Аленият бряг

20.

Писъкът заглъхна в нечленоразделно стенание, което сякаш се разтвори във въздишките на нощния вятър из блатната трева. Пендъргаст замръзна на мястото си. След малко отново провери посоката на вятъра, коленичи, извади картата, бързо я разви и очерта върху нея тесен конус, който сочеше в приблизителната посока, откъдето бе долетял звукът. Изглежда беше на средно разстояние, донесен от вятъра, но въпреки това недалече: може би осемстотин метра и дори по-малко. Това щеше да разположи убийството – той не се съмняваше ни най-малко, че е убийство – в най-недостъпната зона на ексмутските тресавища: лабиринт от канали, кални плитчини и застояли мочурища с гнили папури.

А това беше и районът, откъдето бе дошла миризма на огън от дърва.

Той се понесе бързо като змия, разтваряше трета с ръце, докато крачеше и се движеше със скорост, съобразена с нуждата от безопасност и пазене на тишина. Стигна до друга пътека – тунел в тревата. Беше по-тесен, но също човешко дело, и скоро агентът се озова на края на друга кална плитчина. Сега обаче приливът бързо нарастваше. Черна вода течеше към вътрешността и онова, което беше малко поточе в тесния канал, се бе превърнало в прииждаща река, широка шест метра, и продължаваше да расте. По пътя си влачеше листа, пяна и плавеи. Облаци се плъзгаха пред издутата луна.

Той спря, за да обмисли положението. Приливът се покачваше бързо, а между него и приблизителното място на убийството лежаха много канали и течения. Дори да успееше да стигне до мястото, щеше да му отнеме поне час и по това време вече щеше да е в капан, без да може да се върне, докато не дойде отливът. След най-малко шест часа. Липсваше му всякаква информация за жертвата, убиеца, местната география и обстоятелствата. Намираше се в крайно уязвимо положение: щеше да е неблагоразумие и дори безотговорно да бърза сляпо към звука.

Пендъргаст се върна обратно в подслона на тревата и провери мобилния си телефон – можеше да се окаже, че е попаднал на някой район с разсеян обхват. Нямаше късмет. Проучи картата. Беше важно да си тръгне и да съобщи колкото може по-бързо за престъплението. В момента се намираше далеч навътре в тресавището и най-краткият път навън беше не да се върне по стъпките си, а да се отправи в противоположната посока към вътрешността и гората, известна като Държавната гора „Крал Марк“[25]. Според картата през гората минаваше междуселски път – черният път между Дил Таун и Нюбърипорт.

Това беше най-късият път навън от тресавищата и до телефон.

Пендъргаст прибра картата, определи посоката и тръгна, преминавайки от бърз ход в равномерен постоянен бяг. След около четиристотин метра стигна до друга кална плитчина, която бързо изчезваше под покачващите се води на прилива. Влезе и закрачи през студената вода, която вече беше дълбока около метър и двайсет и скоро щеше да стане двойно толкова, борейки се с непрекъснато усилващото се течение. Продължи по този начин, ориентирайки се по лунната светлина, докато накрая не видя в края по-светлото на цвят тресавище черната линия на дърветата. Най-сетне стигна до последния приливен канал, в който водата вече се пенеше. Влезе и бързо откри, че е прекалено дълбока, за да я изгази. Щеше да се наложи да плува.

Върна се на брега и разкопча високите до гърдите ботуши. Те щяха да се окажат смъртоносен капан, ако се напълнят с бързо течащата вода. След като хвърли настрана ботушите, нави картата и другите неща, загърна ги в парче мушама, вдигна го над главата си и навлезе в течението. Този канал беше широк десетина метра и веднага щом краката му се откъснаха от дъното, водата го подхвана и понесе бързо край другия бряг. Пендъргаст риташе и загребваше с една ръка и след минута борба с течението успя да напипа дъното с крака и изгази останалата част до брега. Най-накрая стигна до подкопан бряг, над който се извисяваха борове и оголени коренища, той се изкатери, седна да си почине под дърветата и да почисти краката си от калта. Спорел картата пътят заобикаляше тресавищата и влизаше в Дил Таун на около шест и половина километра от тук – разстоянието, което Пендъргаст можеше да вземе за час с бързо ходене. И още четиристотин метра от Дил Таун до центъра на Ексмут.

Той стана и тръгна между дърветата. Пътят вероятно беше на десетина метра от тук и нямаше как да го пропусне. Но самата гора беше тъмна и дънерите на дърветата бяха обрасли в шубраци, а по стволовете пълзяха шипки, задушаваха ги и ги убиваха, оставяйки подобни на скелети клони да стърчат към нощното небе. Гората кънтеше от крякането на жаби, бръмченето на нощните насекоми и от време на време от смразяващия кръвта крясък на бухал. Пендъргаст продължи, заобикаляйки един шипков храст, и излезе на полянка, изпъстрена от петна лунна светлина.

