Аленият бряг

23.

Констънс Грийн крачеше през очарователния център на Салем на път за Историческото общество „Старият Салем“, което се помещаваше в сграда на около километър и половина от сборището на вещиците. С изненада откри, че става дума за богата и внушителна сграда, построена в края на XIX век. Влезе и се озова в просторно фоайе, оборудвано с всичко най-ново в областта на автоматизираните каталози и електронните уреди. Всичко това се охраняваше от детектор за метали, надзираван от шкембест служител на охранителна фирма.

Колкото и да й беше неприятно, след миг се озова от другата страна на детектора, напълно облъчена и претърсена. Оказа се, че веселата госпожа на информацията познава документите на Сътър и я насочи към отдела на третия етаж, където можеха да бъдат поръчани.

Скоростен асансьор я качи, вратите се отвориха със съскане и тя се озова в оскъдно обзаведено високо помещение. На близкото бюро седеше възрастна жена с прошарена коса, опъната назад в голям кок. Когато Констънс излезе от асансьора, жената остави телефонната слушалка.

— Констънс Грийн? – попита тя с глас, изпълнен с тревожна енергичност. – Дошла сте да четете Сътъровите документи?

Констънс кимна в знак на потвърждение.

— Аз съм госпожа Джоб, архивистка. Последвайте ме. – Жената стана от мястото си и опипа чипкартата, която висеше на врата й на дълга лента. На лицето й ясно беше изписано отвращение.

Констънс я последва надолу по един коридор. С помощта на чипкартата жената отвори друга врата и влязоха в малко помещение с маса, покрита със сукно.

— Моля, сложете ги – каза жената и извади чифт бели памучни ръкавици.

Констънс ги нахлузи.

— Моля да не пипате документите с голи ръце. Може да използвате молив и компютър, но не и писалка. Седнете, докато извадя Сътъровите документи. Напоследък са много популярни.

Тя мина през друга врата. Върна се след по-малко минута с пластмасова кутия в ръце, в която имаше папки с найлонови корици. Остави я на масата.

— Може да вадите папките само една по една. Някакви въпроси, госпожице Грийн?

Констънс усети отново, че я смятат за неоезичник. Попита се дали ако Пендъргаст беше на нейно място, щеше да успее да се възползва от тази погрешна преценка. Той, изглежда, винаги успяваше да приспособи подхода си още от началото така, че да получи най-добрия възможен резултат. Беше безскрупулен в търсенето на предимство.

Тя също щеше да бъде.

— Предполагам, че много хора идват да видят документите? – попита.

— Те са сред най-ползваните.

— Наистина? От кого?

— Салем е център на уиканската религия, както без съмнение знаете. – Тя огледа роклята на Констънс. – Много от практикуващите неоезичество идват да видят документите и да копират или снимат… ъъъ… надписите.

— Имате предвид Тайбанеските надписи?

— Да. – Жената се обърна да си върви.

— Моля ви, още един въпрос, ако нямате нищо против.

Жената се върна, но сега Констънс откри нетърпение, изписано на нейното лице.

— Знаете ли нещо за този археолог Сътър?

— Сътър не е бил археолог, а аматьор, и то по време, когато археологията още не била напълно установена като професия. Откровено казано, бил е особняк.

— Защо мислите така?

— Ще можете сама да прецените, като прегледате неговите документи.

— Вие преглеждали ли сте ги?

— Разбира се, част от служебните ми задължения е да се запозная със съдържанието на тези папки. Не искам да си помислите, че го клеветя, но ще видите, че Сътър най-малкото е бил фантазьор. – Тя махна с ръка. – Ако зависеше от мен, тези документи отдавна да са на боклука. Може да са интересни единствено за хората, които изучават девиантното поведение. Или – тя замълча многозначително – за сектата на новите езичници.

— Виждам – каза Констънс, отвръщайки на втренчения й поглед, – че сте ме сбъркали с уикан.

— Дали сте, или не сте – това не ми влиза в работата.

— Осъзнавам, че роклята ми е старомодна и държането ми може да изглежда странно, но това е защото… – Тя си спомни рецепционистката в Ексмутския полицейски участък – съм амиш.

Жената показа изненада и неудобство.

— О, не исках да… внушавам каквото и да било, освен че сте ползвател, който търси информация. Тук има твърде много от тези уикани, които се ровят в тези документи, затова човек започва да прави предположения.

— Магиите, правенето на заклинания са анатема в моята религия. Тук съм – Констънс направи и невъзможното да разиграе залавяне от силни чувства, – защото сестра ми стана езичница. Дойдох, защото опитвам да я спася.

Сега изненадата премина в объркване.

— О, толкова съжалявам… Но как може тези документи да ви помогнат? Искам да кажа, че уиканите може да са привлечени от чисто любопитство, но доколкото знам, новите езичници практикуват бяла, а не черна магия. А бялата магия няма нищо общо с това, което Сътър е документирал.

