Аленият бряг

37.

Фигурата се придвижваше тихо през високата блатна трева – не се виждаше повече от мимолетна сянка в безлунната нощ. Макар мъжът да бързаше много, а резерватът западно от Ексмут винаги да беше пуст, той внимаваше да бъде колкото може по-тих: единственият шум беше шумоленето на тревата, през която минаваше, и слабото шляпане, когато прекосяваше някоя от многото кални плитчини.

Пътят беше дълъг час и половина, но го бе изминавал много пъти преди и беше свикнал. Мракът не му пречеше, напротив беше добре дошъл.

На границата на резервата спря, за да прехвърли вързопа от едното си рамо на другото и да огледа наоколо. Отливът бързо отстъпваше и тренираното му зрение отбелязваше, че оттеглящата се вода е оголила лабиринт от езерца, плитчини, тревисти островчета и блата под морското равнище. Земята сякаш бе обгърната в бдително мълчание, макар да се надигаше постоянен вятър. Той отново забърза – повече от преди трябваше да поеме обратно преди прилива, ако не иска да остане в тази пустош.

Дълбоко навътре в тресавището тревата стана по-гъста, вече наподобяваше повече джунгла, отколкото блато. Човекът и тук знаеше пътя. Сега вървеше по почти невидима пътека, разпознаваема само за много опитни очи. Беше дал прякори на повечето от природните забележителности, край които минаваше: езерцето с приливна вода и неравномерна форма беше Петролното петно; голяма туфа сплетена блатна трева, изсъхнала и мъртва, беше Урагана. Тези забележителности му помагаха да се ориентира. При Урагана рязко зави наляво, като продължаваше да следва тайната, едва видима пътека. Почти беше стигнал. Вятърът вече духаше силно, като пълнеше въздуха със сухия шум на тревите.

Напред в мрака тревата се превърна в нещо като стена, през която трябваше да си пробива път. И изведнъж се озова на полянка с диаметър по-малко от петнайсетина метра. На слабата светлина от закритата луна мъжът се огледа. На полянката цареше пълна бъркотия. В единия край имаше огромна купчина боклуци, до която водеше пътека от отпадъци: пилешки и рибешки кости, празни консерви, листа от репички. В средата на полянката имаше огън с тлеещи въглища. Срещу купчината боклуци се издигаше стара брезентова палатка, скъсана и изцапана с кал и мазнина. Наоколо бяха нахвърляни съдове: тиган, няколко кани с прясна вода и малко провизии. Зад палатката се издигаше димяща купчина тор, която не можеше да види, но подушваше. Лагерът бе изоставен и по всичко личеше, че това се беше случило съвсем скоро.

Мъжът се огледа отново. После повика тихичко:

— Дънкан? Дънкан?

Минаха няколко мига в тишина, после от стената блатна трева в далечния край на полянката излезе мъж. Джо беше свикнал с тази гледка, но тя отново предизвика електрическа тръпка на безпокойство у него. Мъжът беше облечен в дрипи: очевидно доста пластове гниещи дрехи, чието първоначално предназначение сега не можеше да бъде отгатнато, внимателно увити около крайниците му подобно на саронг. Рижата му коса беше чорлава, веждите сключени, а дългата мазна брада беше сплетена със странна придирчивост на три плитки. Беше целият косми и сухожилия и гледаше Джо с диви очи, в които въпреки всичко проблясваше хитрост и интелигентност. В едната си ръка стискаше кремъчен нож, а в другата – ръждясал щик. Очевидно беше чул Джо да се приближава и бе потърсил убежище в тревата.

— Какво има? – попита мъжът, наименуван Дънкан, с дрезгав от рядка употреба глас. – Не трябваше да идваш тази вечер.

Джо пусна вързопа, който носеше на рамото си, на земята.

— Трябва да се махаш – каза той. – Още сега.

При тези думи по лицето на Дънкан се изписа дълбоко подозрение.

— Така ли? И защо?

— Заради човека от ФБР, за когото ти разказах. Знае за теб, открил е лагера ти. Не знам как, но го е направил. Чух го да разказва тази вечер в бара. Сутринта ще дойде тук с полицията.

— Не вярвам – отговори Дънкан.

— Мамка му. Дънкан, трябва да повярваш! Ти си виновен. Ако не беше убил Дана, нищо от това нямаше да се случи.

Дънкан пристъпи и Джо отстъпи назад. Ръката му се плъзна в джоба на панталона и стисна ръкохватката на 22-калибровия пистолет. Дънкан забеляза движението и спря.

— Брат ни трябваше да умре – обясни той с проблясващи очи. – Опита се да ме измами.

