Аленият бряг

55.

Още от детството си Констънс не беше чужда на мрака. Въпреки че бе изгубила ориентация, се движеше целенасочено.

Стените бяха влажни и покрити с капеща вода. Понякога пръстите й попадаха на паяци и стоножки, които хукваха паникьосани, щом ги докоснеше. Чуваше и плъхове, които шумоляха тихичко и писукаха, бързайки да се махнат от пътя й. Въздухът започна да мирише по-силно на плесен, слуз и гнило. Беше неподвижен, а кислородът постепенно намаляваше. Очевидно в тази посока нямаше друг изход.

Плъзгайки пръсти по стената, се озова на един завой. Спря и се ослуша. Единственият шум, който долавяше, беше приглушеното блъскане на прибоя, чиито вибрации разтърсваха пода под краката й, и далечното кап-кап на водата по стените. Цареше тишина.

Зави зад ъгъла, краката й намериха опора на влажния под, а ръцете следваха стената. Пръстите й бръснаха насекомо – друга стоножка, която падна в ръкава й и се загърчи трескаво върху кожата й. Тя спря и внимателно я изтърси на земята. Отново се замисли дали да не си намери скривалище, но отхвърли идеята като последно средство за спасение. Демонът Моракс сигурно познаваше тези тунели по-добре от нея. Само с кама и ръце, все още оковани в белезници, не можеше да се надява да го убие. А от онова, което беше сторил на Гавин – от видяното и чутото – Констънс знаеше, че може да очаква същото от това създание.

В тази посока нямаше път за бягство. Щеше да се наложи да мине покрай Моракс, за да излезе по пътя, по който беше дошла.

Алойшъс Шингу Л. Пендъргаст се извърна от изтърбушените трупове. Хукна назад по един страничен коридор, натам, откъдето долитаха виковете, макар сега да заглъхваха със злокобна бързина. Почти веднага обаче се озова пред друго разклонение на тунела. Спря и се ослуша напрегнато, но в настъпилата тишина не можа да определи откъде бяха дошли писъците.

Обширната мрежа от тунели го изненада. Изглежда бяха строени продължително време, може би дори векове. Стилът на изграждане се променяше с всеки участък, което подсказваше, че са правени в различни периоди. Вдъхваха му същото усещане като катакомбите, които някога беше проучвал в Рим: тайно място за богослужение. В тези тунели обаче имаше още нещо, както подсказваха рисунките по стените, вонята на обитаване и другите по-ужасни миризми.

Проучи пода и пое по отклонението вляво, защото му се стори, че е по-използваното. То също се разклоняваше на няколко пъти, но той винаги поемаше по коридора с повече следи. След няколко минути тунелът зави зад ъгъла и Пендъргаст се оказа пред затворническа решетка, която препречваше пътя напред. В решетката зееше отворена метална врата. Смрадта, която идваше от задънения тунел зад нея, беше толкова отвратителна, че подсказваше дълго обитаване без никаква хигиена или удобството на тоалетна.

Светна с фенерчето в грубата килия и видя, че до задната й стена има трийсет метра. Вътре имаше място за спане, застлано с мръсно сено, преливаща септична яма и счупена маса. Стоманен нашийник, осеян със заострени пъпки, бе захванат за метална верига. Висеше на една от голите каменни стени. Пендъргаст клекна и огледа следите на обитателя във влажния пясък, покриващ пода – бъркотия от отпечатъци на боси крака, които отговаряха на следите, които следваше от Ексмут до тук. Значи това беше мястото, където убиецът е бил затворен в продължение на много дълго време.

Той се изправи и светна с фенерчето върху катинара, който някога бе затварял вратата, но сега лежеше отворен на пода. Нещо в него прикова вниманието му. Вдигна го и внимателно го огледа, дори извади джобната си лупа и огледа механизма. Беше почти нов стоманен катинар със защитени арки „Аблой“ и дисков механизъм, обезопасен срещу удари. Много сериозен катинар, които би затруднил и него самия. Пендъргаст видя, че някои умно, коварно и подло го бе нагласил така, че да изглежда заключен, когато всъщност не е.

Нещо в този особен начин на действие му се стори смразяващо познато.

След като свърши с проучването, влезе в килията и стигна до преграждащата я задна стена, стъпвайки върху мръсотия, стари пилешки фенери, късове гниеща човешка кожа и строшени кости с изсмукан мозък. Мазни хлебарки се разбягваха, когато лъчът на фенерчето ги осветяваше. Пред задната стена нашийникът, белезниците и оковите лежаха на земята отворени. Те също бяха модерни, високотехнологични устройства, произведени наскоро. Белезниците и оковите имаха отделни малки ключалки. Пендъргаст отново заоглежда всяка от тях поотделно, а бледото му лице стана като от мрамор.

