Във вечната гора

XLIII

Новината за изчезването на лейтенант Виолет Ретанкур се стовари върху Бригадата като катастрофирал самолет и смаза всеки опит за бунт. В глухата паника, която започваше да обзема екипа, всеки си даваше сметка, че отсъствието на пълния рус лейтенант лишава постройката от една от главните й колони. Отчаянието на котката, свита на кълбо между стената и фотокопирната машина, горе-долу даваше представа за общото настроение с тази разлика, че хората бяха разпространили снимката й и продължаваха да търсят из болниците и полицейските управления на страната.

Майор Данглар, едва съвзел се от моралната си криза, наречена „цар Давид“, и изтерзан от обичайния си песимизъм, най-безсрамно се бе приютил в избата и седнал на един пластмасов стол до високия котел, се наливаше с бяло вино, без да се крие. В другия край на сградата Есталер се бе качил в залата с автомата за напитки и подобно на Пухчо лежеше, свит на кълбо, върху дунапреновите възглавници на лейтенант Меркаде.

Младата и стеснителна телефонистка Бетина, наскоро назначена да обслужва телефонната централа, прекоси потъналата в траур Съборна, където ехтеше само звънът на телефоните и се чуваха едни и същи отделни думи — да, не, благодаря, че се обадихте. В един ъгъл Мордан тихо разговаряше с Жюстен. Бетина леко почука на вратата на Адамсберг. Кацнал върху високата табуретка, комисарят седеше неподвижно, загледан в пода. Девойката въздъхна. Адамсберг спешно трябваше да си почине няколко часа.

— Господин комисар — каза тя, като дискретно седна, — кога смятате, че е изчезнала лейтенант Ретанкур?

— Не дойде в понеделник, Бетина, само това знаем. Но е могла да изчезне и в събота или неделя и дори в петък вечер. От три или от пет дни.

— В петък следобед тя пушеше цигара в приемната с новия лейтенант, онзи с хубавите двуцветни коси. Чух я да казва, че ще си тръгне по-рано, защото щяла да посети някого.

— Да посети или да се срещне с някого?

— Има ли разлика?

— Да. Помислете, Бетина.

— Мисля, че говореше за посещение.

— Още нещо чухте ли?

— Не. Двамата тръгнаха към голямата зала и повече нищо не чух.

— Благодаря — каза Адамсберг и признателно кимна.

— Трябва да поспите, господин комисар. Майка ми казва, че ако човек не спи, то е, все едно че мелницата мели собствения си камък.

— На мое място Ретанкур не би спала. Би ме търсила денонощно, ако трябва цяла година, без да яде и без да спи, докато ме намери. И би ме намерила.

Адамсберг бавно облече сакото си.

— Ако някой ме търси, Бетина, в болницата „Биша“ съм.

— Нека някой ви закара. Така ще можете да поспите двайсет минути в колата. Майка ми казва, че дрямката му е майката.

— Всички колеги я търсят, Бетина. Имат си достатъчно работа.

— Не и аз — каза Бетина. — Аз ще ви закарам.

Веранк правеше първите си предпазливи стъпки в коридора, подкрепян от една медицинска сестра.

— Оправяме се — обясни сестрата. — Тази сутрин температурата ни е поспаднала.

— Прибираме се в стаята — каза Адамсберг и хвана лейтенанта за другата ръка. — Как е бедрото? — попита той, щом Веранк си легна.

— Добре. По-добре от вас — каза Веранк, поразен от изтощения вид на Адамсберг. — Какво става?

— Изчезнала е. Виолет. От три или от пет дни. Никъде я няма, не дава признаци за живот. Не е заминала, защото нищо не е взела със себе си. Носела е само сако и малката си раничка.

— Тъмносинята.

— Да.

— Бетина ми каза, че в петък сте разговаряли с нея в приемната. Виолет е споменала, че трябва да посети някого и ще си тръгне по-рано.

Веранк смръщи вежди.

— Че ще посети някого? На мен ли го е казала? Но аз не познавам приятелите на Ретанкур.

— Казала ви го е и после двамата сте отишли в Съборната. Мислете, лейтенант, вие сте може би последният човек, който я е виждал. Пушели сте цигара.

— Да — спомни си Веранк. — Беше обещала на доктор Ромен да мине да го види. Ходела почти веднъж седмично, така ми каза. За да се опита да го поразсее. Разправяла му как върви разследването, показвала му снимки, колкото да не се откъсва съвсем от работата.

— Какви снимки?

— Снимки на мъртъвци, господин комисар. Какви други?

— Ясно, Веранк, разбирам.

— Разочарован сте.

— Ще ида все пак да се видя с Ромен. Но той съвсем се е скапал с неговите неразположения. Ако е имало нещо, което да се забележи или разбере, той ще реагира последен.

Адамсберг се отпусна в мекото болнично кресло. Когато сестрата донесе подноса с вечерята, Веранк сложи пръст на устните си. Комисарят спеше вече час.

— Да не го ли будим? — прошепна сестрата.

— Едва стоеше на краката си. Да му дадем още два часа.

Докато оглеждаше храната върху подноса, Веранк се обади в Бригадата.

— Кой е на телефона? — попита той.

— Гардон — отвърна сержантът. — Вие ли сте, Веранк?

— Няма ли го Данглар?

— Тук е, но почти не функционира. Ретанкур изчезна, лейтенант.

— Знам, в течение съм. Трябва ми номера на доктор Ромен.

— Ей сега ще ви го дам. Смятахме да ви посетим утре. Имате ли нужда от нещо?

— От храна, сержант.

— Идеално, тъкмо идва Фроаси.

Поне една добра новина, каза си Веранк, докато набираше номера на доктора. Отговори му един много отнесен глас. Веранк не го познаваше, но Ромен несъмнено бе неразположен.

— Комисарят Адамсберг ще ви посети в двайсет и един часа, докторе. Помоли ме да ви предупредя.

— Добре — каза Ромен, на когото очевидно му беше все тая.

Малко след двайсет часа Адамсберг отвори очи.

— Да му се не знае — каза той, — защо сте ме оставили да спя, Веранк?

— Дори Ретанкур щеше да ви остави да спите. Победата спохожда задрямалия само.