Аркадия

66.

— Господарю Хенари — провикна се Джей, завтекъл се зад едрата фигура, която пристъпваше бавно към голямата къща. — Почакай.

Хенари спря, докато момчето — вероятно вече не съвсем момче, макар все още да беше печално млад — го настигне.

— Господарю Хенари — повтори Джей, а след това замълча. — Не знам какво да кажа.

— За пръв път в живота си, Джей, аз съм разочарован от теб — отговори мило Хенари.

— Какво се е случило?

— Нямам представа. Освен че демонстрира какъв великолепен учител съм. Запази хладнокръвие през бог знае какви трудности, изнесе първата си реч, победи един от най-добрите оратори в Антеруолд и гледа дух в очите, без дори да потрепнеш. Настоявам, че имам известни заслуги за постиженията ти.

— При всички положения.

— Уви, не много. Силно ме превъзхождаш. Аз ще бъда познат за идните поколения единствено като първия ти учител.

— Едва ли.

— Ти пое рискове, на каквито никога не съм се осмелявал, и пожъна триумф.

Те продължиха напред, на път за Събранието, докато Хенари отново не заговори.

— Днес станахме свидетели на чудеса. Сбъдване на пророчество, явяването на духове, края на света. Отстраняване на огромна несправедливост. Необичайни неща. Знаеш ли, част от мен наистина изпитва разочарование.

— Защо?

— Защото всичко, което чух, беше напълно логично. Изгнаника се появи и всичко, което ни каза, вече ни беше известно. Най-малкото трябваше да ни бъде известно. Странно, не мислиш ли?

— Все пак беше ужасяващо.

— Беше. А новините скоро ще се разпространят из Антеруолд като горски пожар през лятото. Всичко ще се промени завинаги. Вероятно можем поне да помогнем това да се случи, както нареди духът. Бих казал, че имам нужда от помощта ти, но нека вместо това ти предложа своята помощ, ако е възможно…

— Аз… ами…

— Има толкова много за вършене, Джей. Ще бъде прекрасно и плашещо за всички нас. Ще трябва да спорим, да убеждаваме и ласкаем.

Джей се усмихна.

— Кое мислиш, че трябва да е първо?

— Първо? Е, първо ще идем да гледаме онази церемония. След това отиваме в Осенфуд. Знаеш ли, струва ми се, че ще е по-добре да стигнем там преди Гонтал. После, ами всъщност после започва истинското забавление. Сега предлагам да…

И едрият мъж и слабичкото момче вървяха, смееха се и си приказваха във все по-тъмната нощ, всеки от тях по-развълнуван от когато и да е през живота си, докато стигнаха до големия вътрешен двор, в който се провеждаше събранието в присъствието на всички възрастни във владението, които бяха успели да стигнат навреме. Атмосферата беше силно напрегната и беше ужасно шумно. Камерхерът вече говореше при пристигането им, но трудно се чуваше. Беше изрецитирал нужните думи два пъти, но му се наложи да ги извика трети път, преди присъстващите да се успокоят и церемонията да продължи.

— Кой — почти крещеше той — ще се представи пръв пред събранието?

Катрин излезе напред с царствена осанка въпреки облеклото си. Мнозина едва я познаха, но щом успяха, из двора се надигна одобрителен шепот, последван от тропане с крака — първо започна един, а след това се присъединиха и всички останали, удряха нозе в земята, викаха и се радваха да я видят отново. За пръв път тя наруши протокола и по бузите ѝ се търкулнаха сълзи в отговор на тяхното посрещане.

— Има ли някой, който твърди, че заслужава повече титлата? Има ли някой по линия на Теналд, който иска да се представи?

Всички се втренчиха в Памархон. Това беше моментът, за който беше мечтал години наред. Моментът, който беше изстрадал и за чието постигане беше кроил планове. Той пристъпи напред уверено и с ясен и силен глас заяви така, че всички да чуят:

— Не аз!

— Това ли е окончателната ви дума?

— Да.

— Тогава има ли друг член на фамилията, който иска да се представи?

