Аленият бряг

Епилог

Ноември

Проктър тихо разтвори двойната врата на библиотеката, за да може госпожа Траск да мине с подноса, на който носеше сервиза за чай.

Помещението беше сумрачно, осветено само от огъня, чиито ниски пламъци потрепваха в огнището. Пред него Проктър видя неподвижната фигура в креслото с висока облегалка. Госпожа Траск отиде при нея и остави подноса на масичката за сервиране до креслото.

— Помислих си, госпожице Грийн, че може би ще искате чаша чай – каза тя загрижено.

— Благодаря, не – чу се тихият глас на Констънс.

— Вашият любим, жасминов, първо качество. Донесох ви малко мадленки. Опекох ги днес следобед. Зная колко ги обичате.

— Не съм особено гладна. Благодаря ви за загрижеността.

— Ще ги оставя, в случай че промените мнението си. – Госпожа Траск майчински се усмихна, обърна се и тръгна към изхода на библиотеката. Когато стигна до Проктър, усмивката бе избледняла и изражението на лицето й отново стана загрижено.

— Ще отсъствам само няколко дни каза му тихо тя. – Сестра ми трябва да излезе от болницата и да се прибере у дома в края на другата седмица. Сигурен ли си, че ще се справиш?

Проктър кимна и я проследи с поглед как бърза обратно към кухнята, преди отново да насочи очи към фигурата в креслото с висока облегалка.

Бяха минали повече от две седмици, откакто Констънс се върна в замъка на „Ривърсайд Драйв“ 891. Беше дошла мрачна и мълчалива, сама, без агент Пендъргаст и без обяснение какво се е случило. На Проктър му бе отнело досега време, търпение, усилия и убеждаване, за да измъкне историята от нея. Дори сега тя не се връзваше и той не знаеше какво точно е станало. Знаеше обаче със сигурност, че в отсъствието на Пендъргаст огромната къща се промени, и то много. Както и самата Констънс.

Щом се върна от Ексмут. Констънс се заключи в стаята си за няколко дни и се хранеше с крайна неохота. Когато най-сетне се появи отново, изглеждаше различен човек. Проктър винаги я беше познавал като хладнокръвна, сдържана и самоуверена. Но в дните, които последваха, тя беше ту апатична, ту изведнъж пълна с безцелна енергия, обикаляше залите и коридорите, сякаш търсеше нещо. Изгуби интерес към развлеченията, които някога я бяха поглъщали изцяло: изследването на родословното дърво на фамилия Пендъргаст, антикварните проучвания, четенето и свиренето на клавесин. След няколко посещения на разтревожените, лейтенант Д’Агоста, капитан Лора Хейуърд и Марго Грийн тя бе отказала да се вижда с когото и да било. Освен това на Проктър му се струваше – не знаеше как другояче да го нарече – че Констънс е непрекъснато нащрек. Единствените мигове, когато показваше искрица от старото си аз, бяха щом звънне телефонът и когато Проктър носеше пощата от наетата пощенска кутия. Знаеше, че тя винаги, винаги се надяваше на думичка от Пендъргаст. Обаче такава нямаше.

Проктър се зае, доколкото може, сам да събере цялата информация за изчезването на своя работодател.

Издирването на тялото му беше продължило пет дни. Тъй като изчезналото лице беше федерален агент, бяха положени изключителни усилия. Катери на бреговата охрана претърсиха морето около Ексмут. Местни полицаи и войници от Националната гвардия изследваха бреговата ивица от границата на Ню Хемпшир до нос Ан за някакви следи от Пендъргаст, ако ще дори само парцалче от дрехите му. Водолази провериха грижливо скалите, където тялото му би могло да се закачи, а дъното беше обследвано със сонар. Но не намериха нищо. Официално случаят оставаше открит, но накрая работата по него спря. Макар данните да бяха неубедителни, общото мнение беше, че Пендъргаст, тежко ранен в борбата със създанието, се е борил с ужасното приливно течение и е изгубил сили от непрекъснатото блъскане на вълните и ниската водна температура от само десет градуса. Затова е бил отнесен в открито море и се с удавил.

