Аленият бряг

15.

Върнаха се от ресторанта и откриха един мъж да ги чака пред затворената врата с бейзболно кепе в ръка. Пендъргаст го въведе и мъжът се огледа със сълзящи очи, видимо уплашен от мизансцена. Констънс не го беше виждала досега. Когато мина край нея, усети слаб аромат на бърбън и пури.

— Моля, разположете се удобно, господни Ларю – покани го Пендъргаст.

Мъжът се настани на едни от столовете.

С точни, но пестеливи движения Пендъргаст прекара магнетофонната лента от едната ролка между главата и движещите колелца, зае се да наглася различните бутойи и най-накрая натисна бутона за запис. Ролките започнаха да се въртят. Интересно, отбеляза Констънс, че не разигра същия театър пред адвоката.

— Моля, говорете ясно в микрофона.

Мъжът кимна.

— Да, господине.

— Кажете името си и адреса за протокола.

Мъжът обясни, че се казва Гордън Ларю, живее в Дил Таун. живял е там през целия си живот и има малка фирма за косене на трева, с което се издържа.

— Откога косите моравата на господин Лейк?

— От дванайсет години.

— В края на седмицата, когато господин Лейк беше заминал и са влезли с взлом в къщата му, вие ли косихте тревата?

— Да. Той предпочиташе да идвам, когато го няма, щото шумът му досаждаше.

— В края на седмицата по кое време отидохте да косите?

— В събота около единайсет.

— Видяхте ли нещо необичайно?

— Не. Тъй като вече настъпва есента, тревата нямаше нужда от много косене. Обаче заради скулптурите господин Лейк обича моравата му да е хубава.

— Някакви признаци, че някой друг освен Лейк е бил там?

— Нищо не видях. Нямаше признаци някой да е проникнал с взлом. Нямаше чужди коли или нещо друго.

— По кое време си тръгнахте?

— Дванайсет и половина.

— Господин Ларю, това е всичко.

Докато мъжът ставаше и се готвеше да си тръгне, Пендъргаст попита между другото:

— Дил Таун е предградие, което в началото е било населено от чернокожи китоловци, нали?

— Да.

— Много интересно. Благодаря ви. – Пендъргаст изпрати Ларю до вратата, затвори я и се обърна към Констънс, отправяйки й кратка усмивка.

— Пускаш въдици? – попита Констънс, питайки се що толкова очевидно си губят времето.

— Точно така. Да пуснем още една муха във водата. А сега, ако искаш, въведи следващия човек вместо мен.

Констънс излезе и намери седнал на стол в коридора друг събеседник със зачервено лице, с леко побеляла коса, щръкнала на врата му от възмущение, мъжът се изправи.

— Надявам се, че това няма да отнеме много време – каза той, оглеждайки я от главата до петите с изсветлели, но бдителни сини очи. Беше на около седемдесет, носеше риза на големи карета, тиранти и сини работни панталони. От него лъхаше леко на тресавище.

— Насам – покани го тя.

Човекът нахълта агресивно в стаята и отказа предложения му стол. Пендъргаст отново взе да се върти около апаратурата.

— Е? – попита мъжът нетърпеливо. – На никакви въпроси няма да отговарям, ако затова сте ме повикали.

— Извинете, само минутка, опитвам се да подготвя апаратурата. Вие сте господин Джордж Уошингтън Бойл, нали?

— Казвам се Бенджамин Франклин Бойл – поправи го мъжът. – Няма що, добро начало, господни детектив.

— Много се извинявам. – Агентът продължи да се пипка около оборудването. – Вие сте тук напълно доброволно. Значи желаете да откажете да отговаряте на въпроси?

— И какво, ако го направя? Вие ще извадите съдийско постановление или нещо подобно, за да ме извикате отново?

— Не, не. Аз провеждам частно разследване. Нямам право да искам издаването на призовка. Свободен сте да си вървите. Надявам се,че не се сърдите.

Изръмжаване.

— Ами щом вече съм тук… – Мъжът се настани на предложения му стол.

Констънс забеляза, че Бойл е много по-интелигентен. отколкото външният му вид предполага, и че Пендъргаст, преструвайки се на неспособен, го беше накарал да изпита превъзходство и така го постави в подходящо настроение да отговаря на въпроси. Хитър ход и в пълен контраст с нейните недоразвити умения да общува с хората. Тя си спомни дългия списък със събеседници и се запита дали нямаше да е по-разумно да си беше останала у дома на „Ривърсайд Драйв“.

— Господин Бойл, предполагам, че в края на седмицата по време на кражбата на виното вие сте копали миди из ексмутските плитчини?

— Да, излязох в събота след обяд за няколко часа.

— Къде?

— В района, който наричат Плитчините край канала.

— Може ли да ми го покажете на картата? Пендъргаст разви една карта на района и я сложи пред Бойл.

— Точно тук. Един мръсен пръст посочи мястото.

— Аха. Изглежда изобщо не сте могли да виждате фара.

