Във вечната гора

XLVII

В хеликоптера, който висеше над покрива на Бригадата, Адамсберг сдържаше дъха си. Червената точка на предавателя на котарака ясно се виждаше на екрана, обаче не помръдваше и на милиметър.

— По дяволите — процеди Фроаси през зъби.

Адамсберг вдигна радиотелефона.

— Морел? Пуснахте ли го?

— Да, господин комисар. Седнал е на тротоара. Извървя четири метра вдясно от вратата и си остана там. Гледа как минават колите.

Адамсберг пусна микрофона на коленете си и прехапа устни.

— Размърда се — внезапно обяви пилотът Бастиен, обемист мъж, който управляваше машината с виртуозното изкуство на пианист.

Комисарят се наведе към екрана и се взря в червената точка, която наистина започваше бавно да се движи.

— Отправя се към авеню Итали. Следвайте го, Бастиен. Морел, дайте знак на колите.

В десет и десет хеликоптерът пое на юг, огромно животно, полетяло по петите на един кръгъл и мек котарак, почти негоден за живот на открито.

— Завива на югозапад, май ще пресече околовръстното — каза Бастиен. — А на околовръстното има задръстване.

Нека да пресече благополучно, нека да не го сгазят, бързо се помоли Адамсберг неизвестно на кого сега, когато бе изгубил от поглед третата девица.

— Мина — каза Бастиен. — Навлезе в зоната. Разбърза се, почти тича.

Адамсберг хвърли леко възхитен поглед към Мордан и Фроаси, които се навеждаха над рамото му, за да проследят придвижването на точката.

— Почти тича — повтори той, сякаш за да убеди сам себе си, че това невероятно събитие наистина се е случило.

— Не, спря — каза Бастиен.

— Котките не могат да тичат дълго — обясни Фроаси. — Ще спринтира от време на време, после ще си почива.

— Пак потегли. С умерена скорост.

— Колко?

— Около два-три километра в час. Отправил се е към Фонтене-о-роз.

— Колите, насочете се към Д-77, Фонтене-о-роз, все на югозапад.

— Колко е часът? — попита Данглар, включвайки се в междуградския път 77.

— Единайсет и четвърт — отвърна Керноркян. — Може просто да търси майка си.

— Кой?

— Пухчо.

— Възрастните котки не помнят майките си. Хич не им е до майките.

— Искам да кажа, че Пухчо е тръгнал кой знае къде. Може да ни отведе в Лапония.

— Не се е насочил натам.

— Добре де — каза Керноркян, — искам да кажа…

— Знам — пресече го Данглар. — Искаш да кажеш, че не знаем къде отива проклетата котка, че не знаем дали изобщо търси Ретанкур, че не знаем дали Ретанкур не е мъртва. Обаче нямаме друг избор, да му се не види.

— Посока Со — обяви Адамсберг по радиото. — Към Д-67 по Д-75.

— Забавя ход — каза Бастиен. — Спира. Почива си.

— Ако Ретанкур е в Нарбон — изръмжа Мордан, — има да се возим.

— Стига де, Мордан — каза Адамсберг. — Не знаем дали е в Нарбон.

— Пардон — извини се Мордан. — Това е от нерви.

— Знам, майоре, Фроаси, да имате нещо за ядене?

Лейтенант Фроаси зарови в черния си сак.

— Какво предпочитате? Сладко, солено?

— Какво солено имате?

— Пастет — отгатна Мордан.

— Може.

— Продължава да спи — каза Бастиен.

В кабината на хеликоптера, който описваше кръгове в небето, бдейки над съня на котарака, Фроаси приготви сандвичи с пастет от гъши дроб със зелен пипер. После всички мълчаливо задъвкаха възможно най-бавно, за да запълнят времето. Докато имаха нещо да правят, всичко бе възможно.

— Пак хукна — каза Бастиен.

Здраво стиснал кормилото на мотоциклета, Есталер слушаше указанията по радиостанцията с усещането, че е попаднал в някакъв ужасяващ трилър. Но упорството, с което котаракът напредваше към своята неизвестна цел, го насърчаваше повече от всяка логическа мисъл. Пухчо вървеше, без да си задава въпроси и без да унива, пресичаше индустриални зони, трънаци, ливади, железопътни линии. Есталер искрено му се възхищаваше. От шест часа вече пътуваха, бяха изминали осемнайсет километра. Колите се движеха бавно, дълго изчакваха на отбивките, преди да се отправят към указаните от борда на хеликоптера точки, следвайки котарака възможно най-отблизо.

— Тръгвайте — казваше Адамсберг на колите. — Палезо. Д-988. Насочил се е към Политехниката, южния квартал.

— Смята да се образова — предположи Данглар и запали мотора.

— В главата на Пухчо няма капка мозък — отсече Керноркян.

— Ще видим.

— Както е тръгнало, можем да спрем в най-близката кръчма.

