Във вечната гора

XI

Преди да влезе в сградата, където живееше Камий, за да смени Новия, Адамсберг разгледа очите си в огледалото за обратно виждане на колата. Добре, заключи той и се изправи. Моят поглед е по-меланхоличен.

Изкачи седемте етажа до ателието и се приближи до вратата на Камий. Отвътре се чуваха дискретни шумове, които свидетелстваха за наличието на живот. Камий се опитваше да приспи детето. Беше й обяснил как да поставя ръка на косите му, но при нея не се получаваше. В това отношение имаше голямо предимство, единственото, което му бе останало.

Затова пък откъм килера — нито звук. Относително красивият меланхоличен Нов спеше, вместо да бди над сигурността на Камий, каквато му беше мисията. Адамсберг почука на вратата, обзет от желание да му дръпне едно несправедливо конско, като се има предвид, че сънят би повалил всеки затворен в тази дупка часове наред, особено ако е меланхоличен.

Само че не. Новият веднага отвори с димяща цигара между пръстите и леко кимна в знак, че е разпознал комисаря. Не беше нито почтителен, нито притеснен. Просто се опитваше бързо да си събере мислите, както се прибира стадо в кошара. Адамсберг му стисна ръката и го загледа, без да проявява дискретност. Кротък, но не чак толкова. Запаси от енергия и гняв на дъното на очите му, които наистина бяха меланхолични. Колкото до хубостта, Данглар бе видял нещата в черно, като професионален песимист, какъвто си беше, победен още преди да е опитал да се бори. Относително красив, но по-скоро относително, отколкото красив и само при добро желание. Впрочем човекът беше съвсем малко по-висок от него. И малко по-масивен, като тялото и лицето му бяха обвити в някаква нежна материя.

— Съжалявам — извини се Адамсберг. — Пропуснах срещата ни.

— Няма значение. Казаха ми, че сте имали спешна работа.

Много добре поставен глас, лек, овладян. Приятен, относително. Новият загаси цигарата си в джобен пепелник.

— Много спешна наистина.

— Ново убийство?

— Не, настъпването на пролетта.

— Ясно — каза Новият след кратко колебание.

— Как върви дежурството?

— Безкрайно и досадно.

— Безинтересно?

— Напълно.

Чудесно, каза си Адамсберг. Имаше късмет. Човекът явно беше сляп и неспособен да отличи Камий сред хиляди други.

— Прекратяваме го. Ще ви смени екип от управлението на тринайсети район.

— Кога?

— Сега.

Новият хвърли поглед към килера и Адамсберг се запита дали не съжалява за нещо. Но не, просто тази меланхолия в погледа създаваше впечатление, че се заглежда в нещата повече от другите хора. Взе си книгите и излезе, без да се обръща, без да прояви интерес към вратата на Камий. Сляп и почти грубиянин, като си помислиш.

Адамсберг запали осветлението и седна на първото стъпало на стълбата, като покани с жест колегата си да седне до него. През годините на бурен живот с Камий бе свикнал с тази площадка и с това стълбище — всяко стъпало почти си имаше име и беше белязано с нетърпение, нехайство, невярност, мъка, съжаление, невярност, завръщане, угризения и така до безкрай.

— Колко стъпала смятате, че има това стълбище? — попита Адамсберг. — Деветдесет?

— Сто и осем.

— Така ли правите? Броите стъпалата?

— Аз съм организиран човек, пише го в досието ми.

— Седнете, почти не съм чел досието ви. Знаете, че сте зачислен в тази Бригада временно, с пробен срок, и че този разговор нищо няма да промени.

Новият поклати глава и седна на дървеното стъпало, без да проявява нахалство, но и без да се притеснява. На светлината на крушката Адамсберг забеляза рижите кичури, които прорязваха тъмните му коси и странно проблясваха. Чуплива и толкова гъста коса, че изглеждаше трудно да прекараш през нея гребен.

— Имаше много кандидати за това място — каза Адамсберг. — Чрез какви качества се класирахте за финала?

— С връзки се класирах. Познавам дивизионния комисар Брезийон. Навремето направих услуга на малкия му син.

— В криминално разследване?

— В нравствено, в интерната, където преподавах.

— Значи не сте ченге по рождение?

— Започнах в образованието.

— И кой лош вятър ви довея тук?

Новият запали цигара. Четвъртити, плътни ръце. Привлекателни, относително.

