Аленият бряг

44.

Констънс Грийн беше подгизнала до кости, мократа й рокля лепнеше тежко върху тялото, а подгъвът бе изплескан с кал и пясък. Но тя не усещаше студа: бездомното й детство из нюйоркските докове изглежда я беше имунизирало завинаги срещу студа. Вятърът блъскаше блатната трева и папура, който лудо се люшкаше, докато си пробиваше път през него. Ниските й ботуши шляпаха по мочурливата земя, лъчът от фенерчето се стрелкаше насам-натам из мрака и осветяваше стремителните дъждовни капки. Тя се движеше бързо, докато съзнанието й беше гневна, засрамена и унизена празнина.

В първия момент инстинкта й продиктува да се махне. Да се махне, преди да направи нещо толкова насилствено и дълготрайно, че после завинаги да съжалява. Но когато избяга от странноприемницата на юг към дюните и блатната трева, в главата й започна да се заражда един от най-хубавите планове.

Дълбоко в подсъзнанието си знаеше, че онова, което прави, не е просто да предизвика Пендъргаст, то беше ирационално и може би опасно. Но не я беше грижа. Знаеше, че нейният попечител поне сега не е прав, че нещо друго се случва в град Ексмут, нещо тъмно, странно, отвъд логическите съждения и все още неразкрито. Тя знаеше повече от него за документи като ръкописа на Сътър. Знаеше, че често в тях има нещо повече, отколкото се смята. Obscura Peregrinatione ad Littus („Черното поклонничество до Южния бряг“): тук имаше тайна, която още не бе открита, и отговорът на тази тайна се криеше на юг, в руините на Олдъм сигурна беше в това. Какъв бе този отговор, не се наемаше да гадае. Но щеше да докаже на Пендъргаст, че е права. Щеше да го докаже и после щеше да се затвори в помещенията под замъка на „Ривърсайд Драйв“, известни само на нея, докато не изпита желание отново да види слънцето.

Излезе по-нависоко и блатната трева отстъпи място на дъбови храсталаци и изкривени шотландски борове. Беше минала край рифа Главотрошачите, прекосила кална плитчина и един канал – в момента беше отлив и стигна до остров Кроу в далечния ъгъл на резервата. Океанът се простираше на изток, откъм лявата й страна, отвъд дългия, тесен и подобен на бариера остров. Тя спря, за да се ослуша, но вятърът беше толкова шумен, че не можа да чуе прибоя. Единственото, което се виждаше във фучащия мрак, беше слабото премигване на Ексмутския морски фар зад нея. Лъчът светлина преминаваше на всеки девет секунди. Тази светлина й служеше за ориентир по пътя към Олдъм.

Недораслите дървета започнаха да оредяват и се показаха дюните, закотвени на място от острицови и житни треви. Сега най-накрая успя да чуе бученето на невидимия океан или по-скоро да го почувства под краката си – потреперването на земята под ударите на големите атлантически прибойни вълни, които блъскаха брега. Констънс тръгна косо през острова, като преди това отново уточни къде се намира с помощта на фара. До изоставения град не можеше да има повече километър и половина два. Скоро щеше да бъде там.

Силният северозападен вятър не можеше да уплаши Бъд Олсен. – Напротив – той го харесваше. Изпълваше го с енергия. Освен това не тормозеше Обри, неговия голдън ретривър. След като преди десет години се отказа от рибарството и се пенсионира, се беше преместил в града и сега живееше в малка къща в края на главната улица, откъдето можеше да стигне пеша до всяко място и особено до своя клуб, в които се събираха във вторник, за да обядват заедно, и до библиотеката, откъдето енергично заемаше. Най-много му харесваха историите за морски приключения на Патрик О’Брайън, Джон Мейзфийлд и Сесил С. Форестър.

В девет часа, точно когато вятърът разтърсваше касите на прозорците. Обри започна да скимти пред вратата и да маха опашка. Олсен остави настрана книгата и стана с ръмжане от креслото. Изгаси керосиновия фенер и тръгна към вратата.

— Искаш да излезеш, а, момчето ми?

Обри размаха още по-енергично опашка.