— Точно така. Мястото е на близо четири километра от фара и зад ексмутските крайбрежни скали. Така или иначе не можеш да виждаш от високите треви и папура, който на места достига височина метър и петдесет, метър и осемдесет.

— Надявах се, че може да сте видели пещо. Хора да пристигат и да си заминават.

— Не съм видял нищо освен кал и миди. Пендъргаст започна да навива картата.

— Сигурно познавате тези тресавища много добре.

— По-добре от всеки друг.

— Предполагам, че те имат своя странна красота.

— Точно така. – Бойл го каза с убеденост, но и с такъв той, от който ставаше ясно, че не иска повече да се разпростира върху предмета.

— И история?

— О, да.

— Предполагам обаче, че вие като ловец на миди не се интересувате много от история.

Сега мъжът се наежи.

— Господин Пендъргаст, четирийсет години бях капитан на траулер. Аз съм морски човек, а морските хора винаги са се интересували от история.

Пендъргаст повдигна вежди.

— Разбирам. Но каква история може да има някакво необитаемо тресавище?

— Повече, отколкото можете да си представите – засмя се Бойл. Той се наслаждаваше на това, че има публика, особено толкова глупава като агента.

— История колкото искаш. Приказки също. За вещици и за Сивия косач.

— Сивия косач?

— Понякога нощем в тресавищата се вижда светлина, която се движи насам-натам, поклаща се в тази или онази посока. Това е Сивия косач. Разказват, че преди няколкостотин години живял мъж на име Джек, който бил най-долният кучи син между залива Каско и Глочестър. Когато умрял, дошъл дяволът да го прибере и го завлякъл долу в ада. Обаче Джек бил толкова опак, че след известно време дяволът вече не можел повече да го понася. Той подхвърлил на Джек тлееща буца въглища и казал: „Ти си твърде долен за моя ад, затова върви и си направи свой!“ – Тук Бойл избухна в шумен смях. – Той е там в тресавищата, покрит със сиво-черната кал. Оттам му идва прякорът. Слива се с тях, така че не можеш да го видиш. Разбира се, като изключим буцата въглища. Когато видиш светлинна да подскача из тресавищата – това е Сивия косач, който обикаля с въглищата в ръка и търси да покоси нечий живот, за да направи свой собствен ад.

Пендъргаст изглеждаше доста раздразнен от това отклонение.

— Ами вещиците?

Бойл махна с ръка.

— Носи се една история, която датира от времето на Салем. Когато нещата загрубели и там започнали да бесят вещиците, през нощта една група от тях се измъкнали бързо-бързо и дошли тук на север. Били се заселили на един от островите в соленоводните тресавища далеч от всяка цивилизация. Нали разбирае, мъже и жени.

— Нима искате да кажете, че са били вещици?

— Не твърдя нищо подобно. Легендата твърди, че онези някогашни пуритани са обесили много невинни хора, докато истинските вещини се измъкнали.

— Къде точно в тресавищата се заселили?

— Никой не знае. Според историята някъде във вътрешността. Обаче нещата не се развили добре, или унищожени от тежки зими, глад и индиански владения. Говори се, че по-късно, когато някой пътник се изгубвал в тресавищата, понякога попадал на руините от това вещерско селище. Всички дървени къщи били изгнили и рухнали. Казват, че в средата на това разнебитено селище имало кръг от плоски камъни с изсечени в тях символи, а в центъра му парче шисти с послание от една-единствена дума.

— Какво гласяла думата?

— Тайбане.

Пендъргаст и Констънс се спогледаха.

— Какво значи?

— Никой не успя да открие. – Последва многозначителен поглед. – Може би досега.

— Значи сте чули, че който е убил историка Маккул, е изрязал думата в неговата плът?

Бойл вдигна рамене.

— Човек не може да опази тайна в толкова малък град като Ексмут.

— Някакви предположения защо някой би сторил подобно нещо?

— Вероятно са някакви наркоманчета от Дил Таун, които, за да изживеят тръпка, си играят, като призовават дявола. Ограбили са човека, за да си купят наркотици, и са толкова тъпи да мислят, че ченгетата ще повярват, че е работа на вещиците.

— Защо точно Дил Таун?

— Дил Таун има дълга история от размирици, престъпления, пиянство. Такива работи.

— Забелязвали ли сте следи от хора в солсноводните тресавища?

— Колкото и да е странно да. Мисля, че във вътрешността живее някакъв бездомник. Виждал съм следи в калта, пътеки в тревата. Никога не съм го срещал от плът и кръв, но няколко пъти съм подушвал лагерния му огън. – Той се изсмя. – Може би този тип е задигнал винената колекция на Лейк. Сега мечтата на алкохолика се е сбъднала. А може да е самият Сив косач. Вие, господни детектив, може да поразровите това.

— Това и ще направя – кимна Пендъргаст, докато ставаше. – Господни Бойл, благодаря за отделеното време. – После погледна към Констънс. Мисля, че можем, поне засега, да освободим останалите ни събеседници.

Бойл също стана, после се наведе към агента и попита фамилиарно:

— Колко получава човек с твоята работа?