Гонтал сам беше решил още да не си тръгва; някой по-чувствителен със сигурност би го направил, би се оттеглил от поражението и унижението. Гонтал очевидно беше по-дебелокож. Той държеше на коректността и правилата. Те го бяха поддържали и ръководили през целия му живот и той се чувстваше длъжен да ги почете дори и сега. Това не означаваше, разбира се, че му е приятно. Въпреки това стоеше там, гордо изправен, леко скован при задаването на въпроса. Той също пристъпи напред, вдигна глава и изрече:

— Не аз! — макар че, както много хора забелязаха, тонът му не беше особено ентусиазиран.

Камерхерът имаше още много за казване, но никой не го чу. Беше седмица без паралел, а само няколко часа по-рано мнозина изпитаха най-силния ужас в живота си.

Бяха видели неща, за които щеше да се говори още поколения. Владетелят им беше изгубен, а след това отново намерен. Бяха стигнали почти до война. Пророчествата от едно време се бяха сбъднали и всели неистова уплаха у всички тях.

Сега всичко беше възстановено и простено. Осенфуд и Уилдън бяха отново в хармония. Петното върху семейството на Теналд беше изчистено. Невинният беше оневинен, виновният беше наказан. Денят на съда беше настъпил и отминал, а те бяха освободени от изкупване на греховете си.

Нищо чудно, че никой не чу как камерхерът произнася:

— В такъв случай декларирам, че Владетелят на Уилдън отново става Владетел и това слага край на избора — макар той много да се постара.

Всички бяха твърде щастливи, твърде шумни и твърде развълнувани, за да му обърнат внимание.

Сред суматохата Памархон беше първият, който дойде да поздрави Катрин за новото възкачване на трона.

Тя се усмихна.

— Не си длъжен да демонстрираш подчинение пред мен — каза тя, щом той ѝ се поклони. — Знаеш го не по-зле от мен. Върви. Намери тази твоя съпруга. Ако ще се кланяш пред някого, то тя го заслужава повече от мен.

— Тогава с твое разрешение…

Той се измъкна през вратата.

И се натъкна право на Антрос, който носеше Розалинд на ръце в рокля, обляна в кръв.

Памархон извика отчаяно и изтича към моравата, където беше спрял Антрос.

— Какво се случи? Какво ѝ е?

— Жаки — отвърна Антрос.

Дишаше тежко заради усилието да донесе Розалинд толкова далеч и тъй бързо, ужасѐн, че ако се забави, тя може да изгуби много кръв и да умре, а ако тича, може да ѝ причини болка.

— Духът си тръгна през светлината, а Жаки се опита да накара Розалинд също да тръгне. Теглеше я със себе си и аз стрелях. Духът ми беше поръчал така, струва ми се. Той имаше нож и я намушка, преди Розалинд да го избута. Той изчезна.

Докато обясняваше, положи Розалинд върху тревата, а Памархон, който имаше известни умения в тази област, я огледа внимателно. Лоша рана през ребрата, където ножът на Жаки я беше уцелил, преди тя да го изтласка през светлината. Кървеше обилно, но изглеждаше по-зле, отколкото беше в действителност. Тя отвори очи при допира му и се усмихна, щом видя тревожното му лице.

— Всъщност не съм чак толкова зле — каза тя. — Наистина мога да ходя, благодаря ти.

— Да не си посмяла.

Розалинд лежеше неподвижно, докато той я преглеждаше, а след това се усмихна на Антрос.

— Спасяваш ме за втори път, Антрос Смелия — промълви тихо тя. — Надявам се професорът да не е чел за Ланселот и Гуинивиър44.

Памархон я вдигна сам и я понесе към къщата, а Антрос изтича напред да извика лечител. Катрин излезе и на мига изостави церемонията по встъпването, за да ускори нещата. След това лечителите поеха положението в свои ръце и ги изпъдиха, настаниха я в меки чаршафи, преоблякоха я в чисти дрехи и промиха раната, преди да я превържат.

— Не гледай така уплашено, млади човече — скара се някой на изпадналия в паника Памархон. — Като че ли никога не си виждал кръв досега. Върви си. Тя няма нужда от теб, а и ние също. Трябват ѝ тишина и спокойствие. Можеш да я видиш, щом приключим. Раната не е чак толкова тежка, така че спри да се тормозиш.

И на Памархон му се наложи да чака в компанията на Катрин и Антрос. Постоянно крачеха напред-назад и пращаха послания, за да узнаят как е тя.