— Сантименталният — предположи Адамсберг.

— Тя беше ченге, мислех, че ще направя добре, ако я последвам. Но като я последвах, я изгубих, а полицията ми остана.

— Жалко.

— Да.

— Защо искахте това място? Заради Париж?

— Не.

— Заради Бригадата?

— Да. Информирах се и реших, че ми подхожда.

— И каква информация получихте?

— Обилна и противоречива.

— Аз обаче не съм информиран. Дори името ви не знам. Още ви наричат Новия.

— Веранк. Луи Веранк.

— Веранк — старателно повтори Адамсберг. — Откъде са ви тези рижи кичури, Веранк? Любопитно ми е.

— И на мен, господин комисар.

Новият бе извърнал лице и бързо затворил очи. Новият е страдал, прочете Адамсберг. Издухваше дима към тавана и се опитваше да допълни отговора си, но не се решаваше. В тази скована поза горната му устна се повдигаше отдясно и този тик му придаваше особен чар. Тикът и кафявите му, леко скосени очи, завършващи в края си с вирнатата запетайка на миглите. Опасен дар от страна на дивизионния Брезийон.

— Не съм длъжен да отговарям — каза най-накрая Веранк.

— Не сте.

Адамсберг, който бе дошъл при новия си подчинен само за да го разкара от Камий, усещаше, че разговорът скърца, но не можеше да определи причината. А тя не беше далеч, казваше си той, на една мисъл разстояние. Плъзна поглед по перилото, по стената, после по стъпалата, едно по едно, надолу, нагоре.

Познаваше тази физиономия.

— Как казахте, че се казвате?

— Веранк.

— Веранк дьо Билк — поправи го Адамсберг. — Луи Веранк дьо Билк, това е цялото ви име.

— Вярно, пише го в досието.

— Къде сте роден?

— В Арас.

— Съвсем случайно, предполагам. Не сте човек от Севера.

— Може би не.

— Със сигурност не. Вие сте гасконец, беарнец.

— Така е.

— Разбира се, че е така. Беарнец от долината на Осо.

Новият отново примигна и сякаш за част от секундата се вглъби в себе си.

— Откъде знаете?

— Когато човек носи името на сорт вино, рискува да го разконспирират. Сортът Веранк дьо Билк расте по хълмовете в долината на Осо.

— И това е лошо?

— Може би. Гасконците не са лесни хора. Меланхолични, самотни, благодушни, работливи, иронични и упорити. Интересен натюрел, ако можеш да го понасяш. Някои не могат.

— Вие например? Да не би да имате проблем с беарнците?

— Естествено. Помислете, лейтенант.

Новият се отдръпна малко, както животното отстъпва, за да огледа противника си.

— Малко хора са чували за сорта Веранк дьо Билк — каза той.

— Никой не е чувал за сорта Веранк дьо Билк.

— Освен няколко енолози и хората от долината на Осо.

— И още кой?

— Хората от съседната долина.

— Например?

— От долината на Гав.

— Виждате ли колко е фасулско? Нима не можете да разпознаете планинеца, когато го срещнете?

— Не е много светло на това стълбище.

— Това не е причина.

— Освен това не ги търся. Планинците.

— Какво мислите, че ще стане, когато човек от долината на Осо работи с човек от долината на Гав?

Двамата мъже се замислиха, загледани в отсрещната стена.

— Понякога — подзе Адамсберг — човек се разбира по-зле със съседа си, отколкото с другоземеца.

— Навремето имаше търкания между двете долини — потвърди Новият с все така впит в стената поглед.

— Вярно. Бяха готови да се избият за парче земя.

— За стрък трева.

— Да.

Новият стана и закрачи по площадката с ръце в джобовете. Разговорът е приключил, реши Адамсберг. Ще го подхванат по-късно и ако е възможно, по друг начин. Комисарят също стана и каза:

— Заключете килера и вървете в Бригадата. Лейтенант Ретанкур ви чака, за да идете в Клинянкур.

Адамсберг кимна за довиждане и заслиза по стълбите доста раздразнен. Оказа се, че е забравил бележника си с рисунките и трябва да се качва отново. На площадката на шестия етаж чу над себе си елегантния глас на Веранк.

Адамсберг безшумно изкачи последните стъпала. Беше изумен.

