Трескави сънища

37.

Завиха по Александър драйв, после взеха безплатната автострада към междущатско шосе 10 и моста „Хорас Уилкинсън“. Д’Агоста се отпусна доволно в седалката си. Широката Мисисипи се вълнуваше долу под тях, мрачна под оловното небе.

— Смяташ, ли че е това? – попита Д’Агоста. – „Черната рамка“?

— Абсолютно.

От моста навлязоха в истинския Батон Руж. Беше в средата на следобеда и трафикът беше умерен. Пелени от дъжд обливаха предното стъкло, а по покрива трополяха тежки капки. Пътуващите на юг коли изоставаха една по една след тях. Отминаха изхода за прехвърляне на междущатско шосе 12, когато Д’Агоста се размърда неспокойно. Не искаше да таи излишни надежди. Но може би – само може би – това означаваше, че може да види Лора Хейуърд много по-скоро, отколкото предполагаше. Разговорите с нея всяка нощ помагаха, разбира се, но не заместваха…

— Винсънт – каза Пендъргаст. – Погледни в огледалото за обратно виждане, ако обичаш.

Д’Агоста го направи. В началото не видя нищо необичайно в редицата от коли зад тях. Но после, когато Пендъргаст смени платната, забеляза друга кола – четири, може би пет коли след тях – да прави същото. Беше последен модел седан, тъмносин или черен; заради дъжда беше трудно да се каже.

Пендъргаст леко ускори, отмина няколко коли, после се върна в първоначалното платно. Минута или две по-късно тъмният седан направи същото.

— Виждам го – промърмори Д’Агоста.

Продължиха така известно време. Колата не се откъсваше от тях, стараеше се да не се забелязва прекалено.

— Мислиш ли, че е мениджърът? – попита Д’Агоста. – Мистър Бона?

Пендъргаст поклати глава.

— Този приятел тук ни следваше още от тази сутрин.

— Какво ще правим?

— Ще изчакам да стигнем покрайнините на града. Тогава ще видим. Локалните пътища могат да се окажат полезни.

Минаха покрай Мола на Луизиана, покрай няколко парка и кънтри клубове. Градският пейзаж отстъпи на разпръснато застроени предградия и накрая премина в ниви. Д’Агоста извади Глока си и вкара един патрон в цевта.

— Запази го като последно средство – каза Пендъргаст. – Не можем да рискуваме да повредим картината.

А да повредим себе си? – помисли си Д’Агоста. Той погледна в огледалото за обратно виждане, но не можа да види тъмния седан. Бяха отминали изхода за Соренто, трафикът продължи да изтънява.

— Ще го сгащим ли? – попита Д’Агоста.

— Предпочитам да го пуснем – отвърна Пендъргаст. – Ще се изненадаш на какво е способен един стар ролс.

— Да, вярно…

Пендъргаст натисна педала за газта и завъртя рязко волана надясно. Ролсът се изстреля напред, забележителна реакция за толкова голяма кола, после пресече две платна на трафика и взе завоя на изхода, без да намалява скоростта.

Д’Агоста се наклони към пасажерската врата. Погледна в огледалото за обратно виждане отново и видя, че „опашката“ им ги е последвала, засичайки един камион, и сега се носи по разклонението за изхода след тях.

Достигайки основата на наклона, Пендъргаст профуча покрай знака за спиране и мина на шосе 22 с изскърцване на гуми, като задницата на колата занесе под ъгъл от сто и двайсет градуса. С ловко завъртане Пендъргаст премина в правилната лента и после отново натисна газта. Тежката кола се отскубна напред, задминавайки един бояджийски ван, един буик и транспортиращ раци камион. Отзад ги сподири сърдит хор от клаксони.

Д’Агоста погледна през рамо. Седанът ги настигаше, изоставяйки всеки опит за прикриване.

— Продължава да се приближава – каза той.

Пендъргаст кимна.

Като ускориха още, те пресякоха малък търговски район – на три пресечки от магазини за селскостопански инструменти и железарски стоки, отминавайки ги като малки спирки. Напред редица от крушки маркираше пресечката на шосе 22 с магистралата за летището. В момента я пресичаха няколко превозни средства, задните им светлини образуваха вълнообразни плътни потоци. Те прелетяха над железопътни релси, ролсът за миг се отдели от земята и се озова до кръстовището. В този момент светофарът светна жълто, а след това – червено.

— Исусе – промърмори Д’Агоста, като се хвана по-здраво за дръжката на пасажерската врата.

Като включи фаровете и натисна клаксона, Пендъргаст се вряза в една лента между колите отпред и насрещния трафик. Надигна се нов хор от клаксони, когато профучаха през хлъзгавото от дъжда кръстовище, избягвайки на косъм един автовоз, който тъкмо влизаше в кръстовището. Пендъргаст не отлепяше крака си от педала за газта и стрелката сега трептеше отвъд стотното деление.

— Може би трябва да спрем и да пресрещнем приятелчето – каза Д’Агоста. – Да го попитаме за кого работи.

— Колко скучно. Освен това знаем за кого работи.