— Всеки би разбрал, че е влюбен — отбеляза Катрин тихо пред Антрос, докато го наблюдаваха. Той се засмя тихо. — Изглежда си се справил доста добре там — добави тя.

— Следвах инструкции.

— Подозирам, че не си получил такива.

— Може би.

Други проблеми тревожеха съзнанието на Антрос.

— Памархон — каза той. — Ами Осенфуд?

Той кимна.

— Щом видя Розалинд, тръгвам. Ще трябва да побързам. Искам да стигна преди веселата дружинка на Гонтал. Сигурен съм, че вече е изпратил хора, но самият той още е тук. Катрин, ще се погрижиш ли да не тръгва до утре сутринта?

— Ще го задуша с любезност и гостоприемство. Ако този подход не подейства, ще отворя някое от най-добрите бурета с бренди в Уилдън. Щом приключа с него, едва ли ще помни какво изобщо е Осенфуд.

— Благодаря ти. Антрос, ти трябва да се върнеш в лагера и да кажеш какво се е случило. Да успокоиш всички. Кажи им, че ще им обясня след завръщането си.

Памархон се върна след два дни изтощен, но удовлетворен. Беше направил всичко необходимо, потегли напред с най-добрият кон на Катрин и спря хората си на по-малко от двайсет и пет километра от Осенфуд. Каза им, че експедицията вече не е нужна. Прекрасни неща се случили в Уилдън…

Бяха устроили лагер и той им разказа история, каквато никой не бил чувал до този момент. Разказа им всичко — от похода до Олтара, до появата на духа, за процеса и свалянето на маската на убиеца Жаки.

— Духът накара Катрин да сложи край на тази измама. Тези, които искат, могат да продължат да живеят тук свободно и със своя земя. Останалите ще бъдат възнаградени, всяко престъпление ще бъде опростено и ще могат да идат където пожелаят.

— Ами ти? — обади се Джон.

— Ах, мили приятелю! Ще се оженя за моята фея и ще помогна на хората си да се устроят. След това ще взема един кораб, най-добрия кораб, строен някога, и ще предприема плаване.

Погледна лицата им, проблясващи на огъня, видя колко ги с изненадал с всяка част от разказа си.

— Ще имам нужда от екипаж, разбира се — добави той. — Работа за приключенци, смели и безразсъдни хора. Случайно да знаете къде мога да намеря такива?

Скован от болка, уморен, мръсен, гладен и жаден, той пристигна в Уилдън и се свлече от добичето, което беше не по-малко уморено от него. Беше ли се подобрило състоянието на Розалинд? Дали не го бяха излъгали или допуснали грешка? Ами ако беше изпаднала в кома, беше получила инфекция или дори беше умряла?

Той забърза през прекрасните градини. Слънцето залязваше на запад и той зърна слабичка младежка фигура — някой тичаше към него от стаите на лечебницата и махаше с ръка.

Изпълни го облекчение, което прогони цялата умора и той също се затича.

— Трябва да си много мил с мен, Памархон, нечий син — каза Розалинд, след като най-сетне бяха способни да се отделят един от друг. — Докато сме живи. Знаеш го, надявам се. Сега не мога да си ида у дома. Никога. Направих избора си и това беше ти. Надявам се да не си размислил.

Бяха минали три дни от бурните събития край Олтара, а усещането вече беше, сякаш никога не се е случвало. Тя започваше да забелязва промяна във вида и поведението на хората. Чу как говорът им става друг. „Ще отида… Когато ходих… Следващата година… Преди много години…“

— По-сигурен съм от всякога.

— Истината ли ми каза за пътешествията? Или планираш да си направиш ферма с прасета в двора и пилета в леглото?

— Ще бъда готов, когато и ти си готова. Бих тръгнал още утре, ако дойдеш с мен, или бих останал тук завинаги, ако ти промениш мнението си.

— Глупчо — отвърна му тя. — Няма да размисля. Да видя целия свят ще е лесно в сравнение с всичко, което видях досега.

Тя се усмихна с най-сладката си усмивка и той отново я взе в прегръдката си.

— Лейди Розалинд — заговори Катрин, щом момичето най-сетне се раздели с Памархон и влезе в къщата. — Радвам се да те видя отпочинала и възстановена. Добре ли си?

