Аркадия

12.

Хенри Литън, мъжът, който чинно обучаваше студентите си и се славеше с репутацията на човек, съсредоточен дълбоко в познанието на елизабетинския пасторал, някога беше имал по-бурни преживявания. Преди всичко той беше от хората, които владеят езици и имат способност да анализират текстове. Беше научил френски и италиански с лекота в много ранна възраст; друго негово постижение през месеците, които беше прекарал на легло като дете, бяха приличните познания по немски, който беше учил сам от речници, граматика и том на Шилер, който баща му притежаваше, и той се упражняваше върху него.

Училището го научи на малко неща с изключение на изкуството да оцелява, но баща му беше решен да го окуражава и редовно го пращаше на пътувания из Европа, за да възмъжава. Там изглади говорните си умения и научи много за хората, чиито езици вече владееше до съвършенство.

Такива способности бяха рядкост и през 1939 година спасиха Литън от някои от очевидните неприятности на войната. Беше твърде ценен, че да бъде застрелян; щом го мобилизираха, веднага беше зачислен към тайните служби — неправилно именувани при започването на военните действия — където в началото прекарваше времето си в превеждане на засечени комуникации, нахлуващи в ефира. След това дейността му се разшири и го изпратиха във Франция — приземи се с парашут в департамента Корез, за да осъществи връзка с разпръснатото движение на Съпротивата. След като свърши работата си, беше отново прикрепен към армията при навлизането ѝ в самата Германия и остана там няколко години.

Напусна веднага щом му се удаде възможност; това, което беше видял и вършил през тези години само затвърди разочарованието му от действителността, така че избяга, върна се отново към книгите си в момента, в който му беше позволено да го стори. Но той беше твърде ценен, за да го забравят напълно. Не само че познаваше много хора, които останаха в службите, но запази и необичайния си нюх към документите — какво пише в тях, какво означава и какво подсказват за автора и получателя си. Това беше част от миналото му, така че остана и част от настоящето му. Няколко пъти беше решавал повече да не се занимава с това; всеки път, когато Портмур, вече началник на службите, го призоваваше и му казваше с обичайния си съжалителен тон: „Все още имаме нужда от теб Хенри. Твой дълг е.“

Никога не успяваше да откаже. Портмур беше от онези хора, чийто патриотизъм и саможертва бяха така изключителни, та всеки друг изглеждаше малко нечестен в сравнение с тях. Беше приемал най-опасните мисии по време на войната, беше ранен, пленен, измъчван и въпреки това не се беше отказал. Не можеше да разбере как е възможно някой да не е готов да отдаде целия си живот на страната си, да не се наслаждава на играта на котка и мишка с достойните си противници без значение дали те са германци, руснаци или — както беше според разбиранията му — американци. Портмур беше този, който назначи Литън, обучи го, съветваше го, напътстваше го и го защитаваше. Той беше бащинска фигура, модел и вдъхновение. Единственият човек, на когото Хенри се възхищаваше, но компанията, в която се движеше не беше никак добра. Приемаха този мъж като най-сериозния си актив, той беше способен да работи с еднакви умения и успех с Белия дом, и Балканите; единственото притеснение беше какво ще се случи, след като най-после се оттегли и остави на тях ръководната си позиция. От старите си контакти беше научил, че и други се чудят същото и дискретно се наместват на подходящи места.

Ето защо Хенри никога не отказваше да се отзове, беше завинаги задължен; Портмур притежаваше странната способност да кара всеки да се чувства незаменим, сякаш бъдещето на империята — или това, което беше останало от нея — зависеше единствено от него. От време на време някой се появяваше пред входната му врата или звънваше телефонът, а от другата страна прозвучаваше познат глас, който го канеше на обяд в Лондон. „Съвсем малка задача, виж дали ще можеш да ни помогнеш…“

Литън неохотно оставяше живота си, като си обещаваше, че ще е за последен път. Понякога предлагаше на обещаващ студент да поговори със свой познат, който работи за правителството. В действителност не можеше да разбере защо подтиква млад човек да жертва живота си за нещо, което на самия него му беше омразно.

Разбира се, не провеждаше разговор с никого. И тримата души, с които продължаваше да се вижда редовно в кръчмата, бяха преживели бедствието, наречено „война“; това означаваше, че бяха видели и правили неща, които биха травмирали повечето мъже без значение от поколението. Бяха сторили всичко по силите си, за да запратят изживяванията си в някое далечно кътче на съзнанието си и да забравят за тях. Това не беше важно за живота им в момента, а и се бяха превърнали в хора, които умееха да владеят емоциите си, да не ги показват. Литън беше заминал на война весел, екстровертен, пълен с оптимизъм. Върна се затворен в себе си. Само няколко души забелязаха, но никога не заговориха за това. Не беше тяхна работа.

Миналото може да бъде скрито, но никога напълно забравено и Литън също беше наясно с това. Именно на това разчиташе и историята му, колкото повече напредваше. „Ние сме нашето минало“, беше казал на Роузи. „Рано или късно, то се връща при нас.“ Ето защо единственото неочаквано нещо в позвъняването на входната врата в десет вечерта няколко дни след този разговор беше часът. Литън със сигурност не показа никакъв признак на изненада, щом отвори вратата и в бледата светлина на верандата съзря плътно увита в тъмно пардесю фигура с шапка, нахлупена ниско над лицето.

— По какъв повод си тук?

— Официална вечеря. Перспективата за пудинг ми се стори непоносима, затова реших да се отбия. Да се видя със стар приятел, нали разбираш. Надявам се да не те вдигам от леглото?

— Точно натам се бях се запътил — отсече Литън. — Върви си.

— Добре. Не искам да те безпокоя. Вир-вода съм и ми е студено. Имаш ли бренди?

Сам Уинд свали връхната си дреха, преметна я върху ръката на Литън, сякаш беше закачалка и се запъти забързано към малката масичка до камината в кабинета, върху която стояха две стъклени гарафи.

Наля си сам щедро количество, избута неоценените есета от свободното кресло, настани се с въздишка, протегна дългите си крака към огъня и размърда пръсти, за да ги стопли. Беше ъгловат мъж с прошарена коса и меланхолично лице, върху което напоследък се беше настанило изражение на перманентно разочарование. Имаше деликатни ръце с кокалести пръсти, които тревожно пукаше, дрехите му бяха скъпи, но намачкани, а ръчно изработените му обувки не бяха лъскани от седмици.

— Времето навън е отвратително — отбеляза той. — Все пак още не е зима. Мразя тази страна.

— Мислех, че работата ти е да я обичаш, да ѝ се прекланяш и да я защитаваш с цялото си сърце и душа.

— Само в часовете от девет до пет и от понеделник до петък. През останалото време съм свободен да презирам това мърляво бунище.

— Радвам се да те видя, Сам — каза Литън, — но наистина се канех да си лягам.

— Убеден съм, че е така. Но ме познаваш достатъчно добре, за да осъзнаеш, че не съм вървял километър и половина в мразовитата нощ само за да те посетя.

Той вдигна очуканото кафяво куфарче, което беше пуснал до креслото, извади запечатан плик и му го подаде.

— Какво е това?

— Как бих могъл да знам? Изглежда задача за теб. Нареждания от най-високо място, от самия Господ. Аз съм само куриер.

— Как е Портмур тези дни?

— Процъфтява, процъфтява. Как го прави, нямам представа. Има този притеснителен навик да изглежда все по-млад и жизнен за разлика от всички нас. Изпраща ти поздрави и иска да свършиш своето. Да прочетеш, разбереш и да ни кажеш какво мислиш.

— Ами ако не искам да го направя?

Сам го изгледа със съмнение.

— Ще го оценим, ако си готов по някое време другата седмица.

— Много добре, Сам. Както наредиш.