Там замръзна, защото изведнъж тези звуци на нощната гора спряха. Може би причината беше неговото появяване, а може би нечие друго присъствие в гората. След малко продължи и пресече полянката, сякаш нищо не се е случило. В другия край навлезе в гъст шипков храсталак и в най-гъстата му част спря отново. Вдигна няколко камъчета и запрати първото три метра напред, след малко второ, вече шест метра напред, а третото на девет. Всяко от камъчетата вдигаше лек шум, симулирайки придвижване през гората.

Вместо да продължи, агентът зачака приклекнал и неподвижен в черния мрак на дърветата. Скоро започна да чува слабите шумове на своя преследвач. Той се движеше на практика безшумно – рядко умение в гора, толкова гъста като тази. Пендъргаст видя на сенчестата полянка да се появява мъжка фигура – направо гигант. – който се плъзна през откритото пространство с ловна двуцевка. Когато мъжът наближи, агентът се стегна и зачака. И щом преследвачът навлезе в мрака под дърветата, се изправи, блъсна цевите на пушката нагоре, като същевременно му нанесе удар в тялото, ниско и отстрани, с рамото си. Двете цеви и изгърмяха едновременно с ужасен трясък, мъжът падна, а Пендъргаст го възседна и опря своя „Лес Беър“ 45 в ухото му. Върху тях започнаха да падат венчелистчета и шипки.

— ФБР – прошепна Пендъргаст. – Не се напрягайте.

Мъжът се отпусна. Пендъргаст стана, хвана пушката за цевите и я остави настрана, след това слезе от мъжа.

Той се претърколи и застана на колене.

— Кучи сине. ФБР, а? Дай да видя значката.

Появи се портфейлът с картата и значката.

— Какво правите тук?

— Работя отговори мъжът и вие току-що съсипахте целия ми нощем труд. – Той посочи към цветята и горските плодове, пръснати по земята от спуканата найлонова торба. – Имам право да работя тук. Моето семейство населява тези земи от двеста години.

Портфейлът със значката и картата изчезна отново в джоба на агента.

— Защо ме следвахте?

— Чух писък, после видях някакъв шантав копелдак, покрит с кал, да се промъква из гората ми, и то само два дни след като човек беше убит и нарязан на не повече от осем километра от тук. Разбира се, че ще последвам такъв човек и ще го попитам каква работа има тук.

Пендъргаст кимна и прибра свои „Лес Беър“.

— Моите извинения, че разсипах цветята ви. Виждам, че това е Atropa belladona. Смъртоносното куче грозде. Да нямате намерение като съпругата на Клавдий[26] да отровите някого?

— Нямам представа кой е Клавдий, нито проклетата му жена. С тях снабдявам билковия аптекар. Той прави от тях тинктури, отвари и прахчета. Ако искате да знаете, все още се използва като съставка при стомашно-чревни разстройства. В тази гора е пълно с тях.

— Значи сте ботаник?

— Аз съм просто човек, който се опитва да си изкара прехраната. Сега мога ли да стана?

— Разбира се. Още веднъж ви моля за извинение.

Мъжът се изправи, махайки клонките и листата от себе си. Беше висок най-малко метър и деветдесет и осем, слаб, с остро лице, тъмнокафява кожа, остър като клюн нос и нелепо зелени очи. От стойката му Пендъргаст заключи, че на младини е бил в армията.

Мъжът протегна ръка.

— Пол Сайлъс.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Трябва да намеря телефон – каза Пендъргаст.

— Имам у дома. Пикапът ми е малко по-надолу. Ако искате, ще ви закарам.

— Ще ви бъда благодарен.

Пендъргаст го последва между дърветата, докато не стигнаха тесния път и пикапа, паркиран на банкета. Агентът беше разочарован, когато Сайлъс му отказа достъп в елегантния кожен салон, а му предложи да пътува в каросерията като куче. Няколко минути по-късно пикапът пое по кален черен път, който водеше до малка дървена колиба сред горските дървета. Не беше далеч от края на тресавищата и на около осемстотин метра от Дил Таун.

Мъжът влезе преди него, запали лампите и посочи:

— Телефонът е ето там.

Пендъргаст набра 112, описа на кратко случилото се на диспечера и жената го свърза със сержант Гавин. Предаде му информацията с подробности, после затвори. Погледна си часовника: почти три сутринта.

— Сега няма да могат да влязат в тресавищата. При половин прилив тези течения се движат със скорост десет-дванайсет възела – отбеляза Сайлъс.

— При прилив ще започнат да търсят с моторни скифове.

— Има логика. Ще се присъедините ли към търсенето?