— Добре, хайде да излезем да се поразходим. Опипом, защото беше тъмно, си облече мушамата, рибарската шапка, нахлузи чифт гумени ботуши, извали фенерчето от чекмеджето на шкафа в коридора и накрая сложи каишката на Обри. Бутна вратата да се отвори срещу вятъра, слезе по стъпалата на верандата и излезе на улицата. По-голямата част от града беше тъмна заради спирането на тока, но полицейският участък в другия му край се осветяваше с помощта на генератор за извънредни случаи. Вятърът шибаше водата в залива, дъждът плющеше почти хоризонтално. Бъд наведе глава и нахлупи по-дълбоко рибарската си шапка, която за по-сигурно беше привързана под брадичката му.

Зави наляво и пое по главната улица към центъра на града. Докато минаваха край различните къщи, виждаше на оранжев фон меките сенки на хора, които ходеха из стаите със свещи и фенери в ръце, потапяйки града в уютна атмосфера като в старомодна новогодишна картичка. Ето как е било в Ексмут преди сто години, помисли си Бъд, преди появата на електричеството. Не беше чак толкова лошо. Като се замисли човек, електричеството беше донесло само неприятности – ярка светлина, замърсяване, компютри, айпади и цялата тази глупост, която виждаше всеки ден: хората – и то не само деца – да се движат като зомбирани из града, вторачени в малки ярки екрани, вместо да се поздравяват един друг, вместо да се наслаждават на соления въздух и на алените кленове в тяхната есенна красота…

Бленуването му бе прекъснато от ръмжане. Обри бе спрял, вторачен в мрака напред с настръхнала козина.

— Какво има, момчето ми?

Друго ниско ръмжане.

Това беше необичайно. Обри беше най-дружелюбното куче в града и можеше да се окаже опасен за крадци само ако в мрака се спънат в него.

Кучето отстъпи назад, сковано от страх, а ръмжането му премина в скимтене.

— Спокойно, там няма нищо. – Бъд светна с фенерчето, но лъчът му не успя да проникне през плющящия дъжд.

Обри вече трепереше и се свиваше, а скимтенето му се усилваше. Изведнъж Бъд подуши ужасна миризма – воня на лайна и кръв и кучето с вой отскочи назад, а между краката му се образува локвичка урина.

— Какво, по дяволите… – Бъд също взе да отстъпва. – Какво е това? – провикна се той в мрака.

Драскайки с крака от ужас, Обри се дръпна, изтръгна се от ръката му и с подвита опашка хукна надолу по улицата, като влачеше каишката зад себе си.

— Ей, момче! – Бъд можа само да види как кучето потъва в мрака. Луда работа. Чу шум зад гърба си и се обърна, за да види нещо, което в началото му беше трудно да възприеме: кльощава, гола, странно издължена фигура, излизаща от мрака.

— Какво, но дяволите…

Фигурата се хвърли към него и Бъд усети горещия й гъргорещ дъх, вонята на кланица. С приглушен писък от ужас той се обърна и хукна да бяга, когато болка, каквато никога не беше си представял за възможна, разкъса вътрешностите му. Той погледна надолу с изненада и видя гола глава забита в корема му, заливана от червена кръв, и мускулести челюсти, които очевидно го изяждаха до смърт…

Констънс излезе от последната ивица дюни, прекрачи наполовина заровена в пясъка защитна ограда и се озова на брега. Прибойните вълни бяха огромни, високи водни езици с бели гриви се издигаха и стоварваха обратно далеч от брега, после стигаха до сушата като кипяща вода и с грохот се разбиваха за втори път. До това си пътуване до Ексмут Констънс още не беше виждала толкова гневен океан и заради неумението й да плува тази гледка й се струваше обезпокоителна. Не беше трудно да се разбере как един кораб може да бъде разбит на трески за съвсем кратко време от море като това. Лъчът на фенерчето й с труд проникваше на не повече от три метра в мрака.

Погледна назад. Ексмутският фар едва се виждаше, просветвайки с постоянство въпреки спрения ток. Тя си спомни старите карти, които беше разгледала в Историческото дружество. Руините на Олдъм не можеха да бъдат много по на юг. Със сигурност скоро щеше да различи останките от колони, стърчащи от пясъка, тъй като брегът завиваше в широкото устие, което образуваше края на остров Крау и някогашното олдъмско пристанище. След още няколко минути стигна до гранитен вълнолом, изграден от огромни блокове, които някога са защитавали входа на пристанището.