— Аз се опитвам да я открия. Знам, че е идвала. Имате ли регистър на хората, които са идвали да ползват тези документи?

— Разбира се, че имаме регистър, обаче той е… поверителен.

Щом чу това, Констънс наведе глава и от устата и се откъсна тих затрогващ звук.

— Разбирам. Правилата трябва да се спазват. Аз просто… не искам да изгубя сестра си… заради тази новоезическа религия.

Последва дълго мълчание.

— Добре, мисля, че можем да направим изключение. Ще взема регистъра от моя офис.

Когато жената излезе. Констънс остана още малко с наведена глава, за да позволи на леката усмивка да се скрие. Неудоволствието, което изпитваше от симулирането на чувство, което в действителния живот никога не би разкрила пред друго човешко същество, беше засенчено от успешното объркване на тази неодобряваща и недопускаща възражение жена. След като лицето и отново доби обичайното си изражение. Констънс повдигна глава, придърпа пластмасовата кутия и извади първата папка с етикет „Нов Салем“.

Вътре имаше няколко пожълтели документа. Тя сложи първия върху сукното и внимателно го разлисти. Състоеше се може би от дузина страници, покрити със заплетен паякообразен почерк.

Куинконс? Констънс познаваше тази странна подредба като пет точки върху едната страна на зарчето. Освен това знаеше от прочетеното, че куинконсът има магическо значение в много религии.

Тя насочи вниманието си към следващия документ: голям двоен сгънат лист хартия, размер кватро[28]. Разгъна го внимателно и видя тънки очертания на нещо, което можеше да бъде само тайбанеският камък в мащаб 1:1 с неговите надписи – същите пет символа беше видяла изрязани в плътта на историка господин Маккул.

Констънс извади мобилния си телефон и започна, без да се бави, да снима рисунката със светкавица и без. Когато свърши, прегледа останалите документи, но не откри нищо друго интересно. Нямаше данни къде е намерил селището, нито защо изобщо се беше заловил да го търси. Вместо това листовете съдържаха множество цитати от Светото писание и други религиозни брътвежи. Очевидно Сътър, точно както беше казала архивистката, е бил чудак. Обаче дори чудаците могат да направят интересно откритие.

Госпожа Джоб се върна с лист хартия.

— Това е списък на нашите посетители от последната половин година. Освен това имаме охранителна камера, скрита зад онзи знак „изход“. Разбира се, това е поверително и не го казваме на нашите посетители.

— Много ви благодаря – отговори Констънс, докато взимаше листа. – Ще го прегледам по-късно. Първо трябва да разшифровам тези надписи.

— Ако това може да ви успокои – каза архивистката, – много ще се изненадам, ако не се окажат безсмислици. Глупости. Както вече казах, Сътър е бил фантазьор.

— Имате ли други документи, свързани с магии, които биха ми помотали да разбера тези символи или да определя, че са шарлатанство?

— Имаме протоколите от всички процеси срещу вещици в Салем. На микрофиши, защото оригиналите са твърде крехки. Освен това една чудесна колекция от редки книги за магьосничество и демонология в онова, което наричаме Клетката. Обаче не съм сигурна как това ще ви помогне да намерите сестра си.

Констънс я изгледа с изписана на лицето умора.

— Трябва да ги разбера, ако искам да проумея защо сестра ми е била привлечена от тази… мръсотия. Нали разбирате, госпожо Джоб, независимо дали тези надписи са глупости, или не, намерението да извършиш нещо злонамерено това е истинското зло на този свят. Но ако се окаже, че наистина са фалшиви, това би ми помотало пред сестра ми… когато я намеря.

Два часа по-късно Констънс се облегна на стола си и взе да премигва. Машината за четене на микрофиши беше грозно чудо на техниката от 80-те години на XX век, вероятно създадена с целта да предизвиква слепота след дълга употреба. Беше загадка защо компютрите не бяха влезли и тук, след като Историческото общество явно го биеше парата. Може би не искаха ровенето из тези ужасни стари съдебни процеси да стане прекалено лесно.

След всички усилия обаче протоколите от съдебните процеси срещу магьосничеството в Салем се бяха оказали задънена улица. Беше прекалено очевидно, че „вещиците“, изправени пред съда, са невинни. Разбира се, имаше няколко случая, когато, четейки между редовете, Констънс остана с впечатлението, че има истински вещици и вещери, попаднали в процесите срещу магьосничество, но не като обвиняеми, а като обвинители, съдии и ловци на магьосници. В това имаше известен смисъл: какъв по-добър начин да посееш страх и омраза в една общност, като същевременно прикриваш своята собствена връзка със злото.

Беше време да посети Клетката.

