Аленият бряг

39.

Благодарение на дълго усъвършенствания си инстинкт, Пендъргаст се извъртя в последния момент и се отмести от пътя на острието толкова бързо, че за миг се отдели от земята. Когато агентът се приземи с трясък. Дънкан изскочи от тревата с щик в ръката, замахна, отряза голямо парче от ръкава на камуфлажното му яке и запрати фенерчето някъде в мрака. Пендъргаст се претърколи, скочи на крака и стреля веднъж със своя направен по поръчка пистолет. Дивакът обаче вече бе потънал обратно в джунглата от блатна трева. Пендъргаст стреля отново в посоката, в която беше изчезнал веднъж, втори път – след това спря, за да се ослуша. Само беше похабил мунициите. Мъжът сигурно вече маневрираше обратно, за да нападне отново.

Пендъргаст клекна, за да намери фенерчето, опипвайки земята в мрака, но го откри счупено. Сега беше напълно сляп на непознато място. Следващото нападение можеше да бъде по всяко време и от всяка посока. Приливът вече беше толкова силен, че беше като в капан на този тревист остров с Дънкан. Никой от двамата не можеше да избяга от другия. Все пак въпреки огнестрелните си оръжия агентът беше в неизгодно положение. В тази гъста трева, шумоляща на вятъра. Дънкан можеше да пропълзи до него, без да го забележи. Останеше ли да чака нападението тук, щеше да изгуби.

Въпросът беше как да обърне неизгодното положение в своя полза. Имаше едно възможно решение, беше крайно, но можеше да сработи.

Докато обмисляше решението, осъзна, че Дънкан се готви за следващото нападение и този път може да не извади късмет да го избегне. Беше сигурен само в едно: дивакът щеше да се приближи от посока срещу вятъра, за да не издаде присъствието си с телесната си воня.

Срещу вятъра. Това беше важното.

Пендъргаст стисна туфа суха трева, сплете я, извади запалката си и я подпали. Тя лумна на вятъра, пукайки звучно. Той пъхна пламтящата туфа сред гъстата растителност и я размаха насам-натам, подпалвайки на мига сухите стъбла, които започнаха да горят със силно прашене. Поривите на вятъра бързо подкараха пламъците напред, докато Пендъргаст се измъкваше в срещуположната посока, отдалечавайки се по диагонал от разширяващия се огън. Той отново пъхна импровизираната факла в сухата трева, после пак, като всеки нов огън избухваше и се съединяваше с другите.

След по-малко от минута истинска огнена стена се носеше пред вятъра из острова с луд рев, а искрите и пламъците се стрелкаха нагоре. Пендъргаст продължаваше да се движи в обратната посока през неизгорялата трева, докато не стигна мястото, където започваха калните плитчини, заобикалящи тревистия остров. Сега облаците бяха малко по тънки, а приливът продължаваше да нахлува навътре в сушата. Околността бе осветена от призрачните светлини на огъня, които се отразяваха в блестящата повърхност на калните плитчини, оцветявайки ги в кървавочервено.

Пендъргаст внимателно наблюдаваше бушуващия пожар. Както беше очаквал, огънят, тласкан от усилващия се вятър, се движеше в полукръг като змия, която се готви да захапе опашката си. Пожарът се превърна в огнен ад, околният въздух бързо се нагорещяваше. С всяка минута незасегнатата тревна площ намаляваше. С готов за стрелба пистолет в ръка. Пендъргаст започна да прави обиколка на острова, придържайки се към самия край на тревата, като се придвижваше бързо и тихо.

Най-накрая сред рева на пламъците чу вик – по-скоро вой от ярост и отчаяние. Той продължи по края на тревата по посока на рева. Скоро воят бе последван от тропот на стъпки – Дънкан беше прогонен и панически бягаше от пламъците.

Бърз като нападаща змия, Пендъргаст се втурна в тревата. Уплашеният дивак тичаше успоредно с него, а по раменете му играеха отблясъците на огъня. Пендъргаст се хвърли, скочи на гърба му и го зашемети, удряйки го с ръкохватката на пистолета по главата. Когато се стовариха на земята, измъкна щика от ръката на Дънкан и го запрати в приближаващите се пламъци. Заключи ръцете му е белезници на гърба, изправи се и къде с дърпане, къде с носене, изнесе изгубилия съзнание мъж от наближаващите пламъци в плитчината. Там го пусна да цопне в калта.

Докато го чакаше да се свести, почисти колкото можа саждите и изсъхналата кал от ръцете и краката си. Скоро видя, че очите на Дънкан затрепкаха и се отвориха гротескно бели на калния фон на лицето му. После с безмълвна ярост се спряха върху него.

— Спести си усилията – каза Пендъргаст. – Ще се наложи да почакаме тук, докато започне отливът. След това ще те заведа при брат ти.