Аленият бряг

11.

Уолт Одърли, собственик на странноприемницата „Капитан Хъл“, излезе от своя офис, пое по тесния коридор, който водеше в ресторант „Морската карта“, и надникна в сумрачните пометения. Беше един и половина следобед и макар повечето от обядващите да си бяха тръгнали – в Ексмут хората ядяха рано – Одърли знаеше от проверката на касовите бележки, че днес бяха имали доста клиенти.

Погледът му попадна върху мъжа, седнал сам на маса номер 8. Беше онзи тип, който работеше за Лейк по кражбата на виното. Пърсивал беше казал на Одърли, че мъжът е агент на ФБР, в което той, разбира се, не повярва. Лейк си падаше по такива шегички. Скулпторът му беше разказал и че този човек, Пендъргаст, Одърли помнеше името от хотелския регистър, е твърде ексцентричен. Да, в това можеше да повярва. Мъжът беше облечен в монотонно черно като човек в траур и дори при сумрачната светлина в ресторанта бледото му лице изпъкваше като пълна луна.

Докато Одърли надничаше от скривалището си в коридора, долетя Марджи, старшата келнерка, с поръчката на човека.

— Ето поръчката ви. Пържен сом. Добър апетит.

— Разбира се – чу Одърли да измърморва Пендъргаст. Известно време непознатият оглежда блюдото.

Взе вилицата и бодна тук-там, после предпазливо отхапа парченце. След това остави вилицата и започна да оглежда ресторанта. Салонът вече беше празен, като се изключи старият Уилърд Стивънс, който допиваше своята трета и последна чаша кафе. Мъжът махна на келнерката да дойде.

— Да? – попита Марджи, когато стигна до него.

— Може ли да попитам кой приготви рибата?

— Кой? – Марджи примигна заради неочаквания въпрос. – Нашият готвач Реджи.

— Той ли е постоянният ви готвач?

— Тези дни, да.

— Разбирам. – След тези думи мъжът взе чинията си, стана, мина между другите маси, заобиколи бара и влезе през двойната врата, която водеше в кухнята.

Това беше толкова необичайно, че Одърли остана известно време на мястото си напълно смаян. Беше виждал хора, толкова доволни от храната си, че молеха да повикат готвача, за да му изразят възхищението си. Беше виждал хора да връщат по разни причини поръчаната храна. Но никога досега не беше виждал клиент да става и да влиза в кухнята, носейки сам поръчаната храна.

Хрумна му, че няма да е зле да иде и да види какво става. Мина от коридора в ресторанта и оттам в кухнята. Обикновено тя кипеше от оживена дейност, но сега в нея цареше почти пълна тишина. Миячът на съдове, двете келнерки, помощник-готвачът и Реджи всички се бяха струпали и гледаха как мъжът на име Пендъргаст се движи около готварската маса, отваря чекмеджета, вади различни прибори и ги оглежда, преди да ги остави настрана. След това насочи вниманието си към Реджи.

— Предполагам, че вие сте готвачът.

Реджи кимна.

— И каква е квалификацията ви, ако мога да попитам?

Готвачът беше не по-малко изненадан от останалите.

— Четири години като флотски готвач.

— Така ли? Значи може би не сте напълно безнадежден. – Пендъргаст взе чинията с обяда си и я подаде на Реджи. – Първо, по това време на годината не може да се намери хубав сом толкова на север. Затова предполагам, че този с бил замразен. Нали така?

Изражението на Реджи започна да става отбранително.

— Е, и?

— За бога, човече, ние сме на брега на океана. Със сигурност имаш на разположение прясна риба: атлантическа треска, хек, камбала и разбира се, скалните риби?

— Проблемът е, че Уайт се върна през нощта – обясни Реджи след дълго мълчание.

Това беше прекалено. Одърли направи няколко крачки напред, за да се намеси. Не искаше да изгуби своя най-добър готвач.

— Господин Пендъргаст – попита той, – какъв е проблемът?

— Аз ще си сготвя сам обяд, а Реджи, ако иска, може да играе ролята на помощник-готвач.

Одърли се запита дали този Пендъргаст е не само ексцентричен, но и малко луд?

— Съжалявам – продължи той на глас, – но не можем да допуснем клиенти в кухнята, които да нарушават правилата.

— Единственото, което беше нарушено, е моят стомашно-чревен тракт. Но ако това ще ви успокои… – Мъжът бръкна в джоба на сакото си, извади златно-синята значка и я показа на Одърли. На нея пишеше Федерално бюро за разследване.

Значи все пак Лейк не се беше пошегувал. Одърли отстъпи назад и Пендъргаст продължи.

— Разкажете ми за улова на този Уайт?

Реджи погледна към Одърли, който му кимна окуражително и безгласно оформи с устни: Потърпи. Реджи му кимна в отговор, отиде при надхвърлящия човешки бой хладилник, отвори вратата, влезе и се закова на място.

— Какво има? – попита Пендъргаст.

— Мога да се закълна, че купих дузина морски езици от Уайт, а сега са само десет.

— Възнамерявах да говорим за това – каза Одърли, който още се мъчеше да преодолее изненадата си. – Забелязах редовно несъответствие между поръчаните продукти и отчетените. Мисля, че между нас има крадец на храна. По-добре разкажи на този-онзи, че никак няма да съм доволен от това.

Докато Одърли говореше, агентът влезе в хладилника и за малко изчезна от погледите им.

— Ето! – След малко излезе, стиснал един морски език. – Разбира се, не е от дувърските езици, но ще свърши работа. Мога ли да получа тиган, моля? Чугунен и добре нагрят?

Реджи изпълни желанието му.

— А, Реджи, какво е фамилното ви име?

— Шератън.

