Аленият бряг

33.

За Констънс първите признаци, че Пендъргаст се е върнал от пресичането на мисловните граници, беше потрепването на крайниците му, изпружени върху чакълестия бряг. После отвори очи. Макар че бе лежал неподвижно толкова дълго, по-дълго от всеки спящ човек, очите му бяха запазили своя блясък на най-напрегнато съсредоточаване.

— Констънс, колко е часът? – попита той.

— Четири и половина.

Той стана, изтръска песъчинките от палтото си, после вдигна сака и металотърсача. Остана известно време на мястото си, сякаш се опитваше да се ориентира. След това й махна да го следва и – закрачи навътре в сушата от чакълестия бряг в северозападна посока, успоредно на рифа Главотрошачите, който стърчеше отдясно. Вървеше с бързи, целеустремени крачки. Тя отбеляза, че вече не спира да провери данните на джипиеса или да погледне в картата.

Двамата продължиха заедно до мястото, където брегът свършваше в издигащ се хълм, покрит с трева и борови храсти. Изкачиха се на върха и Пендъргаст започна да се оглежда. Нататък се простираха дюни, закотвени с трева и ниски храсти, които образуваха поредица широки пясъчни дерета, широки около петнайсетина метра. Миг по-късно той се спусна в най-близкото. Остави сака на дъното му.

— Какво ще правим тук? – попита Констънс.

— Ако някой е искал да зарови нещо – тук би било идеалното място. – След тези думи бръкна в сака и извади тънка разтегателна метална сонда, която разтегна до пълната й дължина от метър и половина. Започна да дупчи пясъка в дъното на падината, вкарвайки металната сонда на различни места, докато се движеше равномерно от единия край на дерето до другия. После отново се изправи и извади от сака малка сгъваема лопата.

— Като гледам цялата тази дейност, предполагам, че мисловният ти преход е бил успешен – отбеляза тя сухо.

— Още малко и ще разберем.

Заби лопатата на мястото, където беше сондирал преди малко, и започна да копае, хвърляйки внимателно пясъка настрана. Продължи да копае, докато не направи дупка с диаметър около метър и половина, дълбока шейсет сантиметра. Щом завърши тази кръгла яма, започна да загребва по-дълбоко. Пясъкът беше влажен и рохкав, затова се копаеше леко. Няколко мига по-късно ръбът на лопатата се удари с глух звук в нещо.

Пендъргаст бързо остави инструмента настрана и клекна в дупката. Използва пръстите си да разрие пясъка, разкривайки няколко ръждясали парчета метал.

— Железни обръчи за укрепване на корпуса обясни той.

— От „Пембрук Касъл“?

— За съжаление. – Той се огледа. – В ретроспекция мястото изглежда очевидно, нали?

— Как тези железа са се озовали в дюните? Морето ли ги е изхвърлило тук?

— Не. Отломките на кораба са пренесени преднамерено тук и закопани. Или поне онази част, която е била изхвърлена от водата на сушата. Отливът е щял да отнесе навътре в морето онова, което не е било изхвърлено тук на брега.

Той копа още малко, измъквайки парчета желязо от пясъка, разтърсваше ги, за да ги почисти, и ги оставяше настрани. Лопатата разрови още парчета метал, някои закачени за изгнили парчета дърво, които някога са били част от обшивката на корпуса. И в този миг, когато лопатата потъна още по-дълбоко в пясъка, острието й срещна нещо друго, което издаде съвсем различен глух звук.

Пендъргаст отново се отпусна на колене. Констънс се присъедини към него и двамата внимателно изчистиха пясъка от мястото, където лопатата се беше ударила в нещо. Бавно се показа череп – малък светлокафяв. Темето беше смачкано навътре.

— Боже мили! – измърмори Констънс.

— На не повече от годинка – отбеляза Пендъргаст. Тонът му беше хладен, а гласът му сякаш идваше отдалеч. Двамата продължиха да изгребват пясъка с длани.

Показаха се още малки кости: ребра, таз, бедрени. До тях бяха струпани още черепи. Някои бяха малки, други големи. По всички имаше следи от наранявания с тъпи предмети.

— Трябва да оставим всичко както си е. Това е местопрестъпление – каза Пендъргаст.

Констънс кимна. Сега костите станаха толкова много, че образуваха здрав слой върху влажния пясък. Очевидно хората са били убити и заровени, а после върху им са нахвърляли корабните отломки. Пендъргаст извади от сака малка метличка и измете пясъка, разкривайки още кости. Малките, изглежда, са били натрупани едни върху други как да е, защото ги бяха нахвърляли на купчина, а големите бяха подредени успоредно.

Накрая на Констънс й дойде в повече. Без да каже и дума на агента, тя излезе от изкопа и се изкатери на върха на дюната, където, дишайки дълбоко, се загледа в студения, безчувствен и чужд океан.