Аленият бряг

46.

Уолт Одърли, собственик на странноприемницата „Капитан Хъл“, седеше в бара и слушаше как Бенджамин Франклин Бойл забавлява постоянното присъствие – за пореден път – с разказа си как е намерил трупа на историка. Обикновено мълчаливият Бойл беше в приповдигнато настроение, въртеше театрално очи, размахваше халбата с бира с една дума разиграваше хубаво представление. Беше изпил повече от обичайната си халба, забравил скъперническите си навици заради днешния специален ден. Подобно на много моряци. Бойл бе завършен разказвач и тълпата сякаш не можеше да му се насити. Токът беше спрял преди час, което по някакъв странен начин само усили празничното настроение. Изнесоха свещи и ги подредиха на барплота, клиентите пиеха и празнуваха странния край на криминалната загадка. Докато питиетата и разговорите се лееха, се усещаше всеобщото облекчение, че Ексмут отново е станал нормален. Разбира се, хората бяха шокирани от деянията на Дънуди, макар да имаше и малцина, които твърдяха: „Никога не съм имал доверие на това семейство“. Лично Одърли не беше имал проблеми със своя барман Джо Дънуди, разбира се, като изключим кражбите на храна. Дори изпитваше известно съжаление към него.

Бойл точно беше стигнал до мястото, където се готвеше да обърне трупа със своето гребло за миди, когато някой блъсна с все сили входната врата на бара.

Одърли погледна натам, а Бойл млъкна. После се облегна удобно на облегалката и подвикна през тъмния коридор към предния салон.

— Влез, приятелю, подслони се от скапаното време!

И се върна към разказа си. Беше се зачервил от вниманието и бирата.

Обаче откъм предния салон не се чу отговор. Одърли вдигна ръка, за да накара хората да млъкнат. После погледна надолу по коридора.

— Влез, друже, не бъди толкова плах! – След това, под влияние на неочакван изблик на щедрост, добави: – Следващите питиета са за сметка на заведението.

Това съобщение бе посрещнато с одобрително мърморене от всички в заведението. Бойл се обърна към бармана и посочи халбата си.

— Напълни я. – Той прекъсна разказа си, докато Пит, заместникът на Джо, пълнеше халбите на останалите.

От тъмния коридор се чу силен трясък. На Одърли му прозвуча така, сякаш някой беше паднал. Очевидно новият им посетител, който и да беше той, отдавна бе почнал да празнува.

— Ей, Анди – подвикна Одърли на мъжа, седнал най-близо до вратата, този човек има нужда от малко помощ.

Анди Горман стана от мястото си и взе една от свещите.

— Не започвайте, преди да се върна.

— Няма проблеми – отговори Бойл, потапяйки устни в студеното пиво.

Като прикриваше с длан свещта, Горман излезе от бара и тръгна по тъмния коридор – трепкаща светлинка сред мрака.

Няколко мига минаха в тишина и тогава от коридора се чу пронизителен писък. Одърли едва не изпусна халбата си от изненада, завъртя се и тръгна натам. Всички скочиха на крака. Изглежда свещта на Горман беше угаснала, защото в коридора цареше мрак. Бурята блъскаше и разтърсваше старата постройка.

Хората започнаха да се споглеждат.

— Мамка му, какво става? – попита някой след малко.

— Анди? Анди!

В този миг от коридора нахлу миризма: ноздрите на Одърли се напълниха с воня на смърт и гниене, смесени с лайна. Настъпи мълчание, никой не помръдваше. И в тишината, въпреки блъскането на бурята. Одърли чу бързо, задъхано животинско дишане.

В стаята си на първия етаж на странноприемницата Пендъргаст се изправи в леглото си. Заслуша се напрегнато, но писъкът отдолу прекъсна рязко и той не чу нищо повече, освен бурята. Празничната шумотевица в бара също беше престанала.

Той се измъкна от леглото, бързо се облече, взе фенерче и си сложи кобура с пистолета „Лес Беър“. Хукна надолу по коридора, спусна се по стълбите и след съвсем кратко колебание натисна дръжката на вратата за стаята на Констънс. Когато откри, че е заключено, почука.

— Констънс – повика той, – моля те, отвори тази врата!

Нямаше отговор.

— Констънс! – повтори той. – Много съжалявам за случилото се, но сега не е време за мелодраматични жестове. Нещо ста…

Докато обясняваше, чу отдолу да изригва хор от викове, какофония от писъци, смесени с тропот от панически бяг, трясък на обърнати столове и маси, звън на чупеща се стъклария, блъскане на крака по дюшемето.

Без да се бави повече, изви рамо към вратата и с един удар я изкърти. Стаята беше празна, а леглото все още с покривката си. Фенерчето, което беше дал на Констънс, не се виждаше никъде.

На долния етаж беше настъпил хаос. Той хукна надолу по стълбището и извади оръжието, преди да се озове в предния коридор.

На светлината от фенерчето видя, че входната врата зее широко и се люлее от пристъпите на виещия вятър. На прага лежеше прострян труп.

Той се обърна и хукна по коридора към бара, където пред очите му се разкри сцена на ужасяващо насилие: на пода лежеше друг изкормен труп, половин дузина клиенти се бяха свили зад барплота, ужасени, но цели.

— Какво стана? – попита Пендъргаст.

— Пази боже! Пази боже! – изпищя един от мъжете и отприщи хор от ужасени отговори на сбуталите се зад бара мъже, в които думите чудовище и демон, маймуна и хрътка се смесваха с уплашените им писъци.

— Накъде тръгна? – попита отново Пендъргаст.

Един от мъжете посочи вратата.

Агентът се обърна, хукна по коридора и излезе в бурята, като остави клиентите напразно да го молят за зашита. Видя отпечатъци на боси крака да прекосяват верандата и пясъчната пътека пред нея, които дъждът вече отмиваше. Поколеба се, вглеждайки се в посоката, накъдето създанието беше поело: на югоизток, към соленоводните тресавища. Каквото и да представляваше това същество, то беше причинило опустошения и избягало.

Други мисли нахлуха в главата му. Констънс беше изчезнала. Не си беше лягала вероятно преди известно време бе излязла от странноприемницата, сигурно след резкия край на техния разговор. Потърка челото си.

Къде са отишли? – беше попитала тя. – Какво се е случило с тях? Единственото място на юг от олтара, който откри в тресавищата, е Олдъм.

Там бе отишла – Пендъргаст беше сигурен. В Олдъм отдавна изоставения град, който я беше обсебил по причини, които той не можеше да разбере. Преди по-малко от два часа бе заявила, че сърцевината на тайната остава неразкрита. Докато обмисляше това, Пендъргаст бе буквално пронизан от прозрението, че с твърде лека ръка бе отхвърлил нейните притеснения, че интуицията й беше подсказала нещо, което неговият хладнокръвен анализ е пропуснал.

Убиецът беше бос по време на буря, заради която температурата спадна на 3-4 градуса. Това го разстрои повече от всичко друго, защото показваше, че в този случай има нещо, което напълно е пропуснал. Нещо фундаментално, точно както настояваше Констънс. Въпреки това, докато обмисляше загадката с отпечатъците на боси крака, не успя да стигне дори до искрица от някакво обяснение.

С парещо чувство на раздразнение той пое в бурята, като следваше бързо изчезващите от пясъка следи.