— Благодаря. Е, господин Шератън, какво бихте предприели, за да сготвите този език?

— Първо ще го филетирам.

— Добре, заповядайте. Той остави рибата върху месарския пън и загледа одобрително как Реджи умело я филетира.

— Добра работа – похвали го Пендъргаст. – Това ме изпълва с надежда. А сега ми кажете, как ще я сготвите?

— Разбира се, в свинска мас.

Пендъргаст потрепери.

— А не в разтопено масло?

— Разтопено?

— Добре, ще се ограничим до най-простия начин за приготвяне на езика. Моля, сложете тигана на силен огън.

Реджи отиде при ресторантската печка, щракна една от горелките и сложи тигана върху нея.

— А сега сложете малко масло вътре, не много, само толкова, колкото да покрие дъното на тигана… Стига, стига толкова. Това е достатъчно!

Реджи се дръпна назад, оставяйки в тигана едно невъзможно малко на вид парченце масло. Останалите в кухнята продължаваха да наблюдават, потънали в смаяно мълчание.

Пендъргаст стоеше там, стиснал рибата.

— Е, господин Шератън, моля, ако нямате нещо против, да съберете останала част от мизансцена: гъби, чесън, бяло вино, брашно, сол, пипер, магданоз, половин лимон и сметана?

Докато Реджи се въртеше из кухнята, за да събере подправките във все по-сърдито мълчание. Пендъргаст не откъсваше очи от сгорещяващия се тиган. Одърли наблюдаваше урока по готварство с нарастващ интерес и веселие.

Пендъргаст посоли рибата от двете страни и я сложи настрана.

— Голям кухненски нож или както още е известен нож на главния готвач?

Помощник-готвачът Стю му подаде един.

Пендъргаст го разгледа.

— Не с достатъчно остър. Не знаете ли, че тъпият нож е по-опасен от острия? Къде ви е точилото?

Извадиха го и с няколко изкусни движения Пендъргаст поправи недостатъка. След това се зае с гъбите и разчетвори първата с бързо, сръчно движение. Като свърши, подаде ножа на Реджи, който наряза останалите гъби и накълца магданоза, докато Пендъргаст стоеше и гледаше.

— Притежавате добри умения с ножа – отбеляза той. – Това е успокояващо. А сега да се заемем с рибата. Ако ще приготвим този език аламинут, тиганът трябва да е много горещ, за да се сготви рибата бързо. В момента е достатъчно горещ.

Той вдигна рибата и я плъзна в горещия тиган със съскане. След това зачака, сякаш наум отброяваше секундите, а после каза:

— Ето, виждате ли? Вече може да бъде обърната, а дъното се е образувало леко загаряне. – Той пъхна шпатулата за риба под езика и внимателно го обърна, с което предизвика ново цвърчене.

— Но във флота… – започна Реджи.

— Вече не фритирате рачешки рулца за няколкостотин души. Готвите за един-единствен изтънчен клиент. Ето – готово! – Пендъргаст плъзна рибата в чиста чиния. – Нали виждате, че я сервирам с филето нагоре – това е представителната й страна. А сега, господин Шератън, може да гледате, ако искате, разбира се. – Агентът на ФБР сипа малко вино в тигана и когато от него изригна облак пара, добави брашно и още малко масло, обирайки загорялото от рибата, с бързи движения разклащаше съставките. – В момента правя грубо маслено тесто, което ще послужи за основа на соса.

Минута по-късно гъбите се озоваха вътре, а след тях и чесънът. Стиснал дръжката на тигана с кухненска кърпа. Пендъргаст бързо сотира съставките, след това добави малко сметана. През цялото време стоеше над горелката и непрекъснато разклащаше съда. След още една минутка спря горелката, взе лъжица, опита соса, добави малко сол и пипер, потопи отново лъжицата в него и я показа на Реджи.

— Господин Шератън, отбележете как сосът леко покрива лъжицата. Французите наричат това nappe – имат предвид способността на течността да оцвети дъното на лъжицата. За в бъдеще ще ви моля да изчакате сосът ви да се сгъсти до тази степен, преди да ми го сервирате. – Поля обилно рибата със соса, след това я поръси с магданоза и пръсна малко лимонов сок отгоре.

— Filets de Poisson Bercy aux Champinions – обяви той малко претенциозно на френски. – Или казано по-точно, филе от морски език а ла Пендъргаст, тъй като предвид обстоятелствата се наложи да съкратя както съставките, така и технологията на приготвяне. А сега, господин Шератън, кажете ми, смятате ли, че можете да повторите тази рецепта с най-голяма точност при бъдещите ми вечери в този ресторант?

— Не е много сложна – отговори късо Реджи.

— Точно в това е нейната красота.

— Ама за всяка вечеря?

— Да, за всяка. – Пендъргаст бръкна в джоба си, измъкна стодоларова банкнота и я даде на готвача. – А това е за вашето днешно безпокойство.

Реджи се вторачи в нея и раздразнението, изписано по лицето му, се смени с изненада.

— Редовно ли готвите на обед? – попита Пендъргаст с надежда в гласа.

— Само два пъти седмично – обясни Реджи.

— А, ясно. Значи засега ще се задоволя с вечерите. Ако обичате, в близко бъдеще филета от морски език а ла Пендъргаст. Ще ви бъда благодарен. – След тези думи Пендъргаст взе чинията, обърна се и излезе от кухнята.

Одърли се обърна и през смях потупа Реджи по гърба.

— Е, готвачо, май имаме ново блюдо в менюто, нали така?

— Така мисля.

— Ще го изпиша на черната дъска. – Одърли излезе от кухнята, като се кискаше под мустак, оставяйки Реджи и кухненския персонал да се гледат зинали от учудване дълго след като вратите на кухнята бяха престанали да летят насам-натам.