Аленият бряг

13.

Брадли Гавин, потънал до бедрата в тинята, нагласи последната от стойките на лампите и включи кабела в генератора. С известно усилие успя да измъкне краката си в рибарски ботуши от калта и стъпи обратно на дъсчената пътека, която заобикаляше мястото.

Беше прекарал последния час в сваляне на дървени талпи и разполагането им до и около местопрестъплението, избутване на генератора, разполагането на лампите, заграждането на периметъра с полицейска лента, следвайки указанията на криминалиста, едър мъж на име Малага, който беше дошъл чак от Лоурънс заедно с технически помощник и фотограф. Сега тези господа чакаха в края на блатото всичко да бъде свършено, за да могат да минат на пръсти до работното си място, без да се накалят.

— Провери горивния индикатор на генератора – нареди началникът, застанал на дъските с чисто нови рибарски ботуши, по които още нямаше и капчица кал, и кръстосал ръце на гърдите. Още от обедното посещение на Пендъргаст той беше в лошо настроение, което се влоши допълнително след откриването на трупа. За Гавин причината беше очевидна: случилото се щеше да изисква истинска работа и можеше да забави неговото пенсиониране и да изложи на риск ниския процент престъпления, на който Мърдок се беше радвал по време на службата си. Разбира се, разкриването на престъплението беше последната му грижа.

Гавин сви рамене още шест месеца и край. След това с малко късмет той щеше да е началникът.

Погледна индикатора.

— Още е почти пълен. – Опита се да не поглежда натам, където лежеше трупът с лице нагоре, оставен в тази поза от копача на миди, който го беше зарязал така. Кучият син беше продължил да разкопава около трупа, за да вади миди, унищожавайки всички евентуални улики. Криминалистът Малага щеше да получи удар, когато види това.

— Добре – обади се Мърдок, прекъсвайки унеса на Гавин, – изглежда вече всичко е както трябва. – Той вдигна радиостанцията си. – Готови сме за криминалистите.

Дишайки тежко, Гавин се опитваше да махне с пръчка полепналата по ботушите му кал.

— Ей, Гавин, внимавай да не пада кал по дъсчената пътека.

Сержантът се дръпна настрани и продължи да стърже, запращайки калта в мрака. Върху тресавищата се беше спуснала хладна вечер. Ниско над земята се събираше студена влажна мъгла, добавяйки сякаш бял покров към сцената. Мястото приличаше повече на снимачна площадка за филм на ужасите, отколкото на истинско местопрестъпление.

Чу гласове и видя в мъглата да подскачат светлини. Миг по-късно се показа висок мъж с намусено лице – Малага. Бръсната глава с удивително лъскаво теме беше кацнала върху дебел врат, покрит с черни косми, което му придаваше вид на бик. Следваше го млад азиатец – техническият помощник, а зад тях двамата дебел мъж с окачено по него фотографско оборудване сумтеше и тътреше крака.

Малага спря в края на местопрестъплението и каза с дълбок, мелодичен глас:

— Благодаря, началник Мърдок. – После махна на фотографа да мине напред. Човекът поне беше професионалист и се зае да прави снимки от всеки възможен ъгъл. Коленичеше или се вдигаше високо на пръсти. Докато се движеше наоколо с изненадваща сръчност, на всеки няколко секунди тихо избухваха светкавици. Гавин се опитваше да овладее дълбокия си шок, имитирайки професионално безразличие. Всъщност никога преди не се беше озовавал на сцена на убийство. Когато отново стрелна поглед към тялото, простряно по гръб с онези жестоко изрязани по гърдите му символи, изпита друг пристъп на изненада и ужас. Питаше се кой би могъл да направи подобно нещо и защо. Не виждаше никакъв смисъл в това никакъв! Какъв би могъл да бъде мотивът за подобна постъпка? Изпитваше и гняв – гняв, че неговият роден град е осквернен с подобно престъпление.

Докато Малага обработваше местопрестъплението, от време на време промърморваше нещо на фотографа, а той в резултат правеше още няколко снимки. В един момент монтира фотоапарат на статив и започна да снима трупа отгоре.

— Готово – обяви накрая и се отдръпна назад.

Сега на местопрестъплението се промъкна техникът, оборудван с латексови ръкавици, бял комбинезон и калцуни. Той остави на земята медицинското куфарче и извади от него няколко навити плъстени държателя, в които имаше най-различни неща: епруветки, пинсети, найлонови пликчета с цип, игли, етикети, знаменца на телчета, тампони и няколко пластмасови шишета-пръскалки с химикали. Наведе се над трупа и започна да събира косми и нишки, като пръсваше тук или тампонираше там.

