Трескави сънища

69.

Блатото Блек Брейк

Лъскава луна се издигаше сред масивните дънери на плешивите кипариси, разпръсквайки бледа светлина през стъмненото блато. Прожекторът на лодката хвърли един лъч в заплетения гъстак от дървета и други растения напред, осветявайки от време на време чифт блестящи очи. Хейуърд знаеше, че повечето очи са на жаби, но въпреки всичко имаше чувството, че става все по-призрачно. Дори странните истории, които бе чувала в детството си за Блек Брейк да бяха легенди, тя знаеше, че мястото изобилства от достатъчно алигатори и отровни змии. Тя оттласна лодката напред, плувнала в пот, избутвайки пръта от средата назад. Ризата на Лари се триеше грубо в голата й кожа и от това я сърбеше. Пендъргаст лежеше на предната палуба с разгърнати карти и ги проучваше напрегнато на светлината на фенерчето си. Беше дълго, бавно пътуване, пълно с глухи разклонения, фалшиви канали и старателна навигация.

Пендъргаст насочи лъча към водата и пусна малко пръст от една чаша през борда, проверявайки течението.

— Километър и половина или дори по-малко – промърмори той, връщайки се обратно към картите.

Тя потопи пръта, натисна назад към кърмата, изтегли го нагоре, насочи го напред и го заби в тинестото дъно отново. Имаше чувството, че се дави в зеленикаво-черната джунгла, която ги заобикаляше.

— Какво ще правим, ако лагерът го няма?

Никакъв отговор. Луната се издигна по-високо и Хейуърд вдиша дълбокия, влажен, благоуханен въздух. В ухото й влезе един комар и забръмча яростно. Тя го смачка.

— Право напред е последният канал за теглене на трупи – каза Пендъргаст. – Отвъд него лежи последният разтег от блатото преди Спениш Айлънд.

Лодката заби нос в туфа изгнили водни зюмбюли, киселата миризма на растенията се издигаше от водата и ги обгръщаше.

— Угасете прожектора, моля, и включете само габаритите на носа – каза Пендъргаст. – Нали не искаме да ги алармираме за приближаването си?

Хейуърд изключи осветлението.

— Наистина ли мислите, че там има от „тях“?

— Напълно съм сигурен, че там има нещо. Защо положиха толкова усилия да ни спрат?

Когато очите й привикнаха, Хейуърд се изненада колко е светло в блатото под пълната луна. Напред между дънерите на дърветата можа да види ивица блестяща вода. След миг лодката се плъзна в канала, сега наполовина обрасъл с водна леща и зюмбюли. Клоните на кипарисите се сплитаха над главите им, оформяйки тунел.

Внезапно лодката спря. Хейуърд се наклони напред, използвайки пръта, за да се задържи устойчиво.

— Натъкнахме се на нещо под повърхността – каза Пендъргаст. – Може би корен или паднал клон. Вижте дали не можете да прокарате пръта около него.

Хейуърд се облегна с цялата си тежест върху пръта. Кърмата се завъртя, удряйки се силно в един кипарисов дънер. Водният съд потрепера и се залюля, после се освободи от препятствието. Когато Хейуърд се наведе, подготвяйки се да върне лодката отново в канала за теглене на трупи, тя видя нещо дълго, блестящо и черно да се смъква от клоните над главите им и да пада върху раменете й. То се плъзна по кожата на врата й, студено и сухо, и тя едва се сдържа да не извика от изненада и отвращение.

— Не мърдайте – произнесе Пендъргаст. – Дори мускул.

Тя изчака, заставяйки се да стои неподвижна, докато агентът пристъпи бавно към нея, после спря и се опита да запази равновесие върху купчината пушки на дъното на лодката. После ръката му се изстреля напред, сграбчи дебелата, извиваща се твар от раменете й, и я запрати далеч с всичка сила. Хейуърд се обърна и видя змията да прелита, гърчейки се, във въздуха, преди да цопне във водата отзад.

