Във вечната гора

XL

Хирургът влезе в чакалнята и се огледа за комисаря, който очакваше новини за тримата ранени пациенти.

— Къде е той?

— Там — каза анестезиологът, посочвайки дребния брюнет, който дълбоко спеше, проснат върху два стола и подложил под главата си сгънатото си сако.

— Ясно — каза хирургът и разтърси Адамсберг за рамото.

Комисарят се изправи, опъна гърба си, разтърка лицето си, прекара ръце през косата си. Направи си тоалета, рече си хирургът, който също не бе имал време да се обръсне.

— И тримата са добре. Коляното ще има нужда от рехабилитация, но капачката не е засегната. Рамото няма проблеми, ще е тип-топ след два дни. Бедрото е имало късмет, куршумът е минал близо до артерия, без да я засегне. Има температура, говори в рими.

— А куршумите? — попита Адамсберг, разтърсвайки сакото си. — Да не са се смесили?

— Всеки си е в кутийката с етикет, върху който е отбелязан номерът на леглото. Как стана това?

— При разбиване на банкомат.

— Аха — разочаровано каза хирургът. — Парите управляват света.

— Къде е коляното?

— Стая 435, заедно с рамото.

— А бедрото?

— Стая 441. Какво му се е случило?

— Коляното стреля по него.

— Не, имам предвид косата му.

— Естествена е. Така де, сполетяла го е естествена злополука.

— Аз това го наричам интрадермично нарушение на кератина. Твърде рядко, дори изключително рядко явление. Искате ли кафе? Нещо да закусите? Малко сме бледи.

— Ще потърся кафемашина — каза Адамсберг и стана от стола.

— Кафето от кафемашината е чиста пикня. Елате с мен. Ще уредя въпроса.

Лекарите винаги имаха последната дума и Адамсберг послушно последва човека в бяло. Ще хапнем, ще пийнем, ще се почувстваме по-добре. Леко залитайки, Адамсберг се сети за третата девица. Беше пладне, време за обяд. Няма от какво да се боим, всичко е наред.

Комисарят влезе в стаята на Веранк в часа за хранене. Чаша бульон и кофичка кисело мляко бяха поставени на коленете му, към които лейтенантът бе отправил меланхоличен поглед.

— Ще трябва да го изядем — каза Адамсберг, сядайки до леглото. — Нямаме избор.

Веранк кимна и взе лъжицата.

— Като ровим из старите спомени, се подлагаме на риск, Веранк, всички.

Веранк вдигна лъжицата, после я остави, загледан в чашата с бульона.

— Да, там е проблемът. Но аз не искам нищо от вас, Веранк. И не съм в много по-просто от вашето положение. Спасявам живота на човек, който може да съсипе моя.

— Как така?

— Защото ми отнехте най-скъпото.

Веранк се изправи на лакът, намръщи се, устата му се изкриви.

— Репутацията ви ли? Не съм се докосвал до нея.

— Но се докоснахте до жена ми. Седмия етаж, срещу стълбището.

Веранк се отпусна върху възглавницата с отворена уста.

— Че аз откъде да знам — каза той тихо.

— Така е. Човек не може да знае всичко, не забравяйте това.

— То стана като в онази история — рече Веранк след кратка пауза.

— Коя история?

— За царя, който изпратил на война и на сигурна смърт един от генералите си, в чиято жена бил влюбен.

— Не разбрах — честно си призна Адамсберг. — Уморен съм. Кой в кого бил влюбен?

— Имало едно време един цар — подхвана Веранк.

— Тъй.

— Който бил влюбен в жената на един човек.

— Тъй.

— Царят изпратил човека на война.

— Тъй.

— Човекът загинал.

— Тъй.

— И царят му взел жената.

— А, това не съм аз.

Лейтенантът се загледа в ръцете си, съсредоточен, далечен.

— Но бихте могли да го направите.

— Добре де — каза Адамсберг.

Адамсберг уморено сви рамене.

— Следили сте ме, нали? — попита Веранк. — Заради нея?

— Да.

— Познахте ли ги на улицата?

— Да, когато ви накараха да се качите в колата — излъга Адамсберг, премълчавайки за микрофоните.

— Ясно.

— Ще трябва някак да се разбираме, лейтенант.

