Аленият бряг

21.

— Сигурен ли сте, че не е бил гмуркач? – попита началник Мърдок. – Крясъците им понякога наподобяват човешки.

Сержант Гавин, който седеше на кърмата на полицейския скиф с ръка на шурвала и го управляваше през Ексмутския залив към тресавищата, изстена. Дори сега, толкова смачкан, Мърдок успяваше да се прояви като задник. Но Пендъргаст, седнал най-отпред като някаква странна черна носова корабна фигура с разгънатата карта в ръка, изглежда не му обръщаше внимание.

Следваха ги още две лодки, оборудвани с радиостанции. Заради гъстата облачна покривка единствените признаци за изгрев бяха слабите сиви петна светлина на източния хоризонт. На Мърдок му беше отнело повече време, за да събере групата, отколкото на Гавин му се щеше – неверието на началника в експедицията си личеше още от началото. Сега вече наближаваше седем сутринта и лодките пухтяха по главния плавателен канал на река Ексмут. През нощта температурата беше палнала докъм четири градуса и тук, при тресавищата, беше още по-мразовито, отколкото навътре в сушата. Приливът беше в най-високата си точка и водата беше в застой от двайсет минути. Това не им предоставяше много време, преди да започне отливът и водата да тръгне да се отича от соленоводните тресавища с нарастваща скорост. Като малък Гавин беше изкарвал джобните си пари с копаене на миди в тресавищата. Затова изпитваше здравословно уважение към тяхната отдалеченост, плашещо усамотение и объркващите течения на приливите и отливите, които, ако човек не внимаваше, можеха да го изненадат в гръб. Живо си спомняше как беше прекарал цяла нощ на едни от островите, защото бе изгубил броя на приливите и отливите.

— Внимавай! – извика Пендъргаст от носа.

Гавин заобиколи една отчасти залята пясъчна коса и насочи поглед отново напред. Групи червенокрили птици бяха обезпокоени от минаването им и цялото ято се вдигна във въздуха от широка ивица папур. Няколко метра пред лодката се виждаше началото на лабиринтите из соленоводните тресавища, където плавателни канали и острови се събираха и разделяха в плетеница от потоци и задънени проходи. Сега каналните плитчини бяха напълно покрити от високата вода на прилива, но това нямаше да продължи дълго. Пендъргаст беше чул писъка, когато приливът започваше, и бе успял да отбележи приблизителния район на картата. Гавин хвърли поглед на собствената си карта, дело на Националната агенция за океаните и атмосферата, и пак се замисли за теченията. Ако предполагаемият убиец е хвърлил трупа във водата, настъпващият прилив вероятно щеше да го отнесе навътре в тресавищата, където може да заседне в някое блато и никога няма да го намерят. Ако не заседне обаче и е започнал отливът, ще бъде отнесен навън почти до морето, както очевидно се беше случило с трупа на историка.

Да, заради тези щури течения трупът можеше да озове къде ли не.

— Добре – каза началникът в радиостанцията си, надвиквайки шума от осемнайсетте конски сили на двигателя „Евинруд“, – Джек, ти ще поемеш по десния канал. Ние ще хванем средния, а Кен ще тръгне по левия.

Лодките се разделиха и Гавин вкара тяхната в централния канал. Скоро изгубиха останалите лодки от поглед, разделени от блатната трева, която покриваше насипите. По дяволите, беше доста студено. Светът около тях беше сив и едноцветен. Гавин виждаше ято канадски гъски, оформили обичайното V, поели вече на юг.

— Намали и дръж очите си отворени – нареди началникът.

Гавин завъртя газта. Каналът се беше стеснил, но сега от двете им страни се отваряха нови и нови странични канали.

— Накъде? – попита той. Обаче преди началникът да успее да отвори уста. Пендъргаст посочи с подобна на скелет ръка един от каналите, без да изпуска разгънатата карта. Гавин се питаше къде ли е Констънс, и много перверзно му се искаше на носа да е тя вместо Пендъргаст. От този човек го побиваха тръпки.

Началникът поне веднъж си замълча и те завиха по посочения канал. Той беше по-тесен и тук-там имаше заседнали в бреговете или потънали в калта дървесни стволове. От водата стърчаха черни клони и сякаш се опитваха да им попречат да продължат напред. Имаше милион места, където един труп можеше да се закачи и да бъде залят от прилива. Разбира се, стига да се предположи, че трупът изобщо е във водата. Ако пък лежеше на някой остров от блатна трева, нямаше да го намерят, докато над него не започнеха да се вият гарваните.

Пендъргаст посочи отново с ръка, после пак, без да каже и дума, и Гавин пое нагоре по един канал, после надолу по друг. Ако в това щуро лъкатушене имаше някаква логика, не се виждаше от пръв поглед. Началникът просто си седеше в средата на скифа, кръстосал месести ръце на гърдите и с изписано по лицето отвращение към цялото това усилие. Дори не полагаше усилия да се преструва, че гледа за трупа.

Минутите отминаваха в мълчание. Гавин беше изгубил напълно представа къде е, но начинът, по който Пендъргаст продължаваше да поглежда в картата си и да нанася по нея бележки с молив, го успокояваше, че поне агентът на ФБР знае къде са.

— Ъъъ… агент Пендъргаст? – осмели се той.

Бялото лице се обърна към него.

