Трескави сънища

77.

— Един момент само – каза Пендъргаст. – Преди да стреляте, бих искал да поговоря с вас за минутка. Насаме.

Слейд вдигна очи към него. Големият пистолет изглеждаше почти като играчка във възлестия му юмрук. Той застана до стойката на системата.

— Защо?

— Има нещо, което трябва да знаете.

Слейд го гледа известно време.

— Ама че негостоприемен домакин съм бил. Заповядайте в офиса ми.

Джун Броуди се опита да възрази, но Слейд, с мах на оръжието, направи знак на Пендъргаст да мине през вратата.

— Първо гостите – рече той.

Пендъргаст хвърли предупредителен поглед на Хейуърд, след което изчезна в тъмния правоъгълник.

Коридорът беше облицован с кедър, боядисан отгоре в сиво. Поставени в ниши лампи на тавана хвърляха бледи, симетрични езерца от светлина върху плюшените килими с неопределен цвят. Слейд се движеше бавно след Пендъргаст, количката със системата не издаваше шум, когато завиха.

— Последната врата вляво – каза той.

Стаята, която служеше за офис на Слейд, на времето е била игрална зала на къщата. На стената висеше мишена за дартс, имаше група столове и две маси, избутани до стените, оформени отгоре за игра на табла и шах. Масата за билярд отзад явно служеше за бюро на Слейд: филцовата й повърхност беше празна, като се изключат грижливо сгънатите кърпички, едно списание с кръстословици, учебник по висша математика и още няколко млатила[33], чиито накрайници се бяха нацепили от постоянната употреба. Няколко много стари билярдни топки, напукани, лежаха изоставени в една дупка. Мебелите бяха малко: голямата стая беше подчертано гола. Пред прозорците бяха спуснати плътно тънки завеси. Помещението беше тихо като гробница.

Слейд затвори вратата изключително грижливо.

— Седнете.

Пендъргаст издърпа един стол от плетена ракита и го сложи на дебелия килим пред масата. Слейд избута стойката със системата зад масата и седна много внимателно на единствения свободен стол. Стисна банката за интравенозно вливане, очите му примигнаха, когато морфинът нахлу в кръвния му поток, въздъхна, след което насочи отново оръжието към Пендъргаст.

— Добре-е-е… — каза той с все още шепнещ и бавен глас. – Кажете каквото имате да казвате, че да ви изпратя най-после куршума в главата. – Той се усмихна слабо. – Тук ще се изцапа, разбира се. Но Джун ще почисти. Бива я да почиства мръсотиите ми.

— Всъщност – подзе Пендъргаст, – вие няма да ме застреляте.

Слейд предпазливо се изкашля.

— Няма?

— Точно затова исках да говоря с вас. Вие ще се застреляте сам.

— Ха, защо ще искам да го правя?

Вместо да отговори, Пендъргаст стана и отиде до часовника-кукувичка, който стоеше на едната стена. Той дръпна противотежестите, нагласи времето на дванайсет без десет, след това перна махалото с нокът да го задейства.

— Единайсет и петдесет? – каза Слейд. – Това не е течното време.

Пендъргаст отново седна. Слейд чакаше. Тиктакането на часовника започна да пълни тишината. Слейд сякаш леко се вцепени. Устните му започнаха да мърдат.

— Ще се убиете, защото справедливостта го изисква – каза Пендъргаст.

— За да ви обезщетя, предполагам.

— Не. За да ми попречите.

— Няма да се самоубия – произнесе Слейд високо, първите думи, които бе казал, без да шепне.

— Надявам се да не го направите – каза Пендъргаст и издърпа две билярдни топки от дупката в ъгъла. – Виждате ли, аз искам да живеете.

Слейд изсумтя:

— В думите ви няма никакъв смисъл. Дори за луд човек.

Пендъргаст започна да премята топките в едната си ръка, като потракваше с тях.

— Спрете – изсъска Слейд и започна да примигва. – Това не ми харесва.

Пендъргаст заблъска топките една в друга още по-шумно.

— Бях планирал да ви убия. Но сега, след като видях в какво състояние сте, осъзнах, че най-жестокото нещо, което мога да ви причиня, е да ви оставя да живеете. Лечение няма. Страданията ви ще продължат, с годините немощта ви само ще се засилва, умът ви ще запада все повече, докато накрая напълно рухне. Смъртта би била освобождение.

Слейд бавно поклати глава, устните му се изкривиха, от тях се откъснаха глухите звуци от накъсани думи. Той изпъшка, нещо като израз на физическа болка, и стисна отново банката с морфина.

Пендъргаст бръкна в джоба си, извади тънка тубичка, наполовина пълна с черни гранули. Изсипа малка редичка от гранулите в края на билярдната маса.

Действието изглежда върна Слейд обратно в реалността.