Адамсберг стана и затвори вратата.

— Ще пуснем Ролан и Пиеро. Не сме ги нито виждали, нито чували. Няма да пазим вратата и те ще се изнижат при първия удобен случай.

— Правите им подарък? — хладно се усмихна Веранк.

— Не на тях, на нас, лейтенант. Ако ги задържим, ще има обвинение и процес, съгласен ли сте?

— Надявам се, че ще има процес. И присъда.

— Те ще се защитават, Веранк. Адвокатът им ще пледира законна самоотбрана.

— От къде на къде? Те ми влязоха в къщата.

— Твърдейки, че сте убили Фернан Келчото и Дебелия Жорж и че се готвите и тях да убиете.

— Никого не съм убивал — сухо отвърна Веранк.

— И аз не съм ви нападал на Високата ливада — също така студено каза Адамсберг.

— Не ви вярвам.

— Никой от двама ни не вярва на другия. И никой от двама ни няма доказателство за това, което твърди, освен думата на другия. Съдебните заседатели също няма да имат причина да ви вярват. Ролан и Пиеро ще се измъкнат, повярвайте ми, а вие ще имате само неприятности.

— Не — рязко каза Веранк. — Без доказателства няма присъда.

— Но ще ви излезе име, лейтенант, и ще плъзнат слухове. Убил ли ги е онези двамата, не е ли? Подозрението ще ви се лепне като кърлеж и дълго ще ви смуче кръвта. На седемдесет години още ще се почесвате, дори да не ви осъдят.

Веранк помълча, после каза:

— Разбирам. Но ви нямам доверие. Вие какво печелите? Може би искате да ги пуснете, за да им позволите отново да ме нападнат?

— Дотам ли стигнахте, Веранк? Мислите, че аз съм ви ги изпратил онази нощ? Че затова се оказах близо до дома ви?

— Принуден съм да го мисля.

— А защо тогава ви спасих?

— За да не събудите подозрение при второто нападение, което ще е успешно.

През стаята прелетя една медицинска сестра, която остави на нощното шкафче две хапчета.

— Обезболяващи — каза тя. — Гълтаме ги заедно с храната, държим се разумно.

— Ще трябва да ги глътнем — каза и Адамсберг, като подаде хапчетата на лейтенанта. — С малко бульон.

Веранк се подчини и Адамсберг постави чашата на подноса.

— Логично е — рече комисарят, седна отново и опъна крака. — Но не е вярно. Случва се лъжата да е по-логична от истината.

— Ами кажете ми я истината.

— Имам лична причина да искам да избягат. Не съм ви следил, лейтенант, подслушвах ви. Подслушвах мобилния ви телефон и поставих Джи Пи Ес и микрофон в колата ви.

— Сериозно?

— Да. И бих предпочел това да не се разчува. Ако започне разследване, всичко ще излезе наяве, включително и подслушването.

— Кой ще пропее?

— Тази, която монтира апаратурата по мое нареждане, Елен Фроаси. Тя ми се довери и ми се подчини. Смяташе, че действа във ваш интерес. Тя е принципен човек, ще си каже всичко.

— Ясно — каза Веранк. — Значи и двамата ще спечелим.

— Именно.

— Обаче не е толкова лесно да избягат. Не могат да излязат от болницата, без да неутрализират някой и друг полицай. Би било твърде съмнително. Ще ви заподозрат или пък ще ви обвинят в професионална грешка.

— Ще неутрализират някой и друг полицай. Имам двама предани млади хора, които ще свидетелстват, че задържаните са ги съборили на земята.

— Есталер?

— Да. И Ламар.

— Освен това ще трябва Ролан и Пиеро да се опитат да избягат. Те едва ли имат представа, че е възможно да напуснат болницата. Може до изхода да има ченгета.

— Ще се опитат и ще я напуснат, защото аз ще ги помоля.

— И те ще се съгласят?

— Естествено.

— А кой казва, че няма отново да ме нападнат?

— Аз казвам.

— И до ден-днешен ли ги командвате, господин комисар?

Адамсберг стана и заобиколи леглото. Хвърли поглед на листа с температурата — 38,8°.

— Ще поговорим за всичко това по-късно, Веранк, когато сме способни да се изслушваме, когато температурата ще е спаднала.