— Агкистродон писциворус – каза Пендъргаст мрачно. – Отровна блатна мокасина.

Кожата й изтръпна и противното усещане за хлъзгане отказваше да се махне. Тя си пое дълбоко дъх, потрепера и хвана пръта. Влязоха отново в канала и продължиха по-навътре в дивата растителност. Пендъргаст се огледа, после се върна към картите. Докато гребеше, Лора не преставаше да хвърля по едно око на клоните отгоре. Комари, жаби, змии – единственото нещо, на което още не беше попадала, беше алигатор.

— Може би трябва да слезем от лодката и да продължим нататък пеша – промърмори Пендъргаст. – Напред може да се появят препятствия. – Той се консултира с картата и отново се огледа.

Хейуърд си помисли за алигаторите. Пеша. Страхотно.

Тя заби пръта и даде нов тласък на лодката. Внезапно Пендъргаст се хвърли върху нея, хващайки я за кръста, и двамата се прекатуриха през планшира на лодката в черната вода. Тя се изправи под водата, твърде изненадана, за да се бори, краката й потъваха в тинята отдолу. Когато се оттласна и главата й се появи над повърхността, чу залп от изстрели.

Чу се металически звън, когато един куршум улучи двигателя и избухна пламък. Зън! Зън! Куршумите идваха от тъмнината от дясната й страна.

— Вземете оръжие – прошепна в ухото й Пендъргаст.

Тя хвана планшира и като изчака стрелбата да прекъсне, се надигна и грабна най-близкото оръжие – тежка пушка, – след което се смъкна обратно назад. Повторен залп разтърси лодката, няколко куршума удариха двигателя. Тънки езичета огън тръгнаха по дъното; явно горивната уредба беше улучена.

— Не отвръщайте на огъня! – прошепна Пендъргаст и я избута. – Идете от другата страна на лодката, насочете се към далечната страна на канала и се прикрийте.

Като отчасти плуваше, отчасти газеше през водата, тя държеше главата си колкото е възможно по-ниско. Горящата лодка избухна в пламъци зад тях, хвърляйки жълт блясък по водата. Чу се глуха експлозия и тя усети силната вълна от експлозията да я залива. Нощта изригна огнена топка от оранжево и черно. Последва серия от по-слаби експлозии от горящата купчина огнестрелни оръжия.

Внезапно наоколо полетяха куршуми, пръскайки вода във всички посоки.

— Забелязани сме – каза Пендъргаст бързо. – Потопете се и плувайте!

Хейуърд си пое дълбоко въздух, гмурна се под водата и с вдигната в едната ръка пушка започна да се изтласква напред към влажния мрак. Когато стъпалата й потъваха в тинята, тя усещаше твърди – а понякога и не толкова твърди – предмети, а от време на време и хлъзгавото изплъзване на риба. Опита се да не мисли за водните мокасини или за нутриите, както и за двайсетсантиметровите пиявици и всички останали твари, от които гъмжеше блатото. Можеше да чуе свистенето на куршуми, които дупчеха водата около нея. Дробовете й горяха. Тя се изправи, пое си въздух и се потопи отново.

Водата изглеждаше като жива от плясъка на куршумите. Нямаше представа къде е Пендъргаст, но продължи да се движи, показвайки глава на всяка минута, за да глътне въздух. Тинята под краката й започна да се покачва. Скоро вече пълзеше в ставащата все по-плитка вода; дърветата в далечния край на канала се издигаха като неясни сенки. Стрелбата стана по-накъсана.

Тя се измъкна на хлъзгавия бряг, претърколи се по гръб сред зюмбюлите, опитвайки да си поеме дъх. Беше цялата покрита с тиня. Беше се случило толкова бързо, че нямаше време да мисли. Този път не бяха селяните край блатото, беше напълно сигурна. Изглежда стрелецът беше сам. Някой, който знаеше, че ще дойдат и е имал време да се подготви.

