Аленият бряг

51.

Това беше второто идване на Хуан Ривера в Ексмут и сега, докато гледаше онова, което някога е било главната улица, си помисли, че повече напомня на Дантевия „Ад“. Спецполицаите, които ръководеше, бяха слезли от колите, за да влязат в района пеша и да го подсигурят; така че парамедиците да могат да изтеглят ранените и мъртвите. Зад тях беше установен мобилен команден център, където пукаха радиостанции, виеха сирени, ярко светеха прожектори. Два бронетранспортьора стояха с работещи на празен ход двигатели, въоръжени с 50-калиброви картечници, готови за стрелба, ако убиецът или убийците се върнат.

По всичко личеше обаче, че убийците са изчезнали. Градът беше тих – истинско мъртвило. От мястото, където стоеше, Ривера виждаше два трупа по средата на улицата. Докато се взираше в мрака, реши, че вижда поне още един малко по-далечна, но не по-малко обезпокоителна форма. Бурята и фучащият северозападен вятър бяха на път да отминат. Дъждът вече не шибаше толкова, защото вятърът, който го носеше, сега беше по-слаб. Уличните лампи и къщите бяха тъмни, токът беше спрян. Вместо от тях околността се осветяваше от една-единствена къща малко по-надолу по улицата, която догаряше и хвърляше червено зарево върху кошмарната сцена.

Ужасът, на който неговият изнесен напред разузнавателен отряд се беше натъкнал на околния път през дюните – началникът на полицията размазан в собствената си патрулка дълбоко го разстрои. Докладите, които получаваха, докато бяха на път, представляваха откъслечни, налудничави истории за чудовища, демони, анархия и масови убийства. Сержантът, казваше се Гавин, беше неоткриваем и не отговаряше на нито една от полицейските честоти. Ривера се запита дали и той не е мъртъв?

По дяволите, какво се беше случило тук? Ривера преглътна шумно, окопитвайки се. Щеше да има достатъчно време да разбере. Онова, което сега трябваше да свършат, и то бързо, беше да обезопасят района, да предоставят първа помощ и да евакуират жертвите.

Той вдигна радиостанцията си, даде заповедите и групата спецполицаи тръгна бавно надолу по главната улица. С напредването им картината на клането стана по-ужасна. Един от полицаите започна тихичко да се моли по радиото, докато Ривера не го изключи. Чуваше коментари, измърморени предположения, тихи проклятия. Какво, по дяволите, е станало – запита се отново той. – Терористи? Наркомани? Разчистване на сметки между бандити?

Ривера се почувства странно. Местопрестъплението беше крайно необичайно. По неохотата, с която се движеха неговите хора, той разбра, че са уплашени, макар никога да не биха го признали. Това не беше градско насилие, не беше и война. По-скоро беше нещо… като във филм на ужасите.

Опита се да прогони своя собствен страх и да вземе под пълен контрол положението. С най-деловия глас, на който беше способен, започна да изстрелва заповеди, изпращайки екипи от по двама души вляво и вдясно, за да обезопасят главната и страничните улици. Първият труп, на който се натъкна, беше ужасно обезобразен. Сякаш от диво животно.

Радиостанцията му запука от пристигащите доклади.

— Пред номер единайсети на главната улица има жертва!

— Две жертви в странноприемницата!

В началото обажданията бяха неравномерни, но скоро хората започнаха да разговарят помежду си по честотата за извънредни случаи.

Сякаш за да се откъсне от този хаос, Ривера гледаше как неговият разузнавателен отряд се придвижва като по учебник: случилото се беше нещо голямо, мнооого голямо, и всичко, което правеха сега, щеше да бъде проверявано отново и отново. Като се имат предвид обстоятелствата, хората му отцепиха периметъра сравнително резултатно, обезопасиха го и след това повикаха линейките. Никакви сирени. След няколко минути парамедиците бяха тук и се втурнаха към множеството жертви, сортираха ги по спешност и където беше нужно, оказваха първа помощ.

