Аленият бряг

5 март

Прекарах сутринта и по-голямата част от следобеда в Уорикшър, където посетих Хъруел Осори. Какво прекарване беше! Хъруел са от типа стари английски фамилии, които, боя се, стават твърде често срещано явление: много ограничени, живеят като просяци в достолепните си домове. Кръвната линия е отслабена от бракове между роднини – ненужен сляп цирей за обществото. Само едно са запазили и това е гордостта: почти маниакални са с почитането на паметта на лейди Елизабет Хъруел и нейната благотворителност. В началото се оказа пречка това как ревниво фамилията пази доброто си име. (Един бог знае какво добро име смятат, че имат.) Когато им казах, че планирам да напиша биография на лейди Хъруел, веднага станаха подозрителни. Няма съмнение, че любопитството ги накара да приемат предложението ми да ги посетя, но щом споменах своето намерение, станаха едносрични и неотзивчиви. Постепенно обаче това се промени, когато обясних какво хубаво мнение имам за лейди Хъруел и как ярко ще я изобразя. Също така им се заклех да пазя тайна (тук му е мястото да се поздравя за това хрумване) – беше наистина блестящ ход. Това остави у тях впечатлението, че съществува много по-голям интерес към историята на тяхната фамилия, отколкото е в действителност.

Останали са само трима. Една леля – стара мома, сър Бартълби Хъруел, правнук на лейди Хъруел, стройно мършав индивид, и неговата дъщеря, също стара мома. С часове ми разказваха стари семейни истории, показваха ми албуми с фотографии, и говореха почтително за лейди Хъруел. Въпреки своето възхищение от тази жена, уви, не разполагаха с никаква полезна информация: повечето от онова, което ми разказаха, вече бях научил в течение на своите проучвания. Поднесоха ми обяд от сандвичи със спаружени краставици и слаб чай. Почувствах се много обезкуражен. Бях забавил срещата си с наследниците на лейди Хъруел, докато напредна в проучванията си, защото си мислех, че когото покажа, че съм запознат с тяхната предшественичка, това ще помогне да разтопя леда. Обаче сега, когато ледът бе разтопен, моите усилия изглежда щяха да доведат до много скромен резултат.

Въпреки това по време на обяда попитах в какво състояние е архивът на лейди Хъруел. Излезе, че единствените останали Хъруел не знаят нищо за някакви документи, но ми съобщиха, че ако има такива, сигурно са на тавана. Естествено, поисках да получа достъп. След кратко шушукане насаме те се съгласиха. И така, щом свърши обедът, сър Б. ме поведе по дълги кънтящи коридори с високи сводове, след това нагоре по разнебитено задно стълбище към тавана, натикан под покрива на замъка. Нямаше електричество, но за щастие предвидливо бях взел фенерче с комплект резервни батерии.

Таванът се простираше сякаш безкрай. Беше пълен с разхвърляни стари пътни сандъци, купчини празни дървени корабни кафези, стари шивашки манекени, безкрайни купчини от стари броеве на „Таймс“ и „Пънч“, датиращи от десетилетия, грижливо завързани с канап. Всичко беше покрито с дебел слой прах. Допълнително при всяка наша крачка се вдигаха облаци прахоляк. В началото сър Б. ме следваше като сянка – може би се страхуваше, че ще напълня джобовете си с древните боклуци. Много скоро обаче прахта и цвърченето на плъховете го победиха и той се извини и си тръгна.

Прекарах час, но освен болки в гърба от ниския таван, прах в носа, в очите, по дрехите и ръцете не намерих нищо ценно. Точно когато се готвех да се откажа и да се спусна в страната на живите, лъчът на фенерчето ми попадна върху стара дървена картотека. Нещо в нея привлече вниманието ми, макар също да беше покрита със слой прах, видях, че картотеката е с по-високо качество от своите съседи. Бръснах прахта с ръкава си и установих, че е направено от висококачествено бразилско розово дърво с меден обков. За щастие не беше заключена. Отворих я и открих съкровищницата, за която си бях мечтал.