Проктър се приближи и седна до Констънс. Тя го погледна за миг и го дари с почти незабележима усмивка. После втораченият й поглед се върна отново върху огъня. Трепкащите пламъци хвърляха дълбоки сенки върху виолетовите и очи и черната, късо подстригана коса.

След завръщането и Проктър се беше заел лично да се грижи за нея, защото знаеше, че такова би било желанието на неговия работодател. Обърканото й състояние предизвика у него неочаквано желание да я покровителства. Пълна ирония, защото при нормални обстоятелства Констънс беше последният човек, който би потърсил покровителство от някого.

Въпреки това, макар да не го казваше, тя изглежда се радваше на неговото внимание.

За пореден път той реши да я спаси от нея самата, да й помогне да се освободи дори само временно от чувството на вина и загуба, което я беше погълнало.

— Констънс? – започна внимателно той.

— Да? – попита тя, без да отмества очи от огъня.

— Чудех се дали ще имаш нещо против да ми разкажеш отново последната част от историята. Знам, че вече го направи, но аз все още не мога да разбера напълно какво се е случило какво се случи в действителност – в битката с онова… с онзи звяр, наречен Моракс. Кой беше той и как успя да победи господин Пендъргаст?

Тя дълго време мълча, но най-накрая се размърда и все още, без да отмества очи от огъня, заговори:

— Обясних ти за генетичното отклонение, рудиментарната опашка, която беше причина Моракс да изглежда така… както изглеждаше. Как ексмутските вещици са засилили това отклонение в течение на поколения чрез селекция. Така, както някои селектират различни породи кучета. Вещиците били обсебени от неговата прилика с Моракс в стари книги с магии и описания на демони. Отнасяли се към селектирания вид като с низше същество, държали го затворен в мръсотия и го използвали – по-точно злоупотребявали с него при сатанински ритуали. Затова, щом Моракс се оказа на свобода, основните жертви на неговото убийствено внимание се оказаха членове на сборището. Останалите са неколцина невинни свидетели, които просто се оказаха на пътя му.

— Обаче… – Проктър замълча, за да намери най-подходящите думи – как това чудовище успя да победи господин Пендъргаст?

За момент тя погледна към чаения сервиз, преди отново да се вторачи в огъня.

— Той не е победил Алойшъс. Създанието загина.

— Но господин Пендъргаст…

— … не е мъртъв – завърши тя рязко изречението му, но той за първи път долови известна неувереност в тона й. Също така забеляза, че онази предпазливост, която показваше от връщането си насам, най-сетне бе избледняла.

Проктър си пое дълбоко дъх и отново се опита да пренасочи нейните мисли.

— Как е успял този звяр да убие толкова хора?

— Отношението, което е изтърпял, го превърнало в социопатично чудовище. Само едно го държало в подчинение, освен веригите и оковите, разбира се. И това е било обещанието, което отново и отново му повтаряли, че един ден ще го качат горе на повърхността, за да види слънцето, да се топли на лъчите му и да се наслаждава на светлината. Изглежда това се е превърнало в идея фикс за него. Когато успява да се измъкне от лабиринта на подземните тунели, за да попадне в тъмнина дори без луна, решава, че са го измамили. Гневът му разрушава всички задръжки. – Тя направи пауза. – Обаче мечтата му се изпълни… точно преди да умре.

— Нищо добро не му е донесла.

Тя се поизправи в креслото.

— Проктър, като стана дума за подземия… реших да сляза долу.

Това неочаквано съобщение го смая.

— Имаш предвид долу… където си живяла преди?

Тя не отговори.

— Защо?

— За да… се науча да приемам неизбежното.

— Защо да не го направиш тук при нас? Не можеш отново да слезеш долу!

Тя се обърна към него и впи поглед в очите му с такава сила, че той се сепна. Тогава осъзна, че е безнадеждно да я кара да промени намерението си. Това поне подсказваше, че най-накрая е започнала да приема, че Пендъргаст си е отишъл. Беше един вид напредък. Може би.

Тя стана от креслото.