Тя прехвърли вълнолома и пое навътре в сушата. Районът на дюните отстъпи мястото си на твърда земя, покрита с борови храсталаци и закърнели дъбове. Виждаха се останки от основи на къщи: зидани каменни мазета, пълни с дъбови листа и купчини навят пясък. Не беше трудно да се различи къде е минавала единствената улица през града – от двете й страни имаше дупки от мазета, струпани развалини или изгнили дървени греди.

Картата на Олдъм, която беше проучила в Историческото дружество, показваше, че единствената градска църква се е издигала в далечния край, където улицата се разделяше, така че да бъде видима от целия град, каквато беше традиционната новоанглийска подредба. И наистина, докато напредваше по отдавна изоставената улица, в далечния и край откри по-дълбоки основи в по-добро състояние от останалите руини изсечени на ръка и подредени един върху друг гранитни блокове. Каменно стълбище водеше надолу към останките от мазето.

Констънс се изправи в горния край на стълбището и погледна надолу. Не се виждаше нищо, освен пясък и отломки. Какво беше очаквала да намери тук? Изведнъж безполезността на нейния план я порази. Въпреки отдалечеността и опустошението тези руини без съмнение бяха преровени от скитници и други търсачи на ценности през многото десетилетия, откакто Олдъм бе изоставен. Какво въобще би могла да намери, особено след като не знае със сигурност какво търси?

Почувства друг пристъп на унижение, раздразнение и гняв. Макар разумът и да я съветваше да не го прави, тя се спусна по гранитните стълби в отвореното мазе. Тук под защитата на дупката в земята вятърът спря. Констънс освети с фенерчето наоколо. Мазето беше с размери девет на дванайсет метра, с централен каменен градеж, който подпираше останките на две огнища на първия етаж. Те още се виждаха, иззидани от камък и измазани, сега се разпадаха, а над тях се извисяваше отчасти запазен комин, който приличаше на куха угарка. Дървената част на черквата в по-голямата си част беше унищожена. Само тук-там лежаха тежки, проядени от дървояди греди, меки като гъба. В ъглите, както и около задната част на централния комин, бяха натрупани дъбови листа. Северната част на стената беше покрита с гъсти храсталаци, а върху тях лежеше голям мръсен брезент – приличаше на старо корабно платно – и гниеше.

Констънс завърши обиколката на мазето. Ако в този град беше скрита някаква тъмна тайна, вероятно щеше да е тук, в черквата. Но каква тайна? Констънс бръсна тук-там листата настрана, но откри само парчета счупено стъкло, ръждясали пирони, глинени чирепи. Вятърът се усили и тя се премести на завет под една от стените. Корабното платно, което бе забелязала, беше проснато върху изсъхналите бурени. Констънс хвана единия му край и го дръпна назад. Понесе се отвратителна миризма като от умряло животно и тя инстинктивно пусна платното да падне. Поколеба се, после го хвана отново и го издърпа встрани от стената. Вонята се понесе отново. Светна с фенера и видя, че платното беше покривало малка квадратна плоча метър и двайсет на метър и двайсет в камъните на задната стена. Капакът сякаш затваряше някаква ниша. Смрадта беше ужасна, но не се виждаше никакво умряло животно – всъщност миризмата сякаш идваше иззад плочата.

Тя коленичи и докато дишаше през устата, огледа внимателно капака. Беше ръждясал, но не толкова, колкото би следвало да е. Приличаше на вход към мазе за зимнина. Капакът имаше панти, те бяха смазани и цялата конструкция изглеждаше подозрително действаща.

Сърцето и заби по-бързо. Нещо се криеше зад този капак, сигурна беше в това!

Освети с фенерчето наоколо, после провери дали камата още е пъхната между гънките на роклята й. След това тихо и внимателно вдигна железния капак, който се движеше с лекота, и пред нея не се откри мазе за зимнина, а нисък тунел и спускащо се надолу каменно стълбище. Отдолу лъхна ужасна миризма: на изпражнения, урина и гниеща плът. Приведена, Констънс се вмъкна в отвора и започна да слиза в мрака по стъпалата.

Долу спря и се ослуша. Бушуващата горе буря сега беше до голяма степен приглушена и Констънс чу слаб, прекъсващ звук: звук, който наподобяваше детски плач.