— Не — каза Данглар, чиято глава все още тежеше от бялото вино, изгълтано предишния ден в мазето. — Аз или пия като звяр, или изобщо не пия. Мразя дажбите. Днес не пия.

— Имам чувството, че Пухчо пие — каза Керноркян.

— Показва известна склонност — потвърди Данглар. — Ще трябва да го наблюдаваме.

— Ако не пукне по пътя.

Данглар хвърли поглед на бордовия часовник. Шестнайсет часът и четирийсет минути. Времето едва се влачеше и действаше на нервите на всички.

— Зареждаме в Орсе и се връщаме — обяви гласът на Бастиен по радиото.

Хеликоптерът набра скорост и остави зад себе си червената точка. Адамсберг изпита краткото усещане, че е предал Пухчо.

В седемнайсет и трийсет, след седем часа ходене, котаракът все така упорито вървеше на югозапад, като на всеки двайсет минути си почиваше. Кавалкадата от автомобили послушно го следваше. В двайсет и петнайсет преминаха през Форж-ле-Бен по Д-97.

— Ще капне — каза Керноркян, който подхранваше песимизма на Данглар. — Изминал е трийсет и пет километра.

— Млък! Засега продължава да върви.

В двайсет и трийсет и пет, вече по тъмно, Адамсберг се обади по радиото.

— Спря. Междуселски път 12 между Шардониер и Базош, на два километра и половина от Форж. Северната страна на пътя. Пак тръгна. Върти се на място.

— Ще капне — каза Керноркян.

— Стига де — извика Данглар.

— Колебае се — обади се Бастиен.

— Може би ще пренощува там — предположи Мордан.

— Не — каза Бастиен, — търси нещо. Ще се приближа.

Машината се спусна стотина метра по-надолу и се завъртя над неподвижния котарак.

— Хангар — каза Адамсберг, посочвайки дълги покриви от вълниста ламарина.

— Автомобилно гробище — уточни Фроаси. — Бивше.

Адамсберг стисна коляното си. Фроаси му подаде ментов бонбон, който той задъвка, без да задава въпроси.

— Аха — рече Бастиен. — Там вътре трябва да има цяла глутница псета и котарака го е хванало шубето. Но мисля, че иска да отиде точно там. Осем котки съм имал.

— Автомобилно гробище — обяви Адамсберг по радиото. — Минете по междуселския 8 след кръстовището с 6. Кацаме.

— Хубаво — каза Жюстен и натисна газта. — Прегрупиране.

Залепени за хеликоптера в една нива, оставена на угар, Бастиен, деветимата полицаи и лекарят оглеждаха в нощта зоната на стария хангар, автомобилните скелети и диворасляците, избуяли между тях. Кучетата бяха усетили натрапниците и се приближаваха, като свирепо лаеха.

— Три или четири са — реши Воазне. — Едрички.

— Може би заради тях Пухчо не помръдва — каза Фроаси. — Не знае как да преодолее препятствието.

— Неутрализираме псетата и следим котарака — обяви Адамсберг. — Не го приближавайте прекалено, не отвличайте вниманието му.

— Държи се доста странно — каза Фроаси, която бе огледала нивата с бинокъла си за нощно виждане и забелязала Пухчо на четирийсет метра от тях.

— Страх ме е от кучета — каза Керноркян.

— Стойте отзад, лейтенант, и не стреляйте. С приклада по главата.

Три внушителни кучета, които преживяваха в огромната сграда в полудиво състояние, се нахвърлиха с вой върху полицаите още преди те да стигнат до вратите на хангара. Керноркян отстъпи към топлия търбух на хеликоптера и към успокояващата маса на дебелия Бастиен, който пушеше, облегнат на машината, докато полицаите се справяха с животните. Адамсберг огледа хангара, мътните и потрошени прозорци, ръждясалите метални врати. Фроаси направи крачка напред.

— Не се приближавайте на повече от десет метра — каза Адамсберг. — Изчакайте котарака пръв да тръгне.

Пухчо, изцапан до уши с черна пръст, със сплъстена козина, душеше едно от проснатите на земята кучета. После си облиза лапата и се зае с тоалета си, сякаш нямаше никаква друга работа.

— Какви ги върши? — попита Воазне, насочвайки към котарака фенера си.

— Може да му е влязъл трън в лапата — рече докторът, търпелив и съвършено плешив мъж.

— И на мен ми е влязъл — каза Жюстен, показвайки сръфаната си от едно от кучетата ръка. — Обаче не спирам да бачкам.

— Това е животно, Жюстен — каза Адамсберг.

Пухчо почисти лапата си, после другата и се отправи към хангара, като внезапно ускори ход за десети път през този ден. Адамсберг стисна юмрука си с ръка.

— Тя е там — каза той. — Четирима души отзад, другите с мен. Докторе, следвайте ни.

— Доктор Лавоазие — уточни лекарят. — Лавоазие като Лавоазие, нали го знаете?

Адамсберг му хвърли празен поглед. Не знаеше кой е Лавоазие и не му дремеше.