Аленият бряг

54.

Той вдигна ръце. Бяха мокри и червени. Облиза ги. Вкусът им беше като на решетките в неговата клетка. Погледна надолу. Главата на Лошия лежеше извита на обратно с провесен език и отворени очи.

Подуши въздуха. Носеха се странни миризми. Момичето беше избягало.

Заби нокътя на големия пръст на крака си в едното око на главата. Гледаше към нещо много далече. Много далече.

Къде беше момичето?

Подуши въздуха. Искаше я навън. Това беше неговият дом. Неговата територия. Не беше нейна. Беше се отървал от омразните лица. Повече никога нямаше да се появят. Сега това място му принадлежеше.

Мина покрай олтара и с пръсти изгаси светлината. Стана тъмно. Мракът беше негов приятел. Той правеше другите глупави и уплашени.

Момичето беше поело към Задънената улица.

Веригите му ги нямаше. Странният се беше появил изневиделица и го предупреди за убийците, които идваха за него. а след това строши ключалката. Сега беше свободен. Можеше да отиде навсякъде, дори до Горното място. Но вече беше ходил на Горното място… и не беше такова, каквото обещаваха. Бяха излъгали. Онова, за което беше мечтал цял живот, се оказа лъжа. Както всичко останало, което бяха казали. Бяха го нарекли Слънце. Казваха, че ще бъде възнаграден за Ножа за пускане на кръв и всичко останало, когато един ден го заведат при Слънцето – топлия небесен огън. Мракът ще си иде и навсякъде ще бъде светлина.

Докато си мислеше за това, за болките, за лъжите, за студения мрак, който откри на Горното място – точно както тук гневът му се завърна. По-силен от всякога.

Той тръгна към Задънената улица след жената.