В двете чекмеджета имаше много лични документи на лейди Хъруел, отнасящи се до имението, различни актове, юридически документи за право на преминаване, за което беше спорила със съсед, ранно копие от нейното завещание. Най-интересното обаче беше един дневник, който си беше водила от юношеството до началото на двайсетте си години, както и снопче писма, вързани с панделка. Това беше кореспонденцията, която беше водила със сър Хюбърт Хъруел, докато се бяха ухажвали. Наистина беше изключително откритие – в края на краищата лейди Хъруел е била нещо като свободомислеща и протофеминистка и се говореше, че бракът й бил бурен, преди съпругът й да му сложи край с ранната си смърт – и без съмнение щеше да се окаже завладяващо. Веднага започнах да планирам кампанията си как да убедя останалите Хъруел да ми позволят да разчета и препиша дневника и писмата.

В картотеката имаше още един комплект любопитни документи, състоящи се от договор за превоз по море, застраховка и списък с комплект грижливо изброени скъпоценни камъни.

Заех се първо със списъка на скъпоценните камъни. Бяха общо двайсет и един, всички рубини шлифовани кабошон[32] със звезда и двойна звезда[33]. Всички с високоценения цвят „гълъбова кръв“. Теглото в карати се движеше между 3 и 5.6. Без съмнение това беше списък на прочутата колекция от фамилни скъпоценни камъни „Гордостта на Африка“, дадена на Елизабет от нейния съпруг като сватбен подарък. Тъй като колекцията оттогава беше изчезнала, знаех, че този подробен списък ще се окаже особено интересен.

Приложената застраховка беше още по-интересна. Направена от „Лойдс“ в Лондон, потвърждаваше номерацията и оценката на скъпоценните камъни – направена по искане на „Лойдс“, и беше подпечатана с бележката: „Този товар сега е удостоверен и застрахован“.

След това се заех да преглеждам договора за морски превоз. Беше датиран ноември 1883 и подписан между лейди Хъруел и някой си Уоринър Е. Либи, морски капитан с лиценз. Според условията на договора Либи щял да поеме командването на парахода „Пембрук Касъл“ от Лондон и Бристол и от името на лейди Хъруел да достави този „твърде ценен и необичаен товар“ по най-бързия начин в Бостън. Документът съдържаше няколко специални точки, свързани с „двайсет и един скъпоценни камъка, изброени в приложената застраховка“. Либи трябваше да носи рубините в кожена кесия, зашита неподвижно за колан, дори през нощта. Не можел да срязва или бърка в кесията и нейното съдържание, нито да говори за нея с когото и да било. След пристигането в Бостън трябвало веднага да достави колана и зашитата към него кесия на Оливър Уестлейк, ескауайър, от адвокатската кантора „Уестлейк & Харви“ на улица „Бейкън“.

„Много ценен и необичаен товар.“ Ако това е онова, което смятам, че е, документът може да хвърли светлина върху много неясна случка в живото на лейди Хъруел – случка, която завършва с получаването на голяма застраховка от „Лойдс“. Също така щеше да хвърли известна светлина върху упоритата морска мистерия, свързана с лейди Хъруел и изчезването на скъпоценните камъни от колекцията „Гордостта на Африка“. Знаех, че първата ми задача е да убедя последните членове от фамилията да ми дадат допълнително време за проучване на тези документи… макар да бях взел предпазни мерки, като използвах фотоапарата в телефона си и за всеки случай ги заснех с помощта на светкавицата. Следващата ми задача щеше да бъде доста по-голяма и може би дори щеше да включва пътуване – пътуване от този тъмен и прашен таван до бреговете на Северна Америка в търсене на мястото за последен покой на парахода „Пембрук Касъл“.