Изстърга под ноктите и зави ръцете в найлонови пликове и ги затегна с лепенка. После се зае да изучава изрязаните символи с помощта на фенерче и да вади от тях разни неща или да тампонира някои места, след което прибираше тампоните в епруветки и ги запушваше.

Цареше тишина. Дори Малага нямаше какво да каже или да даде някакви указания. Последното, което техникът направи, беше да свали пръстовите отпечатъци на мъртвеца с помощта на електронен тампон. Накрая и той свърши, събра всичко в медицинската чанта и си тръгна по същия начин, както беше дошъл промъквайки се.

Малага се обърна към началник Мърдок.

— Е, вече е изцяло ваш. – След това силно стисна и разтърси ръката на началника сякаш нямаше търпение да се махне от това зловонно тресавище и заедно с колетите си се приготви да се върне по дъсчената пътека. Гавин разчете по лицето на началника истинска паника: ами сега? Внезапно осъзна, че Мърдок никога не беше разследвал убийство в градчето. Никога! Предположи, че може би го е правил в Бостън, но едва ли, след като бостънската полиция си имаше специализирано отделение за разследване на убийства.

Гавин се смръщи. Не трябваше ли заради това да повикат Пендъргаст? Началникът очевидно беше напълно затънал, а Пендъргаст, макар и малко странен тип, изглеждаше способен.

— Шефе – каза той, – не смяташ ли, че трябва да кажем на агента от ФБР? Искам да кажа, че вероятно би искал да знае и сигурно може дори да помогне…

Началникът обърна смръщеното си лице към него.

— Не мисля, че трябва да му досаждаме. В края на краищата, човекът е зает с толкова важно разследване. – Сарказмът му можеше буквално да се докосне.

От мрака се разнесе кадифен глас.

— Скъпи, колега, благодаря ви, че взехте под внимание другите ми задължения, но не може и дума да става за досаждане. – След това въведение облечената в черно фигура на агента изскочи от мрака, а бледото му лице се рееше призрачно в ниско падналата мъгла.

За миг лицето на началника стана напълно безизразно. След това преглътна шумно.

— Агент… ъъъ… Пендъргаст, разбира се, ще се радваме на вашата помощ. – Той се поколеба. – Това… официално ли ще бъде?

Пендъргаст махна с ръка.

— Не, просто малко дискретна помощ отстрани. Всички лаври за вас и разбира се, за отличния сержант Гавин.

Началникът прочисти гърло. Очевидно не беше сигурен каква трябва да е следващата му стъпка.

— Може ли? – каза Пендъргаст, докато се приближаваше. От мрака зад него се показа още една фигура – Констънс Грийн. Гавин не можеше да откъсне очи от нея. Беше облечена в старомоден джинсов гащеризон и ботуши, а косата й опъната назад с кърпа. Определено беше красива по един старомоден начин. На изкуственото осветление около местопрестъплението изглеждаше още по-екзотична, отколкото на дневна светлина. Тя мълчеше, но очите й се стрелкаха насам-натам, попивайки всичко.

— Коя е госпожата? – попита Малага. Той беше прекратил оттеглянето си при идването на Пендъргаст. – Никакви зяпачи!

— Тя – обясни рязко Пендъргаст – е моята сътрудничка. Моля, окажете й цялата любезност, която бихте проявили към мен.

— Разбира се – отговори Малага и се поклони малко театрално на Констънс. След това се обърна и закрачи по дъсчената пътека, докато не изчезна в мрака.

Пендъргаст се промуши под полицейската лента и се насочи към трупа. Констънс Грийн остана на мястото си. Гавин се запита какво ли си мисли. Трупът беше отвратителен: лицето почти изядено, без език и устни, само наподобяващи решетка големи жълти зъби, устата широко разтворена. Въпреки това жената изглеждаше спокойна и невъзмутима.

Пендъргаст клекна.

— Мда, виждам, че това е историкът. Морис Маккул.

Щом чу това. Гавин отново изпадна в шок. Историкът?

— Откъде знаете? – попита началникът. – Лицето… ъъъ… го няма, още не сме установили самоличността на трупа.

— Мекото на ушите. Виждате ли как е сраснало с бузата? Мекото на ушите е почти толкова полезно, колкото пръстовите отпечатъци. Освен това височината и теглото сякаш също отговарят.

— Познавахте ли го? – попита Мърдок.