Тъмничарите бяха положили големи грижи и не бяха скъпили разходите, за да вземат всички мерки за пълна безопасност. Но при последното си идване в килията явно не са знаели, че ключалките на белезниците и оковите са пипани и че създанието може да се освободи и да ги нападне.

Без съмнение труповете, на които бе попаднал в началото на тунела, принадлежаха на тези двама тъмничари.

Докато оглеждаше последната верига, обикновено спокойната му ръка започна да трепери и той я изпусна. Коленете му се подгънаха и Пендъргаст рухна в неверие на пода.

До ушите му достигна някакъв звук. След известно време успя да се отърси от обхваналата го парализа и се изправи на крака. Констънс все още беше някъде из този лабиринт от тунели и сега, изглежда, се намираше в много по-голяма опасност, отколкото бе предполагал.

Насили съзнанието си да се съсредоточи върху проблемите, които трябва да реши, забърза из влажните коридори и отново пое по главния, без да обръща внимание на шума, който вдига. След няколко извивки и завои стигна до широк коридор, който водеше към голямо, богато украсено петоъгълно помещение, осветено със свещи, в което се издигаше олтар. Пендъргаст спря и се огледа. На олтарната плоча лежеше продълговата купчина от плът и кости. Трябваше му известно време да осъзнае, че това е човек. Един от мускулите още потрепваше – неврологичен феномен. Човекът е бил убит съвсем скоро. Но къде беше убиецът, току-що разчленил жертвата?

Той рязко се завъртя с пистолета в ръка и започна да осветява по-тъмните ниши, докато се движеше през олтарното помещение. Преди лъчът на фенерчето да стигне до последната ниша, създанието, което беше видял по-рано да напада Мърдок – голо, отвратително, жълто – изскочи от тъмния ъгъл. Пендъргаст завъртя ръката с оръжието и успя да стреля веднъж, но фигурата се хвърли с премерено движение настрани, с което избегна куршума, като същевременно с ритник изби пистолета от ръката му. Пендъргаст се изви наполовина, за да поеме атаката, и нанесе силен удар в диафрагмата на създанието, докато то се завърташе край него, а опашката го плесна през лицето. Той се претърколи, стъпи на крака и клекна, като същевременно извади преработен боен нож „Феърбърн Сайкс“ с късо неподвижно острие изпод каишката на единия си прасец. Създанието се възползва от движението му, за да приближи приведено към него, а после му скочи с рев. Стовариха се на пода, създанието се озова отгоре му. Пендъргаст замахна да го прониже с камата, но звярът хвана острието с огромната си ръка и се опита да го изтръгне, стискайки острието с длан, от която потече кръв. Принуден да пусне фенерчето, като полагаше усилия да съсредоточи вниманието си върху битката, потискайки новите си притеснения, Пендъргаст се опита да завърти острието между стискащите го пръсти. Фенерчето се търкулна към стената, но продължи да работи, хвърляйки наоколо слаба светлина. Докато се бореха за камата, вонящият демон отвори паст и впи счупени черни зъби в долния край на ухото му, трошейки с хрущене хрущяла. Атаката за миг освободи Пендъргаст от притискащата го към земята маса на звяра и той му нанесе удар с коляно в гърдите, от който се чу пукотът на счупени ребра. С рев демонът измъкна камата от ръката на агента, отрязвайки при това няколко от собствените си пръсти, наведе глава и се опита да блъсне Пендъргаст в стената. Но той се измъкна настрани по-пъргаво от всеки матадор и демонът се блъсна сам в камъните, а Пендъргаст се завъртя зад него и отскочи назад.

Бързо потърси пистолета – той лежеше от другата страна на демона, но ножът се оказа по-близо, вдясно от него. Пендъргаст хукна към него, а демонът, вместо да се опита да му препречи пътя, както беше очаквал, стовари големия си крак върху фенерчето и го смаза със скриптене. Настъпи мрак.

Отново с нож в ръката, Пендъргаст се претърколи два пъти и се изправи, но нападателят бе очаквал този ход и се стовари отгоре му. Агентът се завъртя и му нанесе удар с камата, която потъна дълбоко в плътта. Демонът изрева от болка, изби ножа от ръката му и временно отстъпи. Пендъргаст използва отсрочката, за да се изнесе бързо към коридора, по който беше дошъл, и оттам в лабиринта от още по-тъмни тунели. Опипвайки трескаво пред себе си, ръката му опря в камък и той хукна много по-бързо, отколкото беше безопасно, като продължаваше да опипва влажната стена пред себе си, без да има представа къде отива.

Наясно беше, че са го победили, и ако страховете му бяха оправдани, сега създанието беше най-малкият му проблем.