Тя повика госпожа Джоб, която тръгна пред нея, за да показва пътя. Клетката се помещаваше в мазето на сградата: малко подземие, чиито под, стени и таван бяха направени от стоманени пръти с една-единствена заключваща се врата. Вътре имаше две лавици с древни книги – по една покрай всяка от стените, а в центъра малка маса с лампа. Въздухът беше хладен и сух и Констънс чу бучене на работещ климатик. На близката стена имаше най-различни датчици за околната среда, включително въртящ се барабан, който без съмнение регистрираше температурата и влажността. Беше тъмно и мрачно помещение, което, като израз на голям анахронизъм, беше осеяно със сложни дигитални инструменти.

Архивистката заключи Констънс вътре с друго предупреждение да не сваля ръкавиците.

На лавицата с етикет „Окултни науки и други“ нямаше много книги, не бяха повече от дузина. Повечето познаваше от библиотеката на Енох Леиг на „Ривърсайд Драйв“ 891, която имаше разгърнат в дълбочина отдел за отровите и магията. Тя започна да прехвърля заглавията, правейки си списък наум: ето я прочутата Malleus Maleficarum („Чукът срещу вещици“); Formicarius от Йоханес Нидер; „Откриването на магоьсничеството“ от Реджиналд Скот; френската класика De la Demonomanie lies Sorciers; прословуто неясната Lemegeton Clavicula Salomonis и ужасяващата, обсебена от сенки Necronomicon, подвързана (макар да нямаше съмнение, че госпожа Джоб не знае) с човешка кожа. Констънс вече познаваше тяхното съдържание и знаеше, че в тях няма нищо, което може да й помогне да разшифрова Тайбанеските надписи – ако въобще можеха да бъдат разчетени.

Обаче в края на рафта стояха редица крайно стари, неизвестни и мръсни томове. Тя им хвърли поглед и откри, че повечето няма да са и полезни. Обаче последната книга от редицата, натикана отзад, сякаш в усилие да бъде скрита, беше неозаглавен том и Констънс установи, че въобще не е книга, а ръкопис. Беше наречен Pseudomonarchia Daemonum („Лъжливото кралство на демоните“) и датиран 1563 г.

Сложи го на масата и внимателно се зае да разлиства страниците, изненадана от богатите илюстрации. Изглежда беше нещо като книга с магии и заклинания или списък на всички демони, за които се предполагало, че съществуват: общо шейсет и девет с техните имена, чинове, атрибути, символи и на какво могат да научат човека, който ги повика с помощта на сатанинска церемония. Хартията пукаше под докосването на ръката и в ръкавица и Констънс имаше усещането, че отдавна никой не е преглеждал този ръкопис.

Прелистваше го, търсейки символи, които да приличат на тайбанеските. Повечето от символите представляваха самите демони. Малко бяха онези, които означаваха движение, пътуване, посоки и място. Докато прелистваше страниците, пред очите и попадна символ, който приличаше на Тайбанеските надписи:

Беше обяснен като Obscura Peregrinatione ad Littus (Черно поклонничество до Южния бряг).

Прилежното търсене извади наяве още един от Тайбанеските символи:

Обяснението беше Indevitatus, което означаваше неизбежно“, „неименуемо“, „надвиснало“.

Започна със засилен интерес да рови из текста страница след страница. Към края попадна на още два символа.

Първият беше знакът за демон, известен като Форас, и Констънс си преведе наум латинския текст:

Тридесет и първият дух е Форас. Той се явява във формата на силен мъж с истински човешки форми, може да даде на хората разума как да знаят достойнствата и отровите на всички билки. Той преподава Изкуствата на Закона във всичките им части. Ако е поискано, прави така, че хората да живеят дълго и да избягват разкриването на тяхната злина. Това е неговият печат.

Знакът беше същият като в Тайбанеските надписи. Другият символ, които отговаряше на едно от изображенията, беше на демон, наречен Моракс, а обяснителният текст в превод гласеше следното:

Морокс е велик и могъщ принц на мрака и когато приема формата на човек, показва кучешки зъби, голяма глава като на обезобразена човекоподобна маймуна и влачи подире си сатанинска опашка. Той хитрува великолепно, предизвиква похотливост и си ляга с всяка жена, която пожелае. Изпитва голяма жажда за човешка кръв и гуляе с вътрешностите на онези, които убива. Неговият печат е следният:

Тайбанеските надписи, както тя ги разбираше, а и както трупът на Маккул свидетелстваше, представляваха серия от пет символа. Четири имаха съответствие в тази книга: очевидно това бяха аватарите на четири демона.

Към края на книгата случайно попадна на последния символ от Тайбанескити надписи:

Надписът на латински гласеше: Errantem Locus, което означаваше „странстващо място“.

Констънс вдигна очи от ръкописа. Имаше още много за разшифроване. Но вече беше сигурна в едно: Тайбанескити надписи бяха истински. Въобще не бяха дело на луд фантазьор. Били са създадени от някой, истински посветен на сатаната и преклонението пред черните изкуства.