Аленият бряг

30.

Минаваше два и половина, когато Пендъргаст паркира своето „Порше Спайдър“ в края на Дюн Роуд. Той слезе от колата, Констънс го последва и го загледа как отвори багажника и извади отвътре металотърсач и сак, пълен е оборудване. Беше се защитил от лошото време с непромокаема рибарска шапка и тежка мушама. Денят стана още по-сив, а въздухът толкова наситен с влага, сякаш се състоеше от малки водни капчици. Въпреки това нямаше мъгла и видимостта беше добра. Тя виждаше ексмутския морски фар на около километър и половина в северна посока, където бяха прекарали част от сутринта в разговор с Лейк.

Констънс последва Пендъргаст по тясната пясъчна пътека към водата. Тя се изкачи върху малкото възвишение, а той спря, вторачи се на изток, главата му започна да се върти едва доловимо, докато проучваше бреговата линия. Следобедът беше станал не само мрачен, но и хладен и зашитата на Констънс срещу стихиите беше дебел норвежки пуловер и дълга до прасеца пола от туид с приглушени цветове.

Констънс познаваше мълчанието на Пендъргаст и не й беше неприятно да прекарва времето, потънала в своите собствени мисли, но след петнайсетина минути почувства как нетърпението започва да я завладява.

— Зная, че не обичаш да ти задават въпроси от любопитство, но какво правим тук?

В първия момент Пендъргаст не й отговори, след това прекъсна внимателния си оглед и се обърна към нея.

— Боя се, че нашият приятел скулпторът с прав. Теорията ми за потъването на кораба е плод на моя главен мозък. Тук сме, за да се сдобием с доказателство.

— „Пембрук Касъл“ е потънал преди сто и трийсет години. След всички тези години какво доказателство можем да намерим?

— Спомни си какво ти казах. – Той посочи на юг към далечна част от брега, която завиваше остро в морето. – Тази извивка от брега е играла ролята на мрежа. Ако корабът се е разбил върху скалите, отломките са паднали там.

Констънс погледна в указаната посока.

— Как можеш да вадиш подобно заключение от днешната топография? Със сигурност бурите през тези сто и трийсет години са променили бреговата линия.

— Ако бяхме на Кейп Код, щях да се съглася с теб. Но тук бреговата линия е пясък, осеян със скалисти места, които действат като поредица естествени вълноломи, запазвайки нейната форма.

Той потъна отново в мълчание и се зае пак да оглежда мястото, брулено от вятъра. След малко преметна сака през рамо.

— Хайде да вървим.

Констънс го последва надолу по пътеката към бреговата линия. Тази част беше осеяна със страховити каменни блокове, големи колкото леки коли. Дори от това разстояние се виждаше, че страните им са покрити с остри като бръсначи миди. Прибоят се блъскаше с гръм между тях, хвърляйки нагоре големи късове пяна, които за кратко увисваха в тежкия въздух. Водни пръски политаха от яростните гребени, които не спираха да се носят към сушата.

Пендъргаст спря близо до скалите. Остави металотърсача на земята, после извади джипиеса, бинокъла, цифровия фотоапарат и някакъв тайнствен уред, които също сложи на земята. Последва карта, която разгъна и подпря четирите й краища с камъчета. Констънс видя, че е едра топографска карта на ексмутския район в мащаб 1:24 000 с множество бележки със спретнатия почерк на Пендъргаст. Няколко минути той оглежда картата, като често вдигаше глава, за да огледа по-подробно някоя точка от бреговата линия. След това я сгъна и прибра в сака.

— Единайсет и половина вечерта – каза той повече на себе си, отколкото на своята спътничка. – Вятърът е духал от този посока погледна на североизток към морския фар, – а фарът е бил угасен.

Взе джипиеса и странния уред и закрачи на югозапад, движейки се по допирателната на бреговата линия. Констънс го последва, като спираше от време на време, щом той застане на едно място, за да провери джипиеса. Спря се в точка, която ги поставяше между фара и застрашителната линия назъбени скали, които се простираха навътре в морето.

— Огънят е бил запален доста навътре в сушата, вероятно на някое високо място или върха на дюна – измърмори той. – Не е бил голям, за да поддържа илюзията за разстояние, но е горял силно и ярко.