— Ще напиша бележка на госпожа Траск какви дрехи и предмети от първа необходимост да сложи в товарния асансьор. Ще приемам по едно топло ядене на ден по обяд. Оставено в покрит съд в асансьора.

Проктър също стана и я хвана за ръката.

— Констънс, трябва да ме послушаш…

Тя сведе поглед към ръката му и после го изгледа така, че той веднага я пусна.

— Проктър, благодаря, че уважаваш желанието ми.

После се надигна на пръсти и го изненада с лека целувка по бузата. Обърна се и движейки се, сякаш е сомнамбул, се насочи към другия край на библиотеката, където товарният асансьор беше скрит зад фалшива етажерка с книги. Отвори лавицата, вмъкна се в чакащия асансьор, затвори я и изчезна.

Проктър остана дълго време загледан в етажерката. Луда работа. Той поклати глава и се обърна. Още веднъж почувства как отсъствието на Пендъргаст лежи като сянка върху замъка и него самия. Изпита усещането, че се с провалил с нея. Имаше нужда от време насаме, за да обмисли всичко. Излезе от библиотеката, зави и пресече залата, отвори една врата, която водеше към застлан с пътека коридор, и започна да се изкачва по извитата стълба, която стигаше до старите слугински жилища. Когато стигна до площадката на третия стаж, пое надолу по друг коридор, докато не се озова пред вратата на малкия си апартамент от няколко стаи. Отвори, влезе и затвори вратата зад гърба си.

Трябваше по-решително да възрази срещу намерението й. Сега, когато Пендъргаст го нямаше, той отговаряше за нея. Но знаеше, че каквото и да беше казал, нямаше да промени нищо. Преди много време беше научил, че може да се справи с всеки, но срещу нея е безсилен. Освен това имаше и други семейни дела, за които се тревожеше. Най-неотложното беше какво да каже на сина на Пендъргаст Тристрам, който учеше в Швейцария и още не знаеше за изчезването на своя баща. Просто трябваше да се надява, че с времето Констънс ще приеме действителността и когато го направи, ще се върне сред живите…

Една длан в ръкавица се стрелна иззад гърба му, обви гръдния му кош и го притисна с огромна сила.

Макар и изненадан, Проктър реагира инстинктивно с рязко движение надолу в опит да изненада нападателя, но мъжът очакваше тази реакция и я пресече. В същия миг Проктър усети убождане от забита във врата му игла и замръзна.

— Движението не е препоръчително – чу се странен копринен глас, който Проктър шокиран разпозна.

Той не помръдна. Удиви се, че някой, който и да е той, успя да го изненада. Как беше възможно? Беше твърде зает с грижи и невнимателен. Никога нямаше да си прости това. Особено, тъй като знаеше, че този човек е най-големият враг на Пендъргаст и както изглежда, се беше върнал от отвъдното.

— Ти си много по-добър от мен в бойните изкуства – продължи мазният глас. – затова си позволих да изравня силите. Онова, което усещаш сега във врата си, е игла. Още не съм натиснал буталото. В спринцовката има една доза натриев пентотал[44]. Много голяма доза. Ще те попитам само веднъж – само един-единствен път. Дай ми знак, че си съгласен, като отпуснеш тялото си. От твоята реакция ще зависи дали ще получиш обезболяваща доза… или смъртоносна.

Проктър обмисли възможностите си и се отпусна.

— Чудесно – каза гласът. – Доколкото си спомням, името ти е Проктър?

Проктър не отговори. Щеше да има възможност да обърне положението. Винаги съществува такава възможност. Просто трябваше да мисли.

— От известно време наблюдавам замъка. Господаря му го няма, както изглежда, завинаги. Мястото е потискащо като гробница. Всички можехте спокойно да носите черни ленти.

В мозъка на Проктър трескаво се сменяха различни сценарии. Трябва да избере един и да го изпълни. Имаше нужда от време, поне няколко секунди…

— Не си в настроение за приказки? Както обичаш. И без това имам много работа, така че ти пожелавам лека нощ.

Когато почувства, че буталото започна да слиза надолу. Проктър осъзна, че времето му е изтекло и че за своя голяма изненада се е провалил.