Веранк се бе облегнал на вратата на килера, главата му бе наведена, в косите му блестяха рижи сълзи.

Адамсберг видя как новият му подчинен скръсти ръце и се усмихна на себе си.

— Ясно — каза комисарят бавно.

Лейтенантът стреснато се изправи.

— Има го в досието ми — изрече той със странно извинителен тон.

— Кое точно?

Веранк смутено прекара ръце през косите си.

— В Бордо комисарят не можеше да го търпи. Нито в Тарб. Нито в Невер.

— Не можете ли да се въздържате?

— Опитвах, но не мога. Извира ми в гърдите и явно е наследство за мен от прадедите.

— Как го правите? В будно състояние? Насън? Под хипноза?

— Семейна черта е — отвърна Веранк сухо. — Нищо не мога да направя.

— Е, щом е семейна черта…

Веранк прехапа устните си и разтвори ръце във фаталистичен жест.

— Тръгнете с мен, лейтенант. Този килер може би не ви се отразява добре.

— Вярно — рече Веранк и сърцето му се сви, като се сети за Камий.

— Познавате ли Ретанкур? При нея ще се обучавате.

— Нещо ново ли има в Клинянкур?

— Ще има, ако открием някое камъче под някоя маса. Тя сигурно ще ви се оплаче.

— Защо не прехвърлите случая на Отдела за борба с наркотиците? — попита Веранк, докато слизаше заедно с комисаря с книгите си под мишница.

Адамсберг наведе глава, без да отговори.

— Не можете ли да ми кажете? — настоя лейтенантът.

— Мога. Но се чудя как.

Веранк изчака с ръка на перилото. Прекалено много бе слушал за Адамсберг, за да пренебрегне странностите му.

— Тези трупове са си наши — каза накрая Адамсберг. — Били са хванати в плетеница, в мрежа, в сянка. В гънките на сянка.

Адамсберг се взираше втренчено в точно определена точка на стената, сякаш търсеше там думите, които му липсваха, за да облече мисълта си. После се отказа и двамата мъже слязоха до вратата на сградата, където Адамсберг спря за последен път.

— Преди да излезем на улицата — каза той, — преди да станем колеги, кажете ми откъде са ви тези рижи коси.

— Не мисля, че историята ще ви хареса.

— Малко неща ме смущават, лейтенант. Малко неща ме притесняват. Някои ме шокират.

— Така разправят.

— И е вярно.

— Когато бях малък, ме нападнаха в едно лозе. Бях осемгодишен, а нападателите ми бяха на тринайсет или петнайсет години. Банда от петима гадняри. Яд ги беше на нас.

— На вас?

— Лозето беше на баща ми, виното му бе реномирано и имаше доста конкуренти. Събориха ме на земята и ми нарязаха кожата на главата с парчета ламарина. После ми пробиха стомаха с парче стъкло.

Адамсберг замръзна с ръка, поставена на вратата, пръстите му стискаха кръглата дръжка.

— Да продължавам ли?

Комисарят леко кимна.

— Оставиха ме на земята с разпорен корем и четиринайсет рани на главата. По-късно върху белезите израсна коса, но рижа. Нямам обяснение. Просто спомен.

Адамсберг се загледа за миг в земята, после вдигна поглед към лейтенанта.

— Кое не би трябвало да ми хареса във вашата история?

Новият стисна устни и Адамсберг се взря в тъмните му очи, които може би се опитваха да го накарат да сведе поглед. Меланхолични, но невинаги и не с всички. Двамата планинци се фиксираха като козли, неподвижни, с преплетени в няма битка рога. Пръв лейтенантът леко помръдна и даде знак, че се предава, като извърна глава.

— Довършете историята си, Веранк.

— Налага ли се?

— Мисля, че да.

— И защо?

— Защото такава ни е работата, да довършваме историите. Ако искате само да ги започвате, станете пак учител. Ако искате да ги довършвате, останете си полицай.

— Разбирам.

— Естествено. Нали затова сте тук.

Веранк се поколеба, устните му се извиха в нещо като усмивка.

— Петте момчета бяха от долината на Гав.

— От моята долина.

— Именно.

— Хайде, Веранк. Довършете историята.

— Тя свърши.

— Не е. Петте момчета са били от долината на Гав. От село Калдез.

Адамсберг натисна дръжката на вратата.

— Да вървим, Веранк — каза той меко. — Да вървим да търсим камъче.