— Не, не се е опитвал да те измами. Колко пъти трябва да ти обяснявам? Сложил е скъпоценните камъни в депозитна касета, докато можем да ги продадем. Никой няма да бъде измамен. Нямаше причина да изпадаш в такава ярост и да го убиваш.

— През целия ми живот ме е лъгал. Ти също. Исках моя дял, а той не щеше да ми го даде. Аз свърших цялата работа. Аз поех рисковете. Аз убих онзи англичанин, нали?

— Ти си свършил цялата работа? – попита Джо. Сега и той беше ядосан, но същевременно крайно предпазлив по отношение на брат си. – А това, че с Дана се редувахме да идваме тук всяка седмица, за да ти носим храна и вода? И какво, по дяволите, ще правиш с пакетче скъпоценни камъни? Трябва да ги обърнем в пари и тогава ще си получиш дела!

— Аз свърших цялата работа! – настоя Дънкан. – Тогава си исках скъпоценностите, искам си ги и сега. Те са у теб. Зная, че са у теб! – Въпреки пистолета той направи крачка напред. – Дай ми моя дял!

Още един пристъп на безпокойство обзе Джо. И преди беше виждал брат си в такова състояние. Познаваше неговия избухлив нрав и на какво е способен.

— Добре, чуй ме. Обещавам ти, ще си получиш дела. Сега, когато Дана го няма, можем да делим наполовина. По тези скъпоценности няма да ти помогнат. Те са на сигурно място в ексмутската банка. Още не можем да ги продадем. Обаче по-важното е, че по изгрев агентът на ФБР ще бъде тук. – Без да изпуска Дънкан от очи, Джо клекна, бръкна във вързопа и измъкна дебела пачка пари. Ето ти две хиляди долара. Това са всичките ми пари в брой. Смятай ги за предплата, докато крием рубините. Във вързопа има и малко храна и вода, достатъчни за една седмица. Но трябва веднага да тръгваш. Иначе ще те хванат и пратят в затвора. Мен също ще пратят в затвора като съучастник.

— Идеята за убийството на онзи англичанин беше на Дана. Убий го и го бележи така и така. Направих каквото поиска. Аз съм невинен.

— Сега Дана е мъртъв и законът не работи по този начин. Ти извърши убийствата. Вината е твоя и моя. Разбра ли? Заедно сме в това, нали? – Джо се опита смекчи тона си, да звучи разумно, за да не ядосва вече лудия си брат.

Усилията му бяха възнаградени. Враждебното изражение изчезна от лицето на Дънкан. Той взе вързопа и пачката пари, които Джо му подаде, и с мазен палец зарови из тях.

— Върви на другото място – каза Джо. – Знаеш го в старото локомотивно обръщало на изоставената сточна гара. Ще се срещнем там след седмица, смятано от днес. Щом намерят лагера тук празен, ще решат, че си се махнал завинаги. Ще го наблюдават няколко дни, но после ще се откажат. Сигурен съм. Ще ти кажа, щом стане безопасно да се върнеш. След известно време ще мога да продам скъпоценните кани. Дотогава дръж парите и не се набивай на очи.

Настъпи дълго мълчание. Най-накрая Дънкан кимна. Докато Джо чакаше, той се върна в палатката и започна да събира малкото си жалки вещи. Струпа ги в една накъсана кърпа, зави ги на вързоп, после е обърна към брат си. Когато го направи, погледът му мина над рамото на Джо и лицето му веднага се изкриви от дива ярост.

— Предател! – изрева той, докато вдигаше каменния нож. – Юда!

Изтрещя изстрел и куршумът изсвири покрай ухото на Джо. Дънкан изпищя, когато ножът беше избит от ръката му и се чу свистенето на рикоширал куршум. Той спринтира към линията на блатата трева с рев и за миг изчезна в нея. Когато Джо извади пистолета си и се обърна, за да се изправи срещу нападателя, почувства удар отстрани по главата. Пистолетът бе изтръгнат от ръката му, а едно коляно се заби в кръста му. За секунда беше прикован към земята, а китките му стиснати в желязна хватка. Поле бяха издърпани назад и около тях щракна хладна стомана. Докато се гърчеше на земята, видя кой е неговият нападател.

— Пендъргаст!

Агентът на ФБР носеше сиво-черна камуфлажна униформа.

— Мислех, че ще дойдете сутринта! – оплака се Джо.

— Точно това трябваше да си помислите – Пендъргаст се изправи, вдигна 22-калибровия пистолет, пъхна го в джоба си, после потъна в тревата и пое в посоката, в която Дънкан беше избягал.