Розалинд кимна. Беше прекарала в леглото три дни — в действителност два дни повече, отколкото ѝ се струваше необходимо; раната ѝ заздравяваше и дори най-педантичните сестри бяха заключили неохотно, че няма причина да не ѝ позволят да се облече и да излезе от лечебницата. Беше облякла чисти дрехи, донесени от къщата, и излезе в градината точно в мига, в който беше пристигнал Памархон. Сега беше в залата с архива, в която за пръв път беше разговаряла с Катрин след пристигането си. Вече нямаше никаква представа кога точно се беше случило това; понякога ѝ се струваше, че е минала само седмица, друг път пресмяташе времето в години.

— Много съм добре. Изглеждаше доста по-зле, отколкото беше всъщност. Много мило от твоя страна, че ме посещаваше толкова често.

— Наложи ми се да упражнявам цялата си власт, за да ми бъде позволено. Сестрите са истински тирани в своето владение. Много се тревожехме за теб.

— Къде са всички?

— Хенари замина за Осенфуд; иска да оправи отношенията си с Гонтал, като му предложи да работят в сътрудничество по Рафта на Небивалиците. Надява се ти също да му помогнеш. Пуска стръвта, ако ме разбираш. Гонтал доста се бои от теб. Джей все още е тук, води странни разговори с Алиена, които е истинско забавление да подслушваш, а онзи прекрасен млад мъж Антрос се върна обратно в гората. Памархон, както ти е добре известно, току-що пристигна.

Розалинд се изчерви и се усмихна срамежливо.

— Наистина ли планирате пътуване по море?

— Съвсем скоро, макар че не мога да откажа на молбата на Хенари, а и една от сестрите спомена, че пролетта ще е по-добър момент за заминаване. Това означава, че след около девет месеца ще потеглим, надявам се.

— И ще видите света в цялото му великолепие — тя се усмихна. — Дъжд, мъгла, сняг, опасност.

— Точно така — съгласи се доволно Розалинд. — Също и прекрасни чудни неща.

— Дотогава се надявам да прекараш колкото може повече време тук. Бих могла да се възползвам от помощта ти.

— С удоволствие, господарке моя — Роузи направи реверанс, а Катрин се разсмя.

— А, не. Няма да ме наричаш така. Точно ти. Всъщност, струва ми се, че така и не бяхме представени една на друга. Не и както трябва.

— Тогава да го направим както трябва. Представям ви се като Розалинд, годеница на Памархон, син на Айзенуор. Все пак ми се струва, че вече знам името ти.

— Наистина ли?

— Мисля, че да. Заради онова, което каза професорът — че сама си извоювала главна роля в историята му, донякъде като мен самата. Това ме накара да си помисля, че и ти също не си оттук.

— Продължавай.

— Мисля — тук тя замълча за момент, леко несигурна. — Мисля, че трябва да си Анджела Миърсън. Това ми се вижда единственото смислено обяснение.

Катрин се усмихна.

— Добър опит. Но не съм.

— О, колко жалко! Бях сигурна, че трябва да си.

— Беше много близо. Казвам се Емили Странг. Аз съм дъщерята на Анджела.

— Е, това не го очаквах — призна Розалинд с нотка на разочарование в гласа. — Но пък изобщо не знаех, че тя има дъщеря. Не я познавам, разбираш ли.

— Нито пък аз.

— Наистина? Собствената си майка? Бедничката ти.

— Грижила се е за мен другояче.

— Как, за бога, се озова тук?

— Е, това е отделна история, и то страхотна. И може да отнеме часове да я разкажа, но си струва да я чуеш. Надявам се да останеш достатъчно дълго, защото ще ти разправя за майка си и нейната работа, за Изгнаника и Завръщането или поне как мисля, че е било. Виждала съм необичайни неща и бих искала да ги разкажа на някой, който ще ги разбере и вероятно ще ми помогне да разкрия повече от истината. Имам много празнини в знанията.

— Много бих се радвала.

— Но това ще се случи друг ден; няма за къде да бързаме. Сега трябва да празнуваме и да бъдем щастливи.

Тя се обърна да погледне през прозореца към просторните градини на Уилдън и горите зад тях.

— Знаеш ли, тук е прекрасно — промълви тихо. — Можем да направим нещо наистина чудесно от света ни този път.