Аленият бряг

42.

Пърсивал Лейк се откъсна от прозореца, който гледаше към бушуващия Атлантически океан отвъд острите скални зъбери на високия бряг. Бурята се оказа доста силна. При всяко завъртане лъчът светлина от морския фар запращаше краткотрайно сияние по далечните дюни и водата, осветявайки редиците белогриви прибойни вълни, които неуморно се носеха и стоварваха с гръм върху брега. Токът в къщата беше угаснал, но морският фар имаше свой собствен генератор за извънредни случаи, който му позволяваше да работи, независимо от времето.

Той се обърна и загледа как Керъл пали последната от свещите, които трепкаха върху полицата на камината и масите във всекидневната. В съчетание с топлата жарава в масивното каменно огнище това придаваше на стаята възхитителна атмосфера. Спирането на тока беше нещо обичайно за мястото, където се намираха – в самия край на кабела. На Лейк му беше приятно… стига да не продължава твърде дълго.

Керъл се изправи. През последните няколко дни изглеждаше нервна и напрегната, но сега прекрасното й аз отново се беше върнало.

— Много обичам светлината на свещи отбеляза тя.

Лейк отиде до нея и я прегърна.

— Имам идея. Много специална идея.

— Зная какви са ти „специалните идеи“ – смушка го тя с лакът.

— Не, тази е различна. Ела с мен. Той взе свещник със запалена свещ и я поведе за ръка към вратата на мазето. – Хайде.

Поведе я надолу по тесните стъпала. Долу шумът на бурята бе приглушен, а скърцането на гредите на старата къща по-силно.

— Какво си намислил?

— Ще видиш.

Той пое надолу по коридора в мазето, покрай своето ателие и навлезе в най-старата част. Все още беше опустошена от кражбата, лавиците, на които бяха лежали бутилките, се търкаляха по земята, заобиколени от счупени стъкла и миризмата на вино. Нишата, открита от Пендъргаст, още беше отворена – дупката зееше и вътре си виждаха ръждясалите вериги. И всички тези прекрасни бутилки вино бяха на океанското дъно! Каква мисъл! Лейк мина край празните стелажи и се насочи към касата с „Шато От-Бракиланж“.

— Подръж това. – Подаде й свещника и се наведе да свали капака. Бутилките бяха сгушени в гнездата си. Само едно беше празно – онази, която беше дал на Пендъргаст. Той извади една бутилка и я вдигна нагоре.

— След като отворих кашона, хайде да изпием още една.

— Сигурен ли си? Не струва ли около десет хиляди долара?

— Много, много повече. Но не ставаме по-млади, а за какво е виното, ако не за пиене?

— Може би ти не ставаш по-млад – отговори тя със смях. – Както и да е, след всички тези години не зная нищо за виното, така че само ще го хабиш с мен.

Той я прегърна.

— Грешиш. Скъпа, ние двамата, ти и аз, ще възстановим тази сбирка. Ще пътуваме до Италия, Франция и Калифорния. Ще опитваме вино и ще го изпращаме тук. Ти трябва да обучиш небцето си. И какъв по-добър начин да го правиш от този да започнеш с най-великото вино, правено някога. – Притисна я към себе си.

— Това е много мило. Добре, убеди ме.

— Не беше трудно.

Обърнаха се да си вървят. Когато минаваха край отворената ниша, Лейк се спря.

— Като си помислиш, че цяло богатство от рубини е лежало тук точно под носа ни. Жалко, че не ги намерихме.

Почувства, че Керъл потрепери.

— Радвам се, че не ги намерихме. Помисли си само за всички заклани майки и деца. Приказките за кървави скъпоценни камъни. Във всички случаи лош късмет.

— Права си.

Хванал бутилката внимателно, така че да не разбърка утайката, Лейк я качи по стълбите във всекидневната и я сложи много предпазливо върху масата срещу камината. После свали оловната капсула и избърса гърлото на бутилката с влажна кърпа. Тапата изглеждаше добре никакви следи от теч или мухъл. След това внимателно намести върха на тирбушона в центъра на тапата, бавно го нави навътре, закачи лостчето на ръба на гърлото и – затаил дъх, я издърпа.

Сега беше моментът на истината. Не беше казал на Керъл, но имаше твърде голяма вероятност толкова старо вино да е станало на оцет или най-малкото да е корквано[40]. Но щом вдъхна миризмата, усети богато разнообразие от аромати, които показваха не само, че виното е наред, но притежаваха удивителни и сложни нюанси. Той вдъхна отново и се наслади на различните характерни слоеве.

— Еха – измърмори.

— Добро ли е?