Ривера забеляза, че малцина имаха нужда от първа помощ.

Дойде време да прочистят къщите. На главната улица бяха около двайсетина. Три бяха с разбити врати и в тях намериха още трупове. Бяха убити дори няколко домашни любимци.

В останалите намериха оцелелите: цели семейства се бяха скрили в мазетата, на таваните или в разни килери. Бяха толкова изплашени, че им беше трудно да се движат и да говорят. Когато го правеха, разказваха, че са видели някакво създание: демон с опашка и кучешко лице. Неговите хора надлежно записваха показанията, но клатеха глави от недоверие. При тези условия – буря, спрян ток, мрак – сякаш никой не беше успял да го види ясно поне никой от тези, които бяха оцелели.

В най-тежките сражения в Ирак Ривера вече бе изпитвал подобен хаотичен колективен ужас, когато събитията са толкова сгъстени и се развиват с такава скорост, че после никой не може да каже какво наистина е станало. Тук случаят май беше същият. Оцелелите не можеха да кажат нищо надеждно или правдоподобно, макар в някои отношения спомените им да бяха забележително последователни. Само да можеше да открие някой, който беше успял добре да разгледа този убиец…

Тогава сякаш по поръчка Ривера чу вик. Иззад една от къщите надникна и залитна напред фигурата на мъж, не напълно пиян, но не и съвсем трезвен. Беше се ококорил, викаше и диво размахваше ръце. Видя Ривера и тръгна към него с разтворени ръце и преди той да успее да реагира, мъжът го прегърна от страх, както давещият се вкопчва в своя спасител.

— Слава Богу! Слава Богу! – изрева той. – Дойде краят на света. Демоните са избягали от ада! – И в отчаянието си успя да повали Ривера на земята.

Двама от неговия екип му се притекоха на помощ, помотаха да се откопчи от ръцете на мъжа и го притиснаха към земята. Той продължаваше да бълва глупости и да крещи.

Ривера стана и се наведе към него, опитвайки се да говори с успокоителен тон.

— Как се казвате?

Мъжът отговори на въпроса с викове.

— Какво значение има? – изрева той безутешно. – Настъпи краят на света. Вече никой няма да има име!

Ривера се приближи още малко и задържа главата му с ръка.

— Тук съм, за да ви помогна. Казвам се лейтенант Ривера. А вие как се казвате?

Мъжът започна да се отърсва от безумната си паника. Той се вторачи в Ривера с изхвръкнали очи, а по страните му се стичаше пот.

— Не е краят на света – продължи Ривера спокойно. – Искам да ме изслушате. Чувате ли ме? Кимнете, ако разбирате.

Мъжът го гледа дълго в очите и накрая кимна.

— Как се казвате?

Чу се нето като грачене.

— Бойл.

— Господин Бойл, ранен ли сте?

Запитаният поклати глава.

— Какво видяхте?

Той започна да трепери.

— Твърде много.

— Разкажете ми.

— Един… демон.

Ривера преглътна.

— Бихте ли могли да опишете нападателя?

— То… той дойде надолу по улицата… тичаше… И издаваше звук. Повтаряше едно и също нещо отново и отново…

— Какво казваше?

— Нешо като син, син… Беше ужасяващ, огромен, висок към два и десет. Имаше кучешка муцуна, изгнили зъби. Гол. Ужасяваща жълта кожа. И вонеше. Вонеше на лайна.

— Гол? На това време?

— Да. И… имаше опашка.

— Опашка? – Отново разочарование. И този се оказа полезен колкото останалите.

— Ужасяваща опашка. Влачеше се след него като змия. Имаше огромни ръце, които разкъсваха хората, сякаш не бяха нещо повече от… – Тук го прекъсна нов пристъп на силно треперене. – О, Боже… Господи Боже!

Ривера поклати глава и се изправи.

— Качете го на линейка. Той не е нормален.