Започна да крачи напред-назад, като от време на време поглеждаше екрана на джипиеса. После свали рибарската шапка и я пъхна в джоба на мушамата, вдигна неизвестния уред и започна да го насочва в различни посоки, надничайки в него, както земемер би гледал в теодолита.

— Какво е това? – попита Констънс.

— Лазерен далекомер. – Пендъргаст сравни данните с тези на джипиеса. След всяко измерване се местеше на нова точка. Всяко местене беше по-късо от предходното.

— Ето тук – каза той най-накрая.

— Какво тук? – попита тя на път да се вбеси от непроницаемостта му.

— Това би било идеалното място да се разположи огънят. – Той кимна в южна посока към подобните на кучешки зъби скали, заобиколени от кипящия прибой. – Този риф е известен като Главотрошачите. Нали забелязваш, че това място е на една линия с ексмутския фар, но по такъв начин, че да постави Главотрошачите ето там, между фара и минаващия кораб. Кораб с курс на юг, който се придържа близо до брега за подслон, би използвал светлината от ексмутския фар да го насочи покрай северния бряг на нос Ан. Ако преместиш светлината километър и половина на юг, корабът, който използва лъжливия сигнал за свой ориентир, ще налети право на тези скали. А в бурна нощ те биха били невидими.

Констънс огледа земята, където бяха застанали. Брегът беше каменист, покрит с малки еднакви камъчета. Простираше се на север и юг от тях.

Пендъргаст продължи:

— При буря с високи вълни и северозападен вятър отломките трябва да са били изхвърлени навсякъде около нас.

— Къде са? А имало ли ги е изобщо? В документите пише, че не са намерени отломки. Деветдесетметров кораб не може да изчезне просто така.

Пендъргаст продължи да се взира навътре в морето към скалите с присвити очи, докато вятърът бръскаше русата му до бяло коса от челото. Ако беше разочарован, не го показваше. Най-накрая се обърна и погледна на север.

Нещо в неговата стойка и изражение я накара да застане нащрек.

— Какво има? – попита тя.

— Искам да се обърнеш бавно, направи го небрежно, за да не предизвикаш внимание или подозрение. И погледни към извисяващите се на север от Ексмут дюни.

Констънс прокара пръсти през косата си, протегна се с разиграно спокойствие и се обърна. Но нямаше нищо – само линия от голи дюни, покрити с тънък слой водорасли, полюшвани от вятъра.

— Нищо не виждам – обяви тя.

— Имаше силует – отговори след малко Пендъргаст. – Черен силует. Когато се обърна, той изчезна в дюните.

— Да проверим ли?

— Сигурен съм, че докато стигнем там, ще е изчезнал отдавна.

— За какво се притесняваш? Виждали сме и преди хора да се разхождат по брега.

Без да каже нещо, Пендъргаст продължи да се взира втренчено на север, но изражението му беше тревожно. След това поклати глава, сякаш искаше да прогони предположенията, които се въртяха из нея.

— Констънс – заговори той с тих глас, – ще те помоля да направиш нещо.

— Готово, стига да не е свързано с плуване.

— Би ли имала нещо против да останем тук известно време?

— Не, но защо?

— Ще проведа един сеанс Чонг Ран.

— Тук?

— Да, точно тук. Ще ти бъда благодарен, ако можеш да се погрижиш да не бъда безпокоен, освен ако и само тогава – се появи силуетът или който и да е друг горе на ония дюни.

Констънс се поколеба само за миг.

— Добре.

— Благодаря. – Пендъргаст се огледа отново, погледът му бе ярък и пронизващ, сякаш искаше да запечата в паметта си и най-малката подробност. Той коленичи. Зае се да изравнява камъчетата, накрая изрови малка вдлъбнатина за главата си и легна на брега. Стегна колана на дъждобрана, извади рибарската шапка от джоба си и я пъхна като импровизирана възглавница под тила си. След това скръсти ръце на гърдите си една върху друга като покойник и затвори очи.

Констънс го гледаше дълго време изучаващо. След това се огледа, забеляза един голям плавей, който стърчеше от пясъка на около три метра от тях, отиде до него и седна със скован гръб и изправен торс. Брегът беше напълно пуст, но ако наистина имаше наблюдател, който се върти наоколо, нещо в държането на Констънс щеше да му напомни на лъвица, която пази своя прайд. Тя остана застинала на място като Пендъргаст – две неподвижни фигури на фона на мрачното, ниско небе.