Те профучаха покрай една кола, после покрай втора и трета, отминавайки ги като неподвижни размазани петна на пътя. Сега трафикът бе останал зад тях и пътят напред бе празен. Къщи, търговски сгради и тъжно изглеждащи гостилници или бакалии отстъпиха, когато навлязоха в блатистите равнини. Група миртови дървета, мрачни пазители под тъмносивото небе, отминаха бързо. Чистачките на предното стъкло извършваха равномерните си движения. Д’Агоста си позволи да отхлаби хватката около дръжката над вратата и да се отпусне малко.

Той погледна отново през рамото си. Всичко беше чисто.

Не – не, не беше. Измежду неясните силуети на колите зад тях се открояваше една. Беше тъмният седан, далече назад, но бързо ги настигаше.

— По дяволите! – изруга Д’Агоста. – Минал е през онова кръстовище. Упорито копеле.

— Притежаваме онова, което той иска – каза Пендъргаст.

— Няма друга причина, която да го кара да ни гони.

Пътят се стесни и те навлязоха по-дълбоко в мочурливите равнини. Д’Агоста продължи да следи какво става зад тях, докато преодоляваха един дълъг, ужасен завой. Когато седанът изскочи зад извивката и високите папури, той усети, че колата забавя.

— Сега е моментът да… – започна той.

Внезапно ролсът сви рязко на една страна. Като едва не падна отзад, Д’Агоста се помъчи да се намести отново на седалката. Бяха отбили и се носеха по тесен, изровен път, който се виеше в гъстото мочурище. Една мръсна, нащърбена табелка съобщаваше:

Колата подскачаше рязко от едната на другата страна, докато преодоляваха калния участък. В един момент Д’Агоста беше изхвърлен към вратата; в следващия излиташе от седалката си и единственото, което го пазеше да не блъсне главата си в тавана, беше предпазният колан. Още една минута, помисли си той мрачно, и ще разбием и двете оси. Осмели се да хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, но пътеката беше толкова лъкатушна, че не позволяваше да се види на повече от сто ярда зад тях.

Напред служебният път се стесни още и се разклони. Много по-тесни и по-неравни пътеки тръгваха от него и вървяха право напред, отстрани на блатисто езеро, отстрани на което беше опъната верига от стоманени брънки, маркирана от знак:

Вместо да забави за завоя, Пендъргаст натисна газта.

— Хей, стой! – извика Д’Агоста, когато се насочиха право към пътеката. – Исусе мили…

Преминаха през оградата със звук, подобен на изстрел от пушка. Ято бели чапли, лешояди и патици се вдигна с възмутен крясък и грак от околните, покрити с жълта вода поля и плешиви кипариси. Голямата кола се накланяше наляво, после надясно отново и отново, замъглявайки гледката на Д’Агоста и карайки зъбите му да чаткат. Забиха се във висока туфа треви, големите стебла се разтваряха пред тях със странен джвакащ звук.

Д’Агоста беше участвал в изправящи косата преследвания с коли на времето, но не и в подобно нещо. Папурите бяха израсли толкова дебели и високи, че те можеха да виждат само на няколко метра пред себе си. Но вместо да намали скоростта, Пендъргаст се пресегна и – все още, без да намалява – включи фаровете.

Д’Агоста се помоли отчаяно, страхуваше се да откъсне очи от гледката напред дори за секунда.

— Пендъргаст, намали! – изкрещя той. – Изгубихме го! За бога, намали…

И тогава внезапно излязоха от тревата. Колата продължи по едно нанагорнище и те изплуваха, почти буквално, в откритото пространство на някакво възвишение, отрязано от дълбокото мочурище, няколко сиви постройки и оградени площи, заобиколени от езера. Едва сега, с повишена видимост и ориентири, Д’Агоста наистина осъзна колко бързо се бяха движили. Една голяма, очукана табела, килната на една страна, гласеше:

Ролсът удари земята, раздруса се и изхвърча напред; Пендъргаст внезапно наби спирачки, колата се плъзна по неравния двор. Очите на Д’Агоста се завъртяха от табелката към една разнебитена дървена барака напред, покрита с гофрирана ламарина, чиито прилични на хамбар врати зееха отворени. Върху табелка на прозореца пишеше „Консервна фабрика“. Той осъзна, че няма начин да успеят да спрат навреме.

Ролсът се блъсна в хамбара; последвалото принудително намаляване на скоростта залепи отново Д’Агоста към кожената седалка; най-после спряха. Над тях се кълбеше огромен облак прах. Когато способността му за виждане се възстанови в известна степен, той установи, че ролсът се е забил в купчина огромни пластмасови контейнери за месо, разкъсвайки дузина от тях. Три накиснати в саламура, одрани алигатора се бяха размазали по капака и предното стъкло на колата, бледорозово от ивиците белезникава мазнина.

Настъпи миг на странно забавяне. Пендъргаст погледна през стъклото – покрито с капки дъжд, парчета блатна трева, испански мъх и изпражнения на влечуго – след което се обърна към Д’Агоста.

— Това ме подсеща – каза той, когато двигателят изсъска и изпърпори – че някоя вечер наистина трябва да помолим Морис да направи неговото прочуто алигаторско etouffee[28]. Предците му са от поречието на Ачафалайя и той знае изумителна рецепта, която ни е приготвял на времето.