веднъж, той прекоси стаята и спря до масата с ръчно изработените книги. Прехвърли ги една по една, прелисти страниците и ги върна обратно. После излезе от стаята и тръгна по коридора към стаята на дъщерята. Д’Агоста го последва и влезе точно в момента, когато Пендъргаст разглеждаше лавицата с еднакво подвързани червени томове. Тънката му ръка се протегна и смъкна последната. Той прелисти страниците; всички бяха черни. Пендъргаст я върна обратно и извади предпоследната в редицата. В тази нямаше нищо, освен хоризонтални линии, начертани явно с линия, толкова гъсто, че всяка страница изглеждаше почти черна от тях.

Пендъргаст избра следващата книга, прехвърли я и нея, откривайки още гъсти линии и някакви груби, ченгелообразни, детски скици в началото. Следващият том съдържаше разбъркани драсканици с несигурна ръка, които се издигаха и спускаха по страницата.

Агентът започна да чете гласно, наслуки, проза, написана в поетични строфи.

Пендъргаст прелисти няколко страници. Бълнуванията продължаваха, докато изглежда се разтвориха в несвързани думи и нечетливи драсканици. Той замислено върна книгата обратно и измъкна друга, много по-напред в редицата, отваряйки я по средата. Д’Агоста видя уверени линии и дори написано, очевидно от момиче, със завъртулки на цветенца и смешни лица в полетата и „и-та“, които бяха оградени с безброй точици.

Пендъргаст прочете на глас датата.

Д’Агоста пресметна бързо наум.

— Това трябва да е било шест месеца преди посещението на Хелън – каза той.

— Да. Когато семейство Дуейн още са били нови в Сънфлауър. – Пендъргаст прелисти написаното, сканирайки редовете бързо, накрая спря на един абзац и го прочете на глас:

— Типична гимназистка – намръщи се Д’Агоста.

— Може би малко по-проницателна от повечето. – Агентът продължи да прелиства нататък. Той спря рязко на една страница, написана няколко месеца по-късно. – Ах! – възкликна той с внезапен интерес в гласа и започна да чете:

— Папагал – промърмори Д’Агоста. – Хм, какви са шансовете за това?

Пендъргаст запрелиства страниците, сега още по-бавно, докато не стигна края на книгата. Взе следващия том и се зае методично да проучва датите на записванията – докато стигна до една. Д’Агоста чу кратко поемане на въздух.

— Винсънт, тук е писала на девети февруари – деня, в който Хелън ги е посетила.

Пендъргаст затвори дневника и го пъхна в джоба на сакото си. В този миг една светкавица освети черните дървета зад прозореца и тежък тътен разтърси къщата.

— Невероятно – каза Д’Агоста. – Хелън е откраднала папагала. Точно както е откраднала онези препарирани папагали на Одюбон. Какво си е мислила, че прави, по дяволите?

Пендъргаст не каза нищо.

— Виждал ли си някога папагала? Тя донесе ли го в „Пенумбра“?

Пендъргаст поклати глава безмълвно.

— Ами тази научна лаборатория, за която е говорила?

— Тя нямаше лаборатория, Винсънт. Тя работеше в „Доктори с крила“.

— Имаш ли някаква представа какво е правила?

— За пръв път в живота си не знам какво да мисля.

Проблесна нова светкавица и освети лицето на Пендъргаст, с израз на пълен шок и неразбиране.