— Какво правите?

— Винаги си нося малко активен въглен. От полза е при толкова много полеви тестове – като учен би трябвало да го знаете. Но той си има и своите естетически качества, също така. – От друг джоб Пендъргаст извади запалка и бързо запали единия край на редичката от гранули. – Димът, например, който изпуска, се вие нагоре в такива красиви ефирни воали. И миризмата съвсем не е неприятна.

Слейд се облегна рязко назад. Вдигна пистолета, който беше отпуснал надолу към пода, и отново го насочи към Пендъргаст.

— Изгасете това.

Пендъргаст го игнорира. Пушекът се издигна в неподвижния въздух, като се извиваше и къдреше. Той се облегна в стола си, карайки го да се залюлее леко, и старата ракита изскърца. После започна да почуква една в друга билярдните топки.

— Видите ли, аз разбирам – или поне се предполага, че разбирам – какво представлява вашето страдание. Но до сега никога не съм си представял колко ужасно всъщност е да се изтърпи. Всяко пропукване, щракане, почукване и изскърцване връхлита в мозъка ви. Чуруликането на птиците, слънчевата светлина, миризмата на пушека… Да бъдеш изтезаван от всяко незначително нещо, пренесено в мозъка ти от петте сетива, да живееш на ръба, да бъдеш смазван всяка минута от всеки час всеки ден. Да знаеш, че нищо не може да се направи, съвсем нищичко. Дори вашите уникални, ах! – отношения с Джун Броуди не могат да ви осигурят нищо, освен временно разсейване.

— Съпругът й изгубил „пакета“ си в „Пустинна буря“ – каза Слейд. – Отнесен бил от самоделно направен експлозив. Намесих се да запълня празнината, тъй да се каже.

— Колко мило от ваша страна – каза Пендъргаст.

— Спестете си моралните упреци. Не са ми нужни. Впрочем, чухте Джун. – Лудостта, която проблясваше в очите му изчезна и сега той изглеждаше почти сериозен. – Работим по лечението.

— Видяхте какво се случи със семейство Дуейн. Вие сте биолог. Знаете толкова добре, колкото и аз, че няма надежда за изцеление. Мозъчните клетки не могат да бъдат заменени или да се появят нови. Уврежданията са трайни и необратими. Знаете го!

Слейд сякаш се бе отнесъл отново, устните му се движеха все по-бързо и по-бързо, съскането на въздуха от белите му дробове звучеше като спукана гума, и той повтаряше една и съща дума:

— Не! Не, не, не, не!

Пендъргаст го гледаше, полюлявайки се в стола си, билярдните топки се движеха все по-бързо в ръката му и тракането изпълваше въздуха. Часовникът тикташе, пушекът се виеше.

— Не мога да не отбележа – каза Пендъргаст, – как всичко тук е било нагласено да премахва всеки външен сетивен импулс. Застлан с килим под, изолирани стени, неутрални цветове, проста мебелировка, хладен въздух, сух и лишен от миризма, по всяка вероятност минал през хепа филтър.

Слейд изскимтя, устните му едва помръдваха в маниакална, беззвучна реч. Той вдигна млатилото и се удари с все сила.

— И дори всичко това, потискащите дразненията удари на това млатило, лекарствата, както и постоянното вливане на морфин, не са достатъчни. Въпреки тях сте в постоянна агония. Чувствате пода с краката си, усещате с гърба си облегалката на стола, виждате всичко в тази стая. Чувате гласа ми. Връхлитат ви хиляди други неща, които дори не мога да изброя – защото моето съзнание несъзнателно ги филтрира. Вие, от друга страна, не можете да ги изключите. Нито едно от тях. Чувате билярдните топки! Гледате внимателно извивките на пушека! Чувате неумолимото изтичане на времето.

Слейд започна да трепери в стола си.

— Ненененененененеие-е-е-е-е! — отрони се от устните му като една безкрайна дума. От ъгълчето на устата му потече слюнка и той я отхвърли с яростно дръпване на главата.

— Питам се – какво ли трябва да чувствате, когато ядете? – продължи Пендъргаст. – Сигурно е ужасно, силният вкус на храната, влажната й текстура, миризмата и формата й в устата ви, начинът, по който се плъзга надолу в хранопровода… Затова ли сте толкова слаб? Без съмнение не сте се наслаждавали на храна или напитка – говоря за истинска наслада – от десетилетие. Вкусът е просто поредно нежелано усещане, от което не можете да се избавите. Обзалагам се, че тази система тук не е само за морфин, тя е и за интравенозно хранене, нали така?

— Ненененененене-е-е-е-е… – Слейд се пресегна сковано за млатилото и го пусна обратно на бюрото. Пистолетът трепереше в ръката му.