Той кимна и донесе декантер. Внимателно, все едно докосваше бебе, декантира виното, оставяйки около два сантиметра и половина от върха на вдлъбнатото дъно на шишето. След това наля в две чаши. Двамата отпиха по глътка. Вятърът блъскаше къщата и караше прозорците да потракват. Лъчът от морския фар се плъзна по морето, после още веднъж.

Те се наслаждаваха на виното в тишина, без обичайното бърборене на познавачите за този аромат или онзи вкус. Лейк обичаше това. Така или иначе пиенето беше свързано с прекалено много приказки. Като в музеите, където винаги има хора, които не спират да говорят умно. Пази боже за разнообразие просто да погледат в мълчание!

Приятно му беше, че Керъл се наслаждава на виното. Да, тя можеше да се научи. Щяха да пътуват, да опитват и да купуват. Това щеше да осигури основа на връзката им. Нещо, което досега му липсваше в нея. Да, щеше да бъде прекрасно преживяване… и щеше да му помогне най-накрая да приеме смъртта на жена си. Така най-сетне щеше да запълни празнотата в сърцето си. Усещането за невъзвратима загуба.

Те продължиха да отпиват.

— Какво беше това? – попита Керъл.

Той се ослуша. Беше се чул трясък. Пристъп на вятъра запрати дъжда да трополи върху прозорците. След това се чу втори, по-силен шум. Стори му се, че идва откъм верандата.

— Мисля, че вятърът току-що отнесе един от люлеещите се столове. – Лейк отново се зае с виното си.

Поредният трясък разтърси верандата, все едно някой тропаше с крак.

— О, това не беше люлеещ се стол – подхвърли Керъл.

— Ще проверя. – Той стана, взе фенерчето от масата и излезе от хола към предния коридор. Когато стигна вратата, чу нещо да я удря, все едно някои чука силно по нея. Внезапно почувства тревога, отиде до редицата странични прозорци и светна с фенерчето през тях, за да провери дали има някого отвън.

Неясни кални отпечатъци прекосяваха заливаната от дъжда веранда, но не можа да види кой стои пред вратата. Мили боже – помисли си Лейк, – кой, по дяволите, е излязъл в тази буря? Който и да беше, стоеше прекалено плътно до входната врата, за да го види. Антикварната врата нямаше шпионка.

— Кой е там? – попита Лейк, опитвайки се да надвика шума на бурята.

Отговорът отново беше несигурно почукване, после потракване с дръжката на вратата. Слава богу, беше заключена.

— Вижте, ако имате някакъв проблем, ще ви помогна, но първо трябва да говорите с мен!

Керъл се появи в коридора.

— Какво става?

— Някакъв луд е пред вратата. – Той се обърна отново напред. – Кой е?

Вместо отговор тежко тяло се стовари върху вратата и я разтърси цялата. Керъл изпищя и отскочи назад.

— Керъл, донеси ми бейзболната бухалка!

Тя изчезна в мрака на кухнята и миг по-късно се върна с брезовата „Луивил Слъгър“, която държаха в шкафа с метлите.

Тялото отново се стовари върху вратата, този път по-силно. Дървото около касата се напука.

— Кучи сине, влезеш ли тук, ще те убия! – изрева Лейк. Беше тъмно и той не виждаше почти нищо. – Керъл, светни тук с фенерчето.

Стоеше стиснал бухалката, а тя се бе изправила зад гърба му, стискайки фенерчето с треперещи ръце.

Поредно силно блъскане по вратата изкара още пукнатини по дървото. Челната плочка на бравата изтрака и се откачи.

— Престани! – изкрещя Лейк. – Имам пистолет и ще те застрелям! Кълна се в Бог, че ще го направя. – Прииска му се наистина да има оръжие.

Последен удар и вратата се отвори широко, а наоколо се разлетяха трески.

Някаква фигура се втурна вътре и Лейк замахна силно с бухалката, но тя прескочи останките от разбитата врата, движейки се толкова бързо, че той успя да нанесе само един плъзнал се по рамото й удар, докато профучаваше край него и изпълни ноздрите му с неочаквана съкрушителна смрад. Лейк се обърна и отново замахна с бухалката точно в мига, в който Керъл нададе смразяващ кръвта писък, фенерчето падна на пода и помещението потъна в мрак. В същото време се чу мокър звук, все едно се пръска водно легло. В сумрака Лейк видя фигурата да пада на колене и да се навежда над Керъл, която лежеше просната върху персийския килим. Чу мокрия шум от дъвчене. С рев се хвърли напред и замахна с бухалката към фигурата, но тя се завъртя нагоре, две неумолими ръце се стрелнаха да хванат бухалката. Изтръгнаха я от ръцете му с ужасяваща сила. После той почувства гигантски разкъсващ тласък в корема, чу как нещо мокро и тежко пада на земята, преди той самият да падне назад в бездънен кладенец от болка и ужас.