Тя се осмели да погледне наоколо, но Пендъргаст не се виждаше никъде. Прегърнала пушката с една ръка, полупълзейки, полугазейки през плитката вода, Лора хлътна в прикритието на дърветата. Хвана един стар, прогнил кипарисов дънер и се настани зад него. В този момент чу слаб плясък. Едва не извика, мислейки, че е Пендъргаст, когато един прожектор рязко продължи в канала, осветявайки блатото от лявата й страна.

Тя се наведе надолу, опита се да се смали колкото е възможно повече зад дънера. Бавно, с върховна предпазливост премести пушката пред себе си. Беше покрита с тиня. Разклати я леко, за да я освободи от тинята, после я вдигна и я опипа по дължина, опитвайки да разбере каква точно е. Тежка, с октагонална цев, голям калибър. Изглежда беше 0.45-70, модерно копие „Уинчестър“ на стар „Браунинг“ – което означаваше, че вероятно ще стреля въпреки потапянето във водата. В патронника би трябвало да има между четири и девет патрона.

Лъчът на прожектора навлезе между дърветата, сканирайки блатото. Стрелбата беше спряла, но светлината се приближаваше.

Би трябвало да стреля по светлината. Това беше всъщност единствената й мишена, при положение, че нищо друго не можеше да се види. Като се придвижи бавно и тихо, тя вдигна пушката, изтръсквайки останалата вода. С безкрайно внимание запъна ударника и усети един патрон да се хлъзва в патронника. Дотук добре. Светлината сега се виждаше съвсем ясно, движеше се бавно покрай канала. Тя вдигна оръжието да се прицели, но в този миг усети ръка върху рамото си.

Като потисна вика в гърлото си, тя се смъкна долу.

— Не стреляйте – каза Пендъргаст с почти беззвучен глас. – Може да е клопка.

Лора преглътна изненадата си и кимна.

— Вървете след мен. – Пендъргаст се обърна и изпълзя в реката, Хейуърд направи същото. Луната в момента бе скрита зад облаци, но гаснещият блясък от горящата лодка им позволяваше да виждат наоколо. Малкият канал се стесни и скоро пресякоха тинестото пространство, покрито само с трийсетина сантиметра вода след отлива. Лъчът го претърси, движейки се към тях. Пендъргаст спря и си пое дълбоко дъх, като се потопи във водата, доколкото е възможно. И той като нея бе покрит с тиня. Хейуърд го следваше, почти заровила лице в калта. Светлината спря точно над тях. Тя се напрегна в очакване на изстрел, но такъв нямаше.

Когато прожекторът отмина, се изправи. Отвъд плитчината можа да види масивна група от мъртви кипарисови дънери и прогнили пънове. Пендъргаст тръгна точно нататък. Хейуърд зацапа след него и само след минута бяха заели позиция.

Тя бързо изплакна и почисти оръжието си. Пендъргаст измъкна своя „Лес Байер“ от кобура му и направи същото. Работеха бързо и тихо. Лъчът се върна, този път по-близко, движеше се право към тях.

— Откъде знаехте, че е клопка? – прошепна Хейуърд.

— Прекалено очевидно е. Тук има повече от един стрелец – чакаха ни да стреляме по светлината.

— А сега какво ще правим?

— Ще чакаме. Тихо. Неподвижно.

Светлината изгасна и настъпи мрак. Пендъргаст се сви зад лабиринта от дънери, спокоен, неразгадаем.

Тя се ослуша напрегнато. Чу се плясък и шумолене в нощта, сякаш идеше от всички посоки. Животните се раздвижиха, наскачаха жаби. А може би бяха хора?

Горящата лодка най-после потъна, разлетият бензин изгасна внезапно, потапяйки блатото в студен, измамен мрак. Продължиха да чакат. Лъчът светна отново, сега дори по-близо.