Във вечната гора

LI

Пред фасадата на болничния център, в контраст с унилата вселена от паваж и бетон, имаше миниатюрна градинка, която сякаш казваше, че понякога все пак ни е необходимо и някое цвете. По време на посещенията си Адамсберг бе забелязал този растителен компромис от петнайсет квадратни метра, който се състоеше от две скамейки и пет сандъчета с цветя около малък фонтан. Беше два часът през нощта и комисарят, нахранен и натъпкан със захар, се вслушваше в ромоленето на водата, този благотворен звук, който средновековните монаси бяха използвали заради отморяващите му качества. След като и Ноел даде кръв, двамата мъже застанаха от двете страни на леглото и се втренчиха в масивната Ретанкур така, сякаш наблюдаваха рискован химически експеримент.

— О, мамка му, хайде, дундо — казваше Ноел. — Направи едно усилие.

Раздразнен, неспособен да стои на едно място и да не коментира, той се придвижваше от единия до другия край на леглото, разтриваше краката на Ретанкур, за да ги стопли, после минаваше към ръцете й, проверяваше системата, масажираше главата й.

— Няма полза от това — каза накрая лекарят отегчено.

На екрана сърдечният ритъм се ускори.

— Хайде, дундо, стегни се — повтори Ноел за десети път.

— Остава само да се надяваме — каза Лавоазие с грубата откровеност на лекарите, — че когато се събуди, няма да е пълен идиот.

Ретанкур поотвори очи и отправи към тавана син и празен поглед.

— Как й е малкото име? — попита Лавоазие.

— Виолет — отвърна Адамсберг.

— Като цветето — потвърди Ноел.

Лавоазие седна на ръба на леглото, обърна лицето на Ретанкур към себе си и хвана ръката й.

— Виолет ли се казвате? — попита той. — Ако да, мигнете с клепачи.

— Хайде, дундо — насърчи я Ноел.

— Не й подсказвайте, Ноел — каза Адамсберг.

— Това няма нищо общо с подсказването — възрази Лавоазие раздразнено. — Тя трябва да схване въпроса. Мълчете, да ви се не види, оставете я да се съсредоточи. Виолет ли се казвате?

Минаха десетина секунди, преди Ретанкур недвусмислено да мигне с клепачи.

— Разбира — зарадва се Лавоазие.

— Естествено, че разбира — каза Ноел. — Не може ли да й зададете по-труден въпрос, докторе?

— Това си е труден въпрос, когато се връщаш от оня свят.

— Мисля, че пречим — каза Адамсберг.

Лейтенант Ноел не беше способен като Адамсберг да слуша шума на водата. Комисарят го гледаше как крачи из градинката, където двамата полицаи се бяха разположили като в малък цирк, осветени от монтирани във фонтана сини лампи.

— Кой ви каза, лейтенант?

— Есталер ми се обади от ресторанта. Известно му беше, че съм универсален донор. Нали го знаете как помни лични подробности. Дали слагаме захар в кафето си, коя кръвна група сме. Разкажете ми, господин комисар, много съм изтървал.

Адамсберг разказа накратко по свой начин и доста безредно какво се бе случило, докато Ноел бе летял с чайките. Кой знае защо лейтенантът, по принцип известен с първобитния си позитивизъм, поиска два пъти да чуе рецептата от De sanctis reliquis и не се съгласи с намерението на Адамсберг да се откаже от третата девица, като при това не направи никакъв шеговит коментар нито за пенисната кост на котарака, нито за живото на девиците.

— Не можем да оставим това момиче на произвола на спринцовката, без да си мръднем малкия пръст.

— Може би съм сбъркал, като си мислех, че третата девица вече е избрана — каза Адамсберг.

— Защо мислите така?

— Защото убийцата като че ли в крайна сметка се е насочила към Ретанкур.

— Но това не би имало смисъл — каза Ноел и спря да обикаля.

— Защо? Тя отговаря на изискванията на рецептата.

Ноел изгледа Адамсберг в тъмното.

— Обаче в такъв случай, господин комисар, Ретанкур трябва да е девствена.

— Ами аз мисля, че е.

— Аз не.

— Вие ще сте единственият, който смята така.

— Аз не смятам, аз знам. Не е девствена. Ни най-малко.

Ноел седна на скамейката, доволен от себе си, докато Адамсберг поемаше щафетата на обикалянето в кръг из градинката.

— Ретанкур едва ли ви се доверява — каза той.

— Когато хората се карат, те си разказват много неща. Тя не е девствена, това е положението.

— Значи третата девица съществува. Някъде другаде. И Ретанкур наистина е разбрала нещо, което ние не сме разбрали.

— И преди да узнаем какво, ще изтече много вода.

— Един месец ще й трябва, за да възстанови формата си, според Ларибоазие.

— Лавоазие — поправи го Ноел. — Един месец за нормален човек, седмица за Ретанкур. Особено ми става, като си помисля, че моята и вашата кръв циркулират в тялото й.

— И кръвта на третия донор.

— С какво се занимава третият донор?

— Отглежда волове, доколкото разбрах.

— Кой знае какво ще даде тази смесица — замислено изрече Ноел.

В студеното легло на хотела Адамсберг не можеше да затвори очи, без да се види проснат с турникет на ръката до Ретанкур и отново да се оплете в шеметните мисли, които преминаваха през главата му, докато даваше кръв. Боядисаната коса на Ретанкур, живото на девиците, рогата на козирога. Вътре в тази бъркотия звучеше някаква аларма, която не искаше да замлъкне. Нещо свързано с кръвта, която преминаваше от него в нея, задвижваше сърцето на лейтенанта и я изтръгваше от смъртта. Това очевидно имаше нещо общо с косите на девицата. Но каква пък роля играеше козирогът? Което му припомни, че рогата всъщност са много сгъстени коси, а косите много прозирни рога. Коси и рога бяха едно и също. И какво от това? Ще трябва да помисли по въпроса утре.