— Видях то в ресторанта.

Пендъргаст нагласи лампите, после се отпусна на колене, както беше направил техникът преди малко. Извит като арка над мъртвеца, започна да рови с пинсети и да вади неща, пъхаше ги в епруветки и найлонови пликчета, които като с магия изскачаха от джобовете на сакото му и отново изчезваха. Беше интересно да гледат техника от полицията, но да наблюдават Пендъргаст беше все едно да гледаш балет – всяко движение бе съвършено, докато паякоподобните бели пръсти се стрелкаха насам-натам. Той прекара дълго време в проучване и ровене в срезовете по гърдите, изследвайки ги с фанатично внимание, дори в един момент извади часовникарска лупа. Ровеше, надничаше и изучаваше оголената плът, която бе останала от лицето на мъжа. Най-накрая се изправи и се провря отново под полицейската лента.

Гавин погледна към Констънс Грийн и се изненада от оживлението и интереса, изписани по лицето й. Като посетителка в музей, която се наслаждава на хубава картина. Жената беше значително по-малко шокирана, отколкото той самият. Да не би да беше от онези, които се възбуждат от гледки на насилие? Не – някак си не му се струваше от този тип. Накрая реши, че за нея това е интелектуална загадка, и това определено говореше в нейна полза.

— Интересно – промърмори Пендъргаст. – В добавка на онова, което прилича на изрязани символи, част от срезовете сякаш образуват букви. – Той светна с малко фенерче върху срезовете по гърдите първо от едната страна, после от другата. – Аз го разчитам като Т-А-Й-Б-А-Н-Е.

Внезапно настъпи мълчание. Гавин се вторачи в трупа с още по-голяма изненада и шок. Вярно беше: под определен ъгъл човек можеше да вили груби букви. ТАИБАНЕ. Стрелна поглед към началника и видя, че лицето му си остава безизразно.

Изведнъж забеляза, че Пендъргаст го гледа с любопитство.

— Сержант, виждате ли нещо?

— Нищо – заекна той. – Просто думата смътно ми напомня нещо.

— Интересно – повтори Пендъргаст, когато се обърна отново към трупа. – Наистина много любопитно: забележете, че срезовете са направени с каменен нож.

— Каменен нож? Имате предвид като някоя индианска реликва?

— Да, но прясно изсечен и затова много остър. Вложени са значителни умения. Срезовете са направени преди смъртта и са кървели, а после кръвта се е съсирила. Точността им показва, че когато са правени, мъжът вече е бил в безсъзнание. Иначе е щял да се съпротивлява на процедурата. Бих казал обаче, че първата, смъртоносната рана е причинена с тежък нож, пронизал чисто плътта. Може би е използвал байонет. – Той замълча и се огледа. – Убийството е извършено по-нагоре в соленоводните тресавища и тялото е стигнало дотук с помощта на отлива. Едно проучване на приливите и отливите може би ще помогне да се установи мястото и часът на смъртта. Трупът трябва да е прекарал известно време във водата, за да успеят рибите да изядат устните, очите, носа и езика. – Той погледна към Гавин. – Търсачът на миди, който е намерил трупа, голям скъперник ли е?

— Бойл? – попита Гавин. О, да, известен е с цинцърлъка си. Не можеш с игла да му бръкнеш. Откъде знаете?

— От факта, че е продължил да копае миди около трупа. Къде ги продава?

— В странноприемницата. Прочута е с пържените си миди.

Пендъргаст леко потрепери.

— Като се има предвид, че мидите се хранят, като филтрират водата, през следващите няколко дни да се ядат пържени миди в ресторанта ще бъде жив канибализъм. Слава Богу, не съм изложен на опасността да ям пържени миди, независимо дали са прочути или не. – Огледа за последно трупа, извади малък цифров фотоапарат и направи поредица снимки на изрязаните символи.

— Изглежда сме се натъкнали на истински психар – обади се Мърдок.

Пендъргаст се изправи и свали латексовите ръкавици.

— Като изключим срезовете, това не е много информативно местопрестъпление, защото тялото е било съблечено, довлечено тук от водата и напълно измито от приливите и отливите. Срезовете са направени грижливо и умело от човек, който има опит в изрязване на месо. Изглежда символите имат някаква цел, както без съмнение и думата ТАИБАНЕ. Съжалявам, началник Мърдок, но не мога да се съглася с вашето заключение, че това е дело на психопат. Човекът, извършил това, е бил организиран, целенасочен и преднамерен.