— Вкусът на храна – сочен, узрял камамбер, хайвер от белуга, пушена есетра, дори най-обикновените яйца, препечена филийка и конфитюр – би бил непоносим. Може би единствено бебешката храна от най-баналния вид, без захар или подправки, или каквато и да е консистенция, поднесена с телесна температура, би била търпима. При специални условия, естествено. – Пендъргаст поклати глава съчувствено. – Освен това не можете да спите – така ли е? С всички тези бушуващи усещания, които се тълпят във вас. Мога да си го представя: лежите в леглото и чувате и най-леките шумове: дървоядите, биенето на сърцето ви в ушите, скърцането на къщата, притичването на мишката. Дори със затворени очи зрението ви предава, защото тъмнината има собствен цвят. Колкото по-тъмна е стаята, толкова повече неща виждате да минават пред очите ви. И всичко – всичко – ви притиска едновременно, непрекъснато и безкрайно.

Слейд изпищя, затисна ушите си с приличните си на щипки ръце и цялото му тяло се разтресе неконтролируемо, системата се залюля напред-назад с тракане и дрънчене. Звукът разкъса тишината, изненадващо силен, и Слейд се сгърчи.

— Ето защо сам ще се убиете, господин Слейд – каза Пендъргаст. — Защото можете. Аз ви дадох средството, с което да го направите. В ръцете.

— Пфу-у-у-у! – изкрещя Слейд като се гърчеше; измъчените движения на тялото му сякаш се захранваха от собствените му викове.

Пендъргаст се заклати в стола си по-бързо, столът скърцаше, топките се блъскаха в ръката му все по-бързо и по-бързо.

— Мога да го направя по всяко време! – извика Слейд. – Защо да го правя сега? Сега, сега, сега, сега, сега?

— Не можехте да го направите преди – възрази Пендъргаст.

— Джун има пушка – каза Слейд. – Хубава пушка, пушка, пушка.

— И без съмнение я държи заключена.

— Мога да си вкарам свръхдоза морфин! И да заспя, да заспя! – Гласът му утихна в нечленоразделни звуци, като бръмчене на машина.

Пендъргаст поклати глава.

— Сигурен съм, че Джун внимателно регулира количеството морфин, което получавате. Бих предположил, че нощем е най-тежко – като сега, когато бързо изразходвате полагаемата ви се доза морфин, без всякаква помощ пред настъпващата безкрайна нощ.

— И-и-и-и-и-й! – изкрещя Слейд отново. Див, ужасен вой.

— Всъщност, сигурен съм, че тя и съпругът й се грижат да ограничат живота ви по безброй начини. Вие не сте неин пациент – вие сте неин затворник.

Слейд поклати глава, устата му се задвижи бързо, но беззвучно.

— И при всичките й грижи – продължи Пендъргаст – всичките й лекарства, може би доста екзотичните й начини да поддържа вниманието ви – тя не е в състояние да спре тези усещания. Така ли е?

Слейд не отговори. Натисна бутона за морфин веднъж, втори, трети път, но очевидно по тръбичките не минаваше нищо. Той се отпусна напред, главата му се удари във филца на бюрото шумно, отскочи назад, устните му се свиха в спазъм.

— Обикновено гледам на самоубийството като на проява на малодушие – каза Пендъргаст. – Но във вашия случай то е единственото смислено разрешение. Защото за вас животът наистина е безкрайно по-лош от смъртта.

Слейд продължаваше да не отговаря. Той блъскаше главата си отново и отново във филца.

— Дори най-минималната сетивна информация е равнозначна на болка – продължи Пендъргаст. – Ето защо това ваше обкръжение е толкова контролирано, толкова минималистично. А аз сега въведох и нови елементи. Моят глас, миризмата на въглища, облаците дим и миризмата на пушека, скърцането на стола, звука на билярдните топки, тиктакането на часовника. Сега според мен сте като един съд, пълен до пръсване.

Той продължи, гласът му беше нисък и хипнотизиращ.

— След по-малко от половин минута кукувичката на този часовник ще извика – дванайсет пъти. Съдът ще се пръсне. Не знам точно колко на брой кукания ще сте в състояние да издържите, преди да използвате този пистолет върху себе си. Може би четири, може би пет, може би дори шест. Но знам, че ще го използвате – защото звукът на този изстрел, този последен звук, е единственото решение. Единственото избавление. Гледайте на него като на мой подарък за вас.

Слейд вдигна очи. Челото му беше червено от удрянето в масата, а очите му се въртяха в орбитите, сякаш без никаква връзка едно с друго. Той насочи ръката си с пистолета към Пендъргаст, остави я да падне надолу, после отново я вдигна.

— Сбогом, д-р Слейд – каза Пендъргаст. – А сега – само няколко секунди. Нека ви помогна и ги изброя вместо вас. Пет, четири, три, две, едно…