— Отливът започна. Просто исках да знаете, защото започват да се оформят течения.

— Благодаря. Моля, продължете напред, ако обичате.

Ако обичате и този акцент. Не беше чувал такъв. Разбира се, южняшки, но някак си различен. Запита се дали чука Констънс.

Нагоре по един канал и надолу по друг. Сякаш ставаше все по-студено. Двойка чайки ги следваха известно време, надавайки крясъци. По едно време курешка тупна във водата до лодката. Ловците на омари ги наричаха „плъхове с крила“. От време на време началникът се свързваше с другите по радиостанцията. Изглежда нямаха по-голям късмет от тях, а една от лодките май се беше изгубила. Опитваха се да установят местоположението по джипиеса, но заради липсата на покритие на мобилната мрежа не можеха да получат точни данни.

Пендъргаст обаче не се беше изгубил. А ако не беше така, успяваше много умело да го скрие.

Сега течението наистина започна да се усилва, защото водата се носеше навън. Лодката се бореше с него с пълна газ, но не успяваше да се движи бързо. Гавин си погледна часовника.

— Агент Пендъргаст? – повтори той.

Бялото лице отново се обърна към него.

— От отлива равнището на водата е спаднало с шейсет сантиметра. След още половин час ще е по-добре да се махаме оттук.

— Разбрано. – Ръката в черен ръкав отново посочи и те поеха по друго разклонение. Гавин видя, че и началникът започна да нервничи.

— Гавин е прав – обади се Мърдок, – мисля, че е по-добре да поемем, ако нямате нещо против, че го казвам.

Но думите му бяха пренебрегнати и те продължиха напред.

— Спри! – Пендъргаст излая заповедта, а ръката му се стрелна нагоре като стрелка на семафор. В момента минаваха край друго потънало в тресавището дърво, което лежеше в откритата сега кал в горната част на насипа. Гавин намали газта, но не напълно, защото иначе течението щеше да ги повлече назад.

— Закарай лодката до дървото – нареди Пендъргаст.

— Прекалено плитко е – каза Гавин. – Ще заседнем.

— Да заседнем тогава.

— Чакайте малко – намеси се разтревожен началникът. – Какво е толкова важно, че трябва да рискуваме живота си?

— Вижте – посочи Пендъргаст.

Пред тях малко под повърхността на мътната вода, помахвайки в зловеща пародия на сбогуване с ритъма на теченията, се виждаше бледа ръка.

— Мамка му – измърмори Гавин.

— Хвърли въжето и го вържи около този стърчащ клон – нареди Пендъргаст.

Гавин направи клуп на въжето и го хвърли към клона, като същевременно даде малко газ, за да задържи лодката на място. Успя още от първия опит и изгаси двигателя, вдигна го, след това придърпа лодката до ствола и я върза здраво. Почувства съпротивата на калта под кила и течението, което блъскаше край корпуса.

— Не мисля, че това е добра идея – каза началникът.

Обаче Пендъргаст вече се беше надвесил над борда.

— Дайте ми друго въже.

Гавин му го подаде. Агентът бръкна във водата, хвана ръката и я извади от водата. След нея на повърхността се показа главата. Гавин се втурна да помага, потискайки отвращението си, и бръкна във водата, за да хване другата провиснала ръка. Пендъргаст завърза въжето около китката. Трупът беше само леко заседнал в калта, затова неочаквано се освободи, изплува на повърхността и се понесе надолу по течението.

— Дърпайте! – нареди Пендъргаст.

Гавин опъна въжето, използвайки ключа за греблото на скифа като спирачка, и двамата изтеглиха трупа срещу течението до борда на лодката.

— Мамка му, да не вземете да го качите в тази лодка! – извика началникът.

— Дръпнете се! – нареди рязко Пендъргаст, но началникът не се нуждаеше от специална покана, когато те хванаха трупа и се приготвиха да го качат. – На три!

Със здраво дърпане двамата успяха да го прехвърлят през борда и трупът се стовари на дъното като голяма мъртва риба. Дрехите му бяха скъсани и срязани от пътуването му по теченията. Лежеше с лицето надолу, а гърбът му беше гол. Пендъргаст, който все още стискаше безжизнената ръка, обърна мъжа. Гавин веднага позна лицето. Когато след това видя срезовете по тялото, толкова се шокира, че за известно време изгуби дар слово.

Но не и началникът.

— Това е Дана Дънуди – каза той. После стрелна поглед към – Пендъргаст. Знаете ли, че Брад вчера ми каза, че сте имали подозрения към него. Ако с вашите заподозрени се случват такива неща, надявам се, че няма да започнете да подозирате и мен.

Нито Гавин, нито Пендъргаст му обърнаха внимание. И двамата бяха прекалено заети да гледат тялото.

— Нарязан точно както историка – най-накрая успя да промълви Гавин.

— Точно – измърмори Пендъргаст. Отново надписът ТАЙБАНЕ и символите. Той се наведе над трупа, лицето му толкова близо до сивата, подобна на гумена лъщяща кожа, че определено беше отвратително.

— Интересно. Срезовете по господин Маккул бяха направени уверено и енергично. Тези или най-малкото една част от тях изглеждат различни.

— Добре, добре, оставете това на патолога – обади се Мърдок. Дайте да се обадим на другите и да се махаме оттук.