Аленият бряг

58.

Ривера стоеше близо до патрулката на началника Мърдок и наблюдаваше как водачът на кучетата ги насочва. Мъжът бе пристигнал рекордно бързо заедно е две здрави енотови гончета, които били особено подходящи за работа в тресавища и вода. Ривера силно се надяваше да е така, защото дори оттук виждаше, че приливът нахлува бързо.

Тайнственият Пол Сайлъс стоеше встрани, висок и мълчалив. Ривера се запита дали е постъпил правилно, когато прие помощта му. Вярно, мъжът имаше едва доловимо излъчване на военен. А сега, когато погледна отново към тъмното соленоводно тресавище блъскано от вятъра, който разгонваше валмата мъгла заедно със затихващата буря – Ривера осъзна, че не иска да рискува в този ад без водач.

Докато чакаха водача на кучетата, беше обмислил последователността на случилото се тук. Убиецът първо бе нанесъл пораженията в града, продължил бе с убийството на началника Мърдок тук, на обиколния път през дюните, и след това бе изчезнал в южна посока. Със силен лай кучетата уловиха следата от патрулката и поеха по нея в тресавището.

Сайлъс тръгна след тях и Ривера забърза, за да го настигне. Той носеше фенерче, а Сайлъс челник на главата. Пред тях вървяха петима тежковъоръжени спецполицаи и полицай, който носеше мощен прожектор, хвърлящ светлина на двеста и петдесет метра напред.

Водачът на кучетата беше едър мъж с червено бейзболно кепе с надпис „Сокс“ на главата, загърнат в мушама. Името му беше Майк Кени и явно си разбираше от работата. Кучетата също изглеждаха решителни. Кени ги водеше на дълги поводи и ги контролираше напълно. Животните следваха следата без колебание и уверено бързаха напред, дърпайки водача след себе си.

Ривера продължаваше да следва екипа спецполицай. Носеше непромокаем джипиес, който щеше да им показва къде точно се намират. Сайлъс вървеше до него.

— Някаква идея накъде се е запътил? – попита го Ривера.

— Изглежда пресича тресавищата по права линия. Тя ще го заведе на остров Крау.

— Какво има там?

— Нищо, освен борови храсталаци, дюни, малко руини и плаж. По-голямата част от острова е резерват.

— Има ли нещо пред нас, за което трябва да зная? – Ривера се беше вторачил в джипиеса, но изглежда не можеше да прехвърли подробната зелено-жълта карта върху огромната пустош, сред която се намираха. Кени и кучетата бяха изчезнали сред океан от блатна трева, следвани от екипа спецполицаи. Чуваше как кучетата лаят пред тях. Докато напредваха, лаят им сякаш малко се усили.

Ако продължи в тази посока обади се Сайлъс, – значи се е запътил към канала Стакярд.

— Какво е това?

— Главният приливен канал на тресавищата. Там приливът минава доста силно. В момента сме в три четвърти прилив – тогава течението достига своя връх. Ще се движи с пет-шест възела.

— Можем ли да го изгазим?

Сайлъс изпръхтя.

— При тази скорост не можеш дори да го преплуваш.

— Значи ще го спре? Ще го принуди да се отклони?

— Ако убиецът го е прекосил преди час-два, да речем, приливът е бил много по-слаб. Значи е могъл да го преплува. Ще имаме нужда от лодка.

Ривера се наруга, че не се беше сетил по-рано за това. Откачи радиостанцията от колана и се свърза с командния център.

— Барбър, искам колкото може по-бързо да пуснете два „Зодиака“ във водата. Прати ги в канала Стакярд. Ще го намериш на подробната карта.

Описа какво иска и с помощта на джипиеса изпрати ориентири в командния център, показващи точното място, където искаха лодките. Слава богу, екипът беше докарал ремаркето с двете моторници. Можеха да бъдат спуснати във водата край града и с мощните си двигатели и помощта на прилива. Ривера пресметна, че ще са на мястото на срещата след по-малко от десет минути.

— Каналът е пред нас обяви Сайлъс.

Миг по-късно Ривера и хората му се озоваха на брега на канала. Той погледна напред над петнайсетте метра мощна, черна, бързо носеща се вода, чиято повърхност бе изпъстрена с опасни водовъртежи и непрекъснато се покачваше. Вятърът виеше над нея, блъскаше папура и плющеше с парещи капки дъжд. Светлината на прожектора пронизваше мрака и осветяваше другия бряг, където в калта се виждаха следи.

Изглежда е преплувал отбеляза Сайлъс.

— Да откараш лодка на другия бряг ще е много трудно.

Сайлъс кимна.

— Имаш ли някаква идея защо е тръгнал натам? Изглежда знае къде отива.

Сайлъс поклати глава.

Ривера махна към канала.

— Има ли още такива?

— Само блатна трева и няколко кални плитчини, преди да стигнем до шубраците.

Сега Кени имаше затруднения с кучетата, опитвайки се да ги издърпа назад от брега. Те сякаш бяха полудели от разочарование, че не ги пускат във водата. Кени, който досега им беше говорил с тих, спокоен глас, започна да си изпуска нервите.

Ривера отиде при него.

— Скоро ще дойдат две моторници „Зодиак“.

— Надявам се, че няма да се бавят. Не бях виждал кучетата толкова възбудени.

Животните лаеха с все сили и дърпаха поводите. Кени им заговори строго. Приливът се носеше дълбок и силен между двата бряга – тежко на всяко куче или човек, който се озове във водата.

Радиостанцията на Ривера изпука.

— Намират се на около километър от мястото на срещата каза диспечерката. Ривера погледна по течението и след малко успя да различи в дъжда бяла светлина, а от двете й страни червена и зелена.

— Кени – нареди той. – ти и кучетата сте в първата лодка. Ние ще се качим на другата.

— Добре.

— Бъди внимателен. Положението е сериозно.

Първата моторница влезе в светлината от прожектора, щурманът я плъзна покрай мястото, където стояха, завъртя щурвала надясно, поставяйки лодката срещу течението, и се приближи с по-ниска скорост към брега. Беше повдигнал леко двигателя и витлото продължаваше да пени водата.

— Първо кучетата! – извика Ривера.

Лодката застана успоредно на брега, плъзгайки се по-близо. Кучетата, които продължаваха трескаво да опъват поводите, май не знаеха какво да правят. Кени скъси поводите и заповяда:

— Скачайте вътре! Скачайте вътре!

За миг изглеждаше така, сякаш животните ще прескочат гумените бордове едновременно, но в последния момент едното се дръпна назад. С вик Кени и другото куче бяха запратени в кипящата вода.

— Спасителният пояс! – изрева Ривера. – Хвърли му спасителния пояс.

На острата светлина от прожектора Ривера видя бледото лице на Кени да се носи по течението. Недалече от него гончето пляскаше яростно и безсмислено, очите му бяха изскочили, виеше от страх, а лапите блъскаха ли, блъскаха. Влачейки каишката си, то бе завъртяно от силен водовъртеж и провеси език, докато Кени се опитваше да доплува до него. Воят му се превърна в гъргорене, когато кормчията даде газ и пое към Кени. Другото куче все още беше в лодката и лаеше трескаво. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще скочи във водата. Моторницата за секунди стигна до Кени и спасителният пояс се озова във водата. Кени го хвана и беше издърпан близо до лодката, след това щурманът и помощникът му го качиха на борда.

— Извадете кучето! – изкрещя Кени.

Щурманът завъртя лодката и се насочи към врящата вода на водовъртежа. Преди да стигне до него обаче, кучето потъна. Последното, което Ривера видя, бяха увисналите уши и провесеният му език, който блестеше на ярката светлина от прожектора. Накрая две ритащи лапи бяха всмукани от въртящата се сива вода.

Кени изрева от отчаяние и трябваше да го хванат, за да не скочи във водата след животното. Лодката правеше кръг след кръг, но кучето не се показа повече.

Ривера вдигна радиостанцията.

— Закарай ги на другия бряг. Трябва да продължим дори само с едно куче.

— Слушам.

— Докарайте втората лодка.

Вторият „Зодиак“, който беше твърде далече, та да се притече на помощ, дойде, завъртя се срещу течението и започна бавно да се приближава към брега. Хората му скочиха в лодката, Ривера беше последен и потеглиха през канала. Миг по-късно лодката зарови нос в калта до другата моторница и след малко бяха отново на суша.

— Кучето ми! – нареждаше Кени. – Трябва да се върнем, за да го потърсим.

Ривера го хвана за подмишницата и го разтърси.

— Кучето ти е мъртво. Имаме работа да вършим.

Мъжът с мокро кепе и подгизнали дрехи го гледаше с тъп, неразбиращ поглед. В това състояние той не можеше да продължи.

— Добре – Ривера се обърна към едни от мъжете. – върнете господин Кени обратно в командния център. Ние ще задържим кучето.

— Не, не – само аз работя с кучетата!

— Върнете Кени обратно! – Ривера хвана каишката. – Да вървим!

Ривера остави Кени, който протестираше високо, и закрачиха през блатната трева. Сайлъс, бърз и мълчалив, продължи да върви до него. Оцелялото куче отново бе надушило следата и се хвърли напред с трескав лай. Мощните му скокове буквално поглъщаха разстоянието, а те го следваха.

— Определено се е насочил към южния край на остров Крау – отбеляза Сайлъс.

— Да, но какво там е толкова важно за него? – попита Ривера.

— Ако поддържаме тази посока, ще стигнем до руините на Олдъм.

— Олдъм?

— Старо рибарско селище, пометено от ураган през 30-те години. Сега там няма нищо, освен изкопи на мазета и…

— И какво?

Сайлъс изсумтя.

— Зависи от това дали вярвате или не вярвате на легендите.