— Да. Мога ли да ви помоля да ме закарате до Ексмут?

— Няма проблем, но преди това, след като имаме време, не е лошо да поизсъхнете малко.

Сайлъс отвори печка на дърва и хвърли вътре две цепеници. Когато Пендъргаст понечи да седне. Сайлъс се обърна:

— Моля, не на дивана. Люлеещият се стол е доста удобен.

Пендъргаст седна на него.

— Имате вид, сякаш глътка бърбън ще ви дойде добре.

Кратко колебание.

— Каква марка е?

— Изтънчен, а? Двайсетгодишен „Папи вай Уинкъл“. Не пускам шльокавица през прага.

Пендъргаст наклони глава.

— Това ще свърши работа.

Сайлъс изчезна в кухнята, после се върна с бутилка бърбън и две чаши. Остави ги на масичката за кафе и напълни първо едната, после другата.

— Господин Сайлъс, много съм ви задължен – каза Пендъргаст, взимайки чашата си.

Домакинът отпи малка глътка.

— Значи бяхте там да разследвате убийството на онзи историк?

— Точно така.

Пендъргаст извади картата и я разтвори на близката маса.

— Моля, отбележете мястото, където бяхте, когато чухте писъка, и посоката, откъдето смятате, че е дошъл.

Сайлъс придърпа картата към себе си и се наведе над нея с намръщено чело.

— Бях ето тук в гората, а писъкът дойде от тази посока. – Той плъзна пръст по картата.

Пендъргаст си отбеляза нещо. Пръстът на Сайлъс лежеше върху част от конуса, който той беше начертал преди това върху картата.

— Това ще помогне при търсенето на трупа. – Той нави картата. – Чували ли сте слухове, че някой живее в тресавищата?

— Нищо определено. Но ако се опитвам да избягам от закона, това е мястото, където бих отишъл.

Пендъргаст отпи глътка бърбън.

— Господин Сайлъс, споменахте, че семейството ви е тук вече двеста години. Сигурно знаете много за местната история.

— Ами никога не ме е било много грижа за генеалогия и подобни неща. В онези години Дил Таун е бил негърският квартал в покрайнините. Там живеели най-вече семейства на китоловци. Но не били само негри. Имало и мнозина от Южните морета таитяни, полинезийци, маори. Аз самият съм почти половин маор. Маорите били най-добрите харпунджии на света. Някои от капитаните имали жени от Южните морета и семейства, които качвали на борда по време на дългите пътувания. Оставяли ги в Дил Таун, преди да поемат за Бостън при белите си семейства. Когато тръгвали отново на плаване, просто ги взимали. Той поклати глава.

— Значи вие сте потомък на първите заселници на Дил Таун?

— Така е. Както вече казах, аз съм колкото маор, толкова и африканец. Моят прадядо имал страхотни племенни татуировки. Поне така ми разказваше баба.

— Разбрах, че повечето афроамериканци напуснали Дил Таун след линча, който бил извършен там.

Сайлъс отново поклати глава.

— Било ужасна работа. Ужасна. Разбира се, мъжът бил невинен. Това обаче нямало значение за групата, която го обесила. След случилото се хората от Дил Таун решили, че това не е добро място да гледат семействата си. Благодарение на китоловството имали пари да се махнат и повечето го направили. Някои стигнали само до Ню Бедфорд. Други чак до Чикагските кланици.

— Но вашето семейство е останало.

— Ами дядо ми изгубил дясната си ръка, с която хвърлял харпуна, при злополука и така започнал билковия бизнес. Този район е пълен с билки, особено куче грозде, което расте навсякъде тук. Среща се много често там, където някога е бил Олдъм. Не можел да пренесе това умение в голям град като, да речем, Ню Бедфорд. Така сме останали. Само сме се изнесли от града надолу по пътя и ето ни тук. Той разпери ръце.

— Сам ли живеете?

— Имах жена, но си замина. Каза, че се чувствала твърде самотна. Мен самотата напълно ме устройва през по-голямата част от времето, но винаги се радвам да се запозная с някой различен. Веднъж седмично се отбивам в бара и странноприемницата, за да си пийна, да хапна пържени миди и да поиграя на домино с приятели.

Пендъргаст стана от люлеещия се стол с чашата в ръка, отиде до прозореца и се вторачи в мрака на югозапад към тресавищата.

— Ще ви бъда много благодарен, ако сега ме закарате в града. Но преди това имам още един въпрос. В тази група, която споменахте, кои са били?

— Никой не знае. Местни хора, но маскирани. Ще ви кажа това: дядо ми разказваше, че в миналото в Ексмут е имало лоши хора. Не само лоши хора, а наистина зли. Казваше, че били като в онази история за Сивия косач: типове, които искали да създадат свой собствен ад.