Аленият бряг

19.

Над тресавищата се стелеше воня на гнило, когато А. Ш. Л. Пендъргаст пое през блатната трева, черната му сянка се показваше и скриваше сред нейните дебели полюшващи се остриета. В един през нощта отливът беше стигнал най-ниската си точка и калните плитчини бяха оголени, проблясвайки от време на време, когато бързо носещите се по небето облаци пропускаха някой лунен лъч. Плитчините излъчваха серниста миризма на умряла риба и в съчетание с филизите влага тя образуваше лепкава смрад, която лепнеше като съсиреци по кожата и косата. Пендъргаст носеше навита карта, която сутринта бе начертал, използвайки морски карти, карти на Американската агенция за геологически изследвания, карти на ветровете и теченията от Националната океанска и атмосферна администрация при министерството на търговията на САЩ, както и своите собствени наблюдения.

Ексмутските соленоводни тресавища заемаха площ от дванайсет хиляди акра зад бариерата на остров Крау. Това беше мястото, където реките Ексмут и Метакомет се сливат по пътя си към морето, като при това създават фантастичен лабиринт от тресавища, канали, острови, солени езерца, преди да се отворят в плитки заливи, които се простираха чак до морето покрай десния край на остров Крау. Половината от тресавищата бяха обявени за природен парк. Останалата част беше до голяма степен недостъпна и смятана за пустош, където не може да се строи заради екологични ограничения и защото през лятото е пълно с конски мухи. Но като природни дадености не беше толкова интересна, че да бъде включена в границите на резервата. Ценността й се състоеше единствено в плитчините, които се показваха по време на отлива и тогава можеха да се копаят миди. Обаче голяма част от тях също бяха трудно достъпни пеша и дори с лодка.

Пендъргаст се движеше с котешка грация, като разчиташе на восъчната луна за свои единствен източник на светлина. От време на време спираше, за да провери посоката на вятъра и да подуши въздуха. Веднъж вече за миг беше доловил миризмата на огън от дърва. Трудно бе да се каже дали идваше от далечните къщи на Дил Таун, намиращи се на осем километра северно от него, или от бездомника, който според Бойл живееше в тресавищата. Въпреки това спря, отбеляза местоположението си на картата и посоката на вятъра и изтегли една линия срещу вятъра. Пендъргаст беше избрал за точка на проникване частта от тресавищата на около километър и половина нагоре по течението, където беше намерено тялото на историка. Простираше се по протежение на канал, където, ако се съди по приливите и отливите посоката на вятъра, може би мъжът беше убит и хвърлен във водата. Беше доста смело предположение, но най-доброто, което можеше да направи с фактите, които имаше. На самото място не намери нищо интересно. Затова насочи вниманието си към крайната цел: откъснатите тресавищни острови в далечната западна част на соленото блато, намиращи се извън границите на природния парк.

Не мислеше, докато се промъкваше през тревата, заглушавайки своя вътрешен глас. Беше като животно, съществуващо само за момента като сбор от високочувствителни сетивни органи. Мисленето щеше да започне по-късно.

Тревата беше висока около метър и половина и той се движеше през нея по права линия, като разтваряше стръковете с ръце, защитени с ръкавици. Земята под краката му беше пореста, от време на време затъваше или попадаше на дупки на мускусни плъхове или проходен въртоп, издълбан от крайно високи приливи. Беше добре защитен от острата трева с рибарски гащеризон до гърдите и непромокаемо черно работно яке.

След половин километър попадна на две пътеки в тревата. И двете бяха твърде тесни, за да са резултат от преминаване на хора. След внимателен оглед на едната откри следи от елени, а по другата от мускусни плъхове.

Скоро блатната трева отстъпи място на кална плитчина, широка около четиристотин метра. През нея се висше малък воден канал – толкова оставаше при отлив.

Пендъргаст рискува да стъпи на плитчината и краката му затънаха в калта. След осем минути беше завършил трудния преход до другата страна, където се простираше един от тресавищните острови. Разнебитена табела, избеляла от времето, обявяваше, че напуска границите на резервата.

Продължи нататък през блатна трева и кални плитчини. Сега водата на отлива беше застинала и скоро щеше да започне приливът. Тук приливите и отливите бяха големи – с повече от три метра дълбочина. Разполагаше с около два часа преди да бъде отрязан от нахлуващия океан: каналите щяха да станат твърде дълбоки, а теченията прекалено силни, за да може да ги прекоси.

Дълбоко, дълбоко навътре в тресавищата, по средата на отдалечения остров, попадна на тунел през тревата, който не беше животинска пътека. Той клекна, приближи тънкото фенерче ниско до земята и го включи, за да огледа за следи. Почти веднага видя човешки отпечатък, оставен от нещо, което приличаше на грубо подковани с цинтове ботуши. Някои от кабарите бяха износени, а други направо паднали. Отпечатъкът беше скорошен на не повече от два-три дни.

Той разгъна картата и отбеляза мястото на пътеката, след това тръгна бавно по наподобяващия тунел проход в тревата. Той криволичеше и след около километър и половина свърши при една кална плитчина в края на тресавищния остров, където всички следи бяха заличени от теченията, предизвикани от приливите и отливите. Оттатък плитчината се виждаше къде продължава тунелът в тревата. Пендъргаст се обърна и сега тръгна към центъра на острова. Картата от Американската агенция за геологически изследвания, с която се беше консултирал, сочеше район с малко по-висок терен, отколкото в далечния му край: само деветдесет сантиметра по-висок, но деветдесет сантиметра в зона на прилив бяха нещо важно. Той пое по друга права линия през блатната трева, която тук беше по-висока и гъста – почти метър и осемдесет, смесена с папур, който беше започнал да губи своя пух. Там, дето папурът свършваше, земята се издигаше почти неусетно.

Пендъргаст се зае да обикаля издигнатия участък, след това започна да го прекосява напред-назад, все едно караше косачка. На всеки няколко минути спираше, клякаше в гъстата трева и оглеждаше меката земя. В един момент отново подуши миризмата на огън от дърва, което отбеляза на картата с друга линия, изтеглена срещу посоката на вятъра.

Двете линии, които беше изтеглил, се пресичаха в точка на около три километра и половина от мястото му.

Той отново започна да се движи, все едно коси трева, и не спря да го прави почти цял час в пълна тишина. След това близо до центъра на тресавищния остров откри плосък камък, който стърчеше от слоя кал. Извади го и започна огледа: износено парче шисти. В калните плитчини камъните не са естествено явление. След като го върна на място, въведе местоположението му в ръчния си джипиес. Сега започна да се движи в по-тесни кръгове и намери тук-там още камъни. Продължи да въвежда местоположението на всеки от тях в джипиеса. Работи още толкова, колкото сметна за разумно с оглед на това, че времето изтича и приливът скоро ще нахлуе, прибра джипиеса и картата и се устреми право към мястото, откъдето бе тръгнал.

Беше минал не повече от три метра, когато неочаквано чу звук: ужасен, призрачен, проточен писък, който заеча над огромното тресавище. Пендъргаст беше чувал подобен звук и преди. Определено беше неповторим и човешки, пълен с изненада и неверие, след това болка и накрая смъртен ужас.

Беше вопълът на човек, когото убиват.