Аленият бряг

34.

Сержант Гавин се опита да си внуши, че това е просто друго местопрестъпление, подобно на тези на историка Маккул и Дана Дънуди. В същото време обаче беше толкова различно. Тук бяха безмилостните прожектори, които превръщаха нощта в ден, мъркащите генератори, ограденият с полицейска лента периметър, хората от криминалистиката и следствието, експертите по съдебна медицина и фотографите. Тук беше и следователят Малага от Лоурънс, мъж гигант, който се движеше с преднамерено изящество. Атмосферата беше твърде различна от онази, която Гавин беше усетил на предишните местопрестъпления – всеки си вършеше бавно работата, едва ли не колебливо, без обичайното бързане, защото убийството трябва да бъде разкрито. Имаше и нещо друго: екип от сериозни наглед мъже и жени от харвардската Катедра по антропология, които бяха опасали цялото място с координата мрежа от връв, здраво опъната, така че падината приличаше на гигантско табло за бинго. Техен началник беше доктор Форсайт, малък, спретнат, намусен господин с къса бяла коса и грижливо подстригана брада. Съдебните медици се стрелкаха напред-назад, за да се консултират с него, все едно той отговаряше за местопрестъплението. Може би в някои отношения беше така, защото неговите хора обработваха разкопките с малки метлички, зъболекарски инструменти и бояджийски четки, водейки бележки с лаптопи и таблети, като същевременно правеха безброй снимки.

В единия край стоеше началник Мърдок, месестите му ръце висяха покрай тялото, без да прави каквото и да било. Сержант Гавин тайно погледна към него. Началникът имаше замаян вид, подобно на елен, попаднал в светлините на фаровете. Промяната, която беше настъпила у него, беше забележителна. Преди седмица се перчеше наоколо самодоволен и се държеше като ченге от големия град, попаднало случайно тук в Ексмут. Сега беше блед, несигурен, дори изнервен. Удобното му феодално владение, бързо наближаващото му пенсиониране – всичко това беше поставено под съмнение.

В този момент Гавин видя да се приближава архитектът на тази промяна специален агент Пендъргаст. Беше се отдръпнал в единия край, за да разговаря с някакъв репортер, който се бе появил край местопрестъплението – млада жена от „Бостън Глоуб“. Гавин се изненада, че таблоидът „Херълд“ не отразява случващото се. Но имаше логика – тук ставаше дума повече за археология, а не за някое съвременно сензационно убийство. Историята вероятно щеше да се появи на някоя от вътрешните страници на „Глоуб“. Може би щеше да бъде подета от „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ само за да бъде скоро след това забравена, освен от историците… и местните хора.

На Гавин му се стори странно, че Пендъргаст общува толкова свободно с журналист. Обикновено беше мълчалив като камък. Ако беше някой друг, сержантът щеше да си помисли, че е отишъл да се хвали, но това не беше в стила на Пендъргаст. Гавин се запита какво ли цели.

Трябваше да признае, че той лично беше смаян от това откритие. Беше почти невъзможно да повярва, че членове на неговата собствена общност, общността на неговия баща и неговия дядо, на неговите предци дузина поколения назад, са могли най-хладнокръвно да подмамят кораб върху скалите и откривайки, че е пълен с жени и деца, а не със злато, да ги изколят, заравяйки ги в масов гроб.

Също толкова шокираща бе мисълта, че някои от ексмутските му съвременници, наследници на тази сган от убийци, са си предавали тази ужасна информация и са я използвали, за да влязат с взлом в къщата на Пърсивал Лейк. Но логиката на Пендъргаст, която бе изложил пред началника и пред него, когато по-рано вечерта ги беше осведомил, беше желязна. Доказателствата лежаха пред Гавин: във все по-дълбоките дупки под вървите, оформящи координата мрежа, в торбите за доказателства, пълни с кости и ронещи се жалки лични вещи. Онова, което съвсем го разтърси, беше красивата изрисувана порцеланова кукла, която бе изкопана от купчината с кости на малки деца.

Гавин беше сигурен само в едно: никой от неговите предци не беше участвал в това зверство.

Изпитваше странна смесица от чувства: шок, отвращение, тревога, гняв и… неловкост. Не искаше чуждите хора да мислят така за Ексмут. Последното, което искаше, беше още внимание, насочено към града. Вероятно в момента всички ексмутци вече знаеха за масовото убийство. Сигурно и съгражданите му щяха да изпитват ужас от петното, лепнато на тяхното селище и неговата история. Щеше да има клюки чии предци са виновни. Целият град щеше да се гърчи от подозрения, скандали и срам. Чакаха ги грозни и опасни времена.

Пендъргаст се приближи към Гавин.

— Съжалявам, сержанте. Представям си колко горчиво трябва да е за вас.

Гавин кимна.

— Как раз…? – започна той, после замълча. Беше въпрос, който го човъркаше от момента, в който Пендъргаст ги информира за зверството, но дори сега не можеше да се преодолее и да попита за подробности.

— Как открих мястото? Достатъчно е да се каже, че Маккул беше направил историческите проучвания. – Той махна с ръка към оживената като в мравуняк дейност пред тях. – Ключовият факт е този: един или повече от днешните наследници на тези убийци са знаели за клането. Знаели са и за измъчвания и зазидан капитан. Сред тези хора ще открием нашия днешен убиец. Единственото, което сега ни остава да направим, е да установим неговата или… нейната самоличност.

Докато Пендъргаст говореше. Малага, началникът на екипа следователи, дойде при тях. Вторачи се в агента на ФБР с обичайното си намусено изражение.

— Е, агент Пендъргаст, благодарение на вас имаме страшно много работа.

— Така изглежда.

Малага прокара ръка по бръснатата си глава.

— Едно ми е любопитно. Когато дойдохме, от гроба бяха извадени два скелета. Щом сте разбрали, че става дума за местопрестъпление, защо сте продължили да изравяте останките?

— Трябваше да докажа теорията си: че тук е било извършено не просто убийство, а масово убийство. Но това е местопрестъпление мечта сигурно има още много допълнителни жертви, които чакат да бъдат открити. Горкият доктор Форсайт изглежда леко претоварен и ще се зарадва на вашата и на вашите хора помощ. – След като каза това. Пендъргаст кимна подред на Малага и Гавин, придърпа палтото си по-здраво около раменете, обърна се и закрачи през дюните обратно към светлините на града.