31.

Специален агент Пендъргаст лежеше неподвижно на каменистия плаж. Макар очите му да бяха затворени, остро усещаше заобикалящата среда: ритъма на прибоя, миризмата на соления дух, камъчетата под гърба си. Първата му работа беше да изключи външния свят и да насочи тази острота навътре.

Със съзнателно усилие, отработено в дългата практика, той забави наполовина от нормалното дишане си и сърдечния ритъм. Лежа може би десет минути в стазис, изпълнявайки поредица сложни умствени упражнения, нужни, за да влезе в медитативното състояние Тян Ши Га – Прага на съвършената празнота – и да се подготви за онова, което го очаква, този момент започна много методично да отстранява всичко, което съставлява света около него. Град Ексмут изчезна заедно с обитателите си. Изчезна оловното небе. Студеният бриз вече не рошеше косите му. Океанът с неговите шумове и миризми също изчезна. Най-накрая изчезнаха Констънс и заобикалящият ги бряг.

Цареше мрак. Беше достигнал Стонг Па Нийд – състояние на чиста празнота.

Позволи си да остане в това състояние, да се рее сам в празнотата в продължение на цяла вечност, както му се стори, в тези извисени сфери на Чонг Ран, обаче всъщност не повече от четвърт час. Тогава започна много предпазливо да сглобява по обратен ред света, който бе разглобил. Първо каменистият бряг се разпростря на всички страни. След това над него се изви небосводът. После се появи морският бриз, но вече не беше лек ветрец, а виеща среднощна буря, изпълнена с плющящ дъжд, който боцкаше, като биеше по кожата. Последва го морето, което се носеше към брега с яростно бумтене. Накрая Пендъргаст се разположи на ексмутския бряг.

Това обаче не беше днешният плаж. Чрез сериозно интелектуално усилие агентът бе пресъздал в съзнанието си Ексмут от някога и по-специално от нощта на 3 февруари 1884 година.

Сега, след като беше позволил на всичките си сетива да се върнат, той ясно осъзна заобикалящата го среда. В добавка към бурята забеляза едно отсъствие. На километър и половина в северна посока нямаше нищо освен мрак. Фарът не примигваше беше изчезнал в мрака. Но точно в този момент, когато езикът на светкавица разкъса небето, се показа блед каменен пръст, който стърчеше в гневната нощ.

Точно пред него се оказа друг източник на светлина. Пирамида във формата на тини[34] от клони, клечки и орлова папрат беше издигната на върха на дюна над бреговата линия и яростно пламтеше. По-малко от дузина силуети се бяха струпали около нея, сгушени в шинели. Макар да беше там само в съзнанието си. Пендъргаст все пак се отдръпна от огъня в успокоителната безопасност на царящия наоколо мрак. Чертите на мъжете, осветявани отдолу от пламъците, едва се различаваха, но всички излъчваха едно и също: суровост, отчаяние и жестоко очакване. Двама от мъжете, застанали пред огъня, държаха дебело одеяло. Трети човек, вероятно техният главатар, чиито тежки, доста зверски черти на лицето се сториха някак познати на Пендъргаст в светлината от огъня, държеше в едната си ръка стар секундомер, а в другата фенер. Отброяваше високо на глас секундите от нула до девет, после започваше отначало. На всеки девет секунди мъжете, стиснали одеялото, го държаха за две секунди настрани, откривайки за кратко светлината на огъня, преди отново да я скрият. Пендъргаст знаеше, че правят това, за да наподобят ритъма от девет секунди в работата на Ексмутския фар. На юг неясните форми на Главотрошачите се виждаха само като петна от кремави, блъскани от бурята вълни.

Рифът Главотрошачите. Нос Уолдън, където се – издигаше Ексмутският фар, беше прекалено близо до града. Ако корабът се разбиеше там, щяха да го забележат. Но разбил се върху Главотрошачите кораб… на юг от града, извън полезрението… Освен това отломките щяха да бъдат изхвърлени право върху тази част от бреговата ивица, съсредоточени на по малко място.

Като се изключи мъжът със секундомера, останалите около огъня говореха малко, а хищните им погледи бяха вторачени навътре в морето, проучвайки мрака. Вятърът виеше от северозапад, а дъждът се лееше почти хоризонтално.

В този миг се чу вик: някой беше съзрял в мрака навътре в морето мимолетна светлинка. Групата се скупчи напред, продължавайки да се взира. Един мъжете извади бинокъл от джоба на шинела си и насочи на северозапад. Настъпи миг на тревожно мълчание, докато гледаше във виещия мрак.

След това се чу вик:

— Момчета, това е параход!

Отново избухнаха викове, бързо прекратени от водача, който продължаваше да отброява със секундомера си, като внимаваше пламъците на огъня да повтарят точно ритъма на Ексмутския фар. Сега светлините на кораба започнаха да се виждат по-ясно, показваха се и изчезваха, докато той се бореше със силното вълнение. Сякаш електрически ток мина през групата: плавателният съд явно следваше посоката на лъжливия фар и се насочваше право към скалната верига на Главотрошачите.

Изпод шинелите се показаха пушки, мускети, пистолети, тояги и коси.

В този миг се спусна булото на здрача и брегът постепенно изчезна.

Когато мракът се вдигна, Пендъргаст откри, че се намира на мостика на парахода „Пембрук Касъл“. До него стоеше мъж, облечен в капитанска униформа, насочил неотклонно бинокъла си към светлината на брега. От дясната му страна стоеше кормчията, разгънал морска карта под сумрачната червена светлина на навигационната лампа. Инструментите му лежаха върху картата: успоредни линеали, пантограф, моливи. До него компасът беше съвсем малко открит от него се процеждаше само лъч светлина – мостикът беше колкото може по-тъмен, за да запазят нощното си зрение колкото може по-остро. От другата страна на капитана стоеше щурманът, който се бореше с щурвала в бурните води.

Атмосферата на мостика беше напрегната, но капитанът с пестеливите си движения и кратките си резултатни команди излъчваше спокойствие. Нямаше усещане за предстоящата катастрофа.

Във вътрешното си око Пендъргаст отстъпи в далечния край на мостика и забеляза как една следваща ги вълна се стовари върху кърмата. Черната вода се понесе напред, карайки парахода силно да се накланя при всеки удар. Помощникът се появи мокър до кости. На въпроса на капитана отговори, че парните машини работят добре, дъбовият корпус се държи.

— Има съобщения за течове, но не са нещо, с което корабните помпи да не могат да се справят.

През това време капитан Либи беше свалил бинокъла, за да може да изслуша докладите на помощник-капитана и втория помощник. Първият помощник докладва, че лагът на хакборда е отчел скоростта на парахода като девет възела. Посоката е юг-югозапад, курс 190 градуса. Вторият помощник докладва дълбочината на водата, измерена с помощта на лота.

— Дванайсет клафтера! – изрева той, надвиквайки бурята. – Черупчесто дъно.

Капитан Либи не отговори, но на лицето му се изписа тревога. Отново вдигна бинокъла и го насочи към онова, което приличаше на Ексмутския фар.

— Продължавай да измерваш – След това се обърна към шурмана. Дръж неотклонно светлината откъм десния борд.

Пендъргаст разбираше от корабоплаване дотолкова, за да знае, че след като корабът се намира близо до брега и в голяма опасност заради бурята, непрекъснатото измерване на дълбочината е от жизнена важност. Няколко минути по-късно вторият помощник се върна с нови данни.

— Десет клафтера! – изкрещя той. – Скалисто дъно.

Капитанът свали бинокъла и се смръщи.

— Измери отново – нареди той.

Вторият помощник изчезна отново за кратко в бурята.

— Девет клафтера, скалисто дъно.

Всички на мостика знаеха, че „Пембрук Касъл“ гази три клафтера, или пет и половина метра под водната линия. Капитан Либи се обърна към щурмана за обяснение.

— Няма логика, сър! – надвика мъжът вятъра. – Според картата дълбочината трябва да е постоянно шестнайсет клафтера, а дъното пясъчно.

— Скалистото дъно означава плитки води – изстреля капитанът в отговор. – Или картата е сбъркана, или ние не сме по курса.

Щурманът, който работеше с пелоруса[35], един вид фалшив компас, визира светлината, после се зае трескаво с морските карти.

— Не може да бъде – измърмори той по-скоро на себе си, отколкото на останалите. – Просто не може да бъде!

— Шест фатома! – избумтя гласът на втория помощник. – Скалисто дъно.

Капитанът пристъпи към пелоруса и сам визира посоката.

— Мамка му – възкликна той, докато вдигаше бинокъла си, за да се взре отново трескаво в бушуващата буря, но сега не се виждаше нищо – дори светлината я нямаше.

— Пълен наляво – неочаквано нареди капитанът на кормчията. – Нова посока право на деветдесет градуса.

— Капитане – възрази първият помощник, – така ще изложим корпуса на вълните!

— Тъй да бъде – отговори Либи. – Изпълнявай! – Но кормчията вече въртеше щурвала, за да промени курса, а корабът потреперваше, докато завиваше.

Докато „Пембрук Касъл“ завиваше, откъм носа се чу вик:

— Прибой пред нас!

Капитанът рязко се завъртя и вдигна бинокъла си. Пендъргаст тихо се промъкна зад него. Там отпред смътно се виждаше бяло петно, което се полюшваше сред черните вълни.

— Рул пътен надясно! – изрева Либи. – Машина, пълен назад!

Заповедта беше предадена в машинното отделение по машинния телеграф, а кормчията се хвърли да върти щурвала, но корабът беше тежък, дълъг и имаше да се бори с вълни, които блъскаха перпендикулярно корпуса. Бялото петно стана по-ярко и внезапно проблесналият език на светкавица им откри накъде се бяха запътили — към рифа Главотрошачите.

— Невъзможно е да сме се отклонили от курса таткова много! – изкрещя щурмана.

— Пълен назад! – отново изкомандва капитанът, макар че работещите на пълна мощност машини разтърсваха палубата. Но хората на мостика и Пендъргаст виждаха, че вече е твърде късно: ужасните скали стърчаха от леещия се дъжд, заобиколени от разбиващите се в пяна вълни на прибоя…

… След това дойде разтърсващият удар, когато носът на кораба се блъсна с пълна сила в скалите. Огромна вълна се стовари върху фалшборда, нахлу през прозорците на мостика и отнесе първия помощник и щурмана в океана.

— Напуснете кораба! – извика капитан Либи на втория помощник. Екипажът по местата си, спуснете лодките. Първо жените и децата!

— Напуснете кораба! Екипажът по местата си! – заехтяха заповедите по веригата, докато екипажът се приготвяше да ги изпълни.

Сцената отново се разтвори в завеса от мрак. Пред вътрешното око на Пендъргаст се появи групата на плажа. Мъжете стояха ужасени и мълчаливи пред гледката на големия кораб на не повече от сто метра от тях, който се изкачи и се разби в скалите, блъскан от ревящите вълни. Корпусът му се строши, комините изпопадаха, от трюмовете се чуха приглушените взривове на парните машини, когато морската вода нахлу през счупения корпус. Силата на океана, далечните викове и писъци изглеждаха неразбираеми.

Мъжете бяха застинали по местата си, втрещени от стореното.

Бяха предприети усилия да се спуснат спасителните лодки, но корабът се бе наклонил силно върху скалите и вълните го подмятаха насам-натам, така че това се оказа почти невъзможно. Лодките се разбиваха на парчета в скалите или се блъскаха в корпуса на кораба, стоварвайки хората във водата.

След минути вятърът и бушуващата буря започнаха да изхвърлят на брега отломки: греди, дъски, варели… и накрая оцелели. През групата, стояща на брега, премина тръпка от изненада. Вместо добре облечени офицери от мрака и бурята започнаха да излизат млади жени. Някои стискаха бебета или малки деца, а други се държаха за разни отломки. Те с мъка минаваха през прибоя, за да излязат на брега, викайки жално за помощ. Бяха мокри до кости и покрити с драскотини и рани. Други, вече удавени, бяха изхвърляни на брега в смешни и неприлични пози. Сред тях имаше и мъже в дочени дрехи – моряци.

Пендъргаст насочи вниманието си от разбития кораб към двама мъже на сушата, които толкова си приличаха, че сигурно бяха братя – единият със секундомера, а другият с бинокъла. По лицата им бяха изписани объркване и изненада. Очевидно не бяха очаквали, че на кораба ще има толкова много пътници и особено жени и деца. За миг всички бяха парализирани и неспособни да действат. В този миг един импулсивно се хвърли към брега, за да помогне на жена с бебе да излезе на брега. Когато минаваше край водача със секундомера, той ядно го хвана и го блъсна на земята. После се обърна към останалите.

— Това са свидетели! – извика той, обръщайки се към тълпата. – Разбирате ли? Свидетели! Искате ли да увиснете на въжето за това?

Единственият отговор беше воят на бурята и жалните звуци от давещи се и отчаяни жени и деца, борещи се да преодолеят прибоя.

Тогава Пендъргаст видя забележителна гледка: от вълните се показа голяма плоскодънна лодка, натъпкана с жени и деца. Капитан Либи с фенер в ръцете стоеше на носа и командваше, а двама от екипажа бяха на греблата. Докато групата на сушата гледаше, капитанът майсторски прекара лодката през прибоя и жените с децата се изсипаха на брега. Капитанът скочи отново в лодката и нареди на хората да гребат обратно към разбития кораб в героично усилие да спаси и други. Оцелелите плъпнаха към огъня, уверени, че са се спасили.

Водачът на сганта изпадна в ярост от това развитие.

— Това трябва да е капитанът! – обяви той и посочи с треперещ пръст. Той е човекът, които ни трябва. Той знае къде е плячката! Хванете го – веднага!

Разпалената сган се втурна, размахвайки пушки, ножове и сърпове. Когато лодката се върна с други оцелели, лесно я превзеха. Двамата моряци бързо бяха убит. Либи извади сабята си, но скоро го надвиха с бройката си, издърпаха го и го завлякоха пред своя водач.

Капитанът, чието лице беше обезобразено от рани по челото и лявата буза, изгледа водача с гняв и отвращение.

— Ти си направил това! – каза той. – Подмами ни насам. Убиец!

В отговор водачът опря пистолет в главата му.

— Кажи ни къде са парите.

Капитанът остана неподвижен и не отговори. Водачът стовари пистолета върху лицето му. Замаян за миг, Либи рухна на колене. По заповед на водача го вдигнаха грубо на крака. От счупения му нос течеше кръв. Претърсиха го, но не откриха нищо ценно.

Водачът, още по-ядосан, му нанесе болезнен удар с опакото на дланта си.

— Завлечете го във фара – нареди той на хората си.

Двама от мъжете го хванаха под мишниците и с дърпане и бутане го повлякоха на север по брега. Капитанът успя да се изправи и извика:

— Какво ще правиш с жените и децата?

В отговор водачът се изплю на пясъка, но не преди да стрелне поглед към дюните над чакълестия бряг. След това се обърна отново към хората си.

— Закарайте лодката до кораба нареди той. Претърсете го, като почнете от капитанската каюта! Намерете плячката, преди корабът да се е разпаднал!

Сега мъжете, макар все още в шок, бяха обединени. Крайното варварство на извършеното от тях ги беше свързало. Беше им вляло решителност да стигнат до края на всяка цена. Тромаво се втурнаха надолу към брега и избутаха лодката във водата. Двама седнаха на греблата и я подкараха през прибоя до строшения корпус на кораба, заклещен върху рифовете, блъскан и разкъсван на парчета от океана. След като се доближиха до зеещата в центъра на корпуса дупка, те бяха погълнати от вътрешността на трюма.

Пендъргаст ги наблюдаваше от позицията си в задната част на плажа. След това насочи вниманието си към жалките групички жени, малки деца и бебета, скупчени по три, по четири, които плачеха и молеха за помощ.

Друг човек също се беше вторачил в тях: водачът на сганта. В едната си ръка стискаше пистолет, а в другата здрава тояга. Изражението на лицето му беше толкова ужасяващо, че за миг преходът на паметта беше рязко прекъснат и Пендъргаст се озова отново в настоящето, излегнат на чакълестия плаж. Констънс Грийн беше наблизо – статуя, която